Марина Фиорато
Венецианският договор (21)

Двайсета глава

Измина цяла седмица, преди Фейра да успее да зърне господаря си.

Иначе виждаше достатъчно доказателства за присъствието му — броят на чертежите нарастваше, а те се разпростираха вече навсякъде, променяйки се както по композиция, така и по разположение. Чиниите и чашите му се изпразваха и бяха оставяни за отнасяне и измиване. Но първата й среща с него не беше нито случайно разминаване по коридора, нито отстъпване от някоя врата, а далеч по-драматична.

Светлината беше от ключово значение за къщата на златния пергел. Фейра бе натоварена със задачата да зарежда свещниците, да слага легенчетата под тях така, че восъкът да не капе върху безценните чертежи, да зарежда и шкафовете със свещи и да се грижи всички те да горят добре. Господарят държеше да чертае по всяко време на денонощието, така че даже и посред нощ в цялата къща трябваше да бъде светло като ден. Последната й задача преди лягане беше да отнася огромен бял балон от духано стъкло, пълен догоре с вода и познат в домакинството като аквариума, до студиото на архитекта, наричано студиоло. Тя разбираше перфектно функциите му и се възхищаваше на научния гений, който го бе измислил — ако зад тази огромна стъклена купа се поставеше свещ, водата действаше като лещи, така че пламъкът се увеличаваше, светлината се засилваше и цялата чертожна маса на господаря й се осветяваше.

Една вечер беше позакъсняла с отнасянето на голямата стъклена купа от кухнята до стаята на господаря, когато в мастиления мрак на коридора бе посрещната от тънка, правоъгълна рамка от злато, висока колкото човешки бой, сякаш увиснала в тъмнината.

Тя се приближи до тази странна рамка, все така държаща почти препълнената с вода купа, и забеляза, че рамката проблясва. И тогава разбра, че онова, което вижда, не е уютният отблясък на камина, а истински пожар.

С огромно усилие отвори вратата и бе отблъсната назад от горещината. За първи път, откакто Фейра беше тук, завари огромната дървена маса празна — всички чертежи бяха нахвърляни в огнището, гърчеха се в огнения ад и изпращаха гъст пушек към комина. Без да се замисля, Фейра изля всичката вода от огромната купа върху покривката на масата, после я издърпа и я хвърли върху огъня, с което моментално го изгаси. Случайно измъкналите се въгленчета стъпка с ботушите си.

Фейра се закашля, задавена от черния пушек, насочи се с опипване към прозореца и бързо го отвори. Показа си главата навън и напълни с наслада гърдите си с чистия въздух под обсипаното със звезди небе.

Когато се дръпна обратно назад, откъм стола в ъгъла се чу глас, който я накара да изгуби ума и дума. Когато очите й се приспособиха към лунната светлина в стаята, забеляза белите очертания на фигура.

— Какво правиш? — попита фигурата.

— Какво правя аз ли? По-скоро какво правите вие?!

В уплахата си Фейра забрави да говори на венециански и се разкрещя на седналата фигура на турски:

— Вие трябва да сте луд! Как сте могли да построите подобно огнище? Та коминът даже не дърпа пушека! Как можете просто да си седите и да го гледате как си гори? Знаете ли, че така щяхте да подпалите цялата къща? Не си ли давате сметка, че ако гобленът над лавицата на камината се беше подпалил, цялата къща щеше да се превърне в прах и пепел? А и в тази невероятно глупава, тясна и висока като вретено къща прислугата на тавана щеше да се окаже в капан! Не ви ли пука за хората ви? — тук тя спря, за да си поеме дъх, а откъм стола настъпи мълчание. Фейра не виждаше нищо, с изключение на снежнобялата брада.

— Коя по-точно сте вие?

Осъзнавайки грешката си, Фейра отговори на предишното му мълчание също с мълчание, след което, с разтуптяно сърце, премина на венециански и изрече:

— Аз съм Сесилия Дзабатини, новата прислужница.

— Сериозно? — гласът откъм тъмния стол звучеше развеселено. — Много се радвам най-сетне да се запозная с вас! И вече ви харесвам много повече от предишната прислужница. Е, тогава запалете лампите моля! — каза й Андреа Паладио. — Щом ще си разменяме любезности, може би е по-добре да се виждаме, не мислите ли?

Фейра изсумтя все така ядосано и подхвърли:

— И как да ги запаля, като не ги виждам?

В гласа на Паладио се усещаше свистенето на вятъра и трополенето на дребни камъчета. Той изгърмя в тъмното:

— Едната е в свещника между колоната на главната врата и рамката й. Други две са върху архитрава над полицата на камината. Има една и в нишата между втория и третия прозорец и три над фриза, под корниза. Запалете първо само една от тях и така ще виждате останалите.

Това бяха все думи, на които Нурбану никога не я беше учила.

— Не разбрах какво ми казахте.

— Намерете ми подпалка и аз ще свърша всичко.

Фейра откри лист хартия, който бе пощаден от пламъците, и го нави като пръчка. Господарят й стана от стола си и се затътри покрай нея. Взе огън от все още тлеещите въглени в камината и тръгна из стаята, насочвайки свитата на пръчка хартия към всяка от свещите. И когато стаята най-сетне се освети, тя веднага го разпозна — това беше същият старец, който бе дошъл онзи ден на руините в Джудека, минути след като баща й беше починал; същият, който обикаляше, мереше и записваше нещо на плочиците си.

Тя го проследи как се връща на стола си със своята тътреща се от подаграта походка. Отпусна се тежко, като че ли носеше на плещите си товара на целия свят. Тя се запъти отново към огъня и разбърка с ръжена почти изгорелите листи. Те бяха покрити е чертежи и диаграми и почти всички бяха напълно унищожени. Фейра се втренчи в тях и вдигна един все още тлеещ къс хартия. Преди да бъде изгорен, чертежът бе изцяло надраскан, като че ли архитектът бе решил да обрече на забрава целия си труд. Тя вдигна очи към него, все така с късчето лист в ръка, и попита:

— Защо изгорихте всичко това?

Той въздъхна — толкова тежко, че дъхът му вдигна пепелта от камината.

— Не мога да го направя.

— Какво не можете да направите?

— Да построя църква.

Тя замръзна, все така държаща парченцето от чертежа. В ума й се събуди спомен за нещо, което й бе споменал Дзабато Дзабатини.

— За дожа ли? — попита колкото и бе възможно по-небрежно.

— Не за него. Ако беше само за Себастиано Вениер, щях да го направя лесно. Не, това е за по-взискателен господар — за самия Господ Бог!

Фейра пусна листчето обратно в камината, изпъна гръб и изтри пръсти в полите си. Не беше напълно сигурна дали да го остави сам с мислите му, но тъй като така и така му се бе разкрила, крещейки, прецени, че вече няма връщане назад. Освен това той изглеждаше склонен да говори, а и беше единственият й начин за връзка с дожа. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Докъде сте стигнали на този етап?

— Измерих терена — започна той, махвайки тъжно с ръка към камината, — а после начертах линии, напълно достатъчни да ме отведат и до Йерусалим, ако ги наредиш една след друга. А после измъчих горкия си чертожник да ги повтори на чисто. Но всяка една от тях се оказа напълно безполезна.

Фейра си представи чертожника на име Събота и онези негови пропити с мастило пръсти, които бе разранил от чесане, и с безкомпромисен глас попита:

— А какво според вас ще каже той за стореното от вас?

— Той вече ме познава предостатъчно. Познавате ли Дзабато Дзабатини?

— Аз съм негова племенница — изрече предпазливо Фейра.

Паладио я погледна право в очите и тя зърна в неговите игриви пламъчета, когато отбеляза:

— Това може да мине пред всеки, но не и пред мен! Първо, сестра му е неомъжена. Второ, току-що бъбрехте нещо неразбрано като същински неверник. Каква сте — мавърка? Или може би рускиня?

Не изглеждаше ядосан. По-скоро му беше весело. Фейра изпъна рамене и се приготви да му каже истината.

— Аз съм от Константинопол — започна и си пое дъх, за да разкаже историята си за пореден път.

Но впримчен в собствената си творческа немощ, Паладио очевидно не се интересуваше от личната й история.

— О, Константинопол значи! Казвали са ми, че там има много прекрасни храмове!

И часове да бе мислил, пак нямаше да измисли толкова бърз и ефективен начин да си осигури уважението и вниманието й. Тя се приближи със светнали очи до стола му и ентусиазирано заговори:

— О, наистина е така! Има множество джамии! Освен чудесата на „Хагия София“ си имаме и „Сюлейманийе“, която се възправя на хълма точно над Златния рог — това е най-голямата джамия на Константинопол, с четири минарета! После идва и джамията „Фатих“, която включва медресета, приюти, бани, болница и библиотека — и изведнъж като че ли отново се озова там, разхождаща се по затоплените от слънцето плочи. Джамията „Фатих“ повече от всички останали сгради олицетворяваше за нея идеята за мизан, защото той включваше грижа не само за душата, но и за тялото. — После идва джамията на Баязид в центъра на огромен комплекс. Има си голям купол, поддържан от четири колони — описа купола с ръце, вдигайки ги високо към тавана. — Не можете да си представите каква майсторска изработка! — не бе в състояние да спре, погълната внезапно от непоносима носталгия. — След това идва „Еюп Султан“, най-старата от всички джамии. Намира се извън стените на града, близо до Златния рог, на мястото, където се предполага, че е бил погребан най-близкият приятел и знаменосец на пророка Мохамед Еюп ел Енсари. Толкова е величествена, че вярващите се стичат там векове наред — в този момент Фейра си помисли, че великият Синан за нищо на света не би седял в стаята си, изпълнен със самосъжаление, изгарящ плодовете на своя труд. — В Константинопол архитектите са вманиачени от идеите си — заяви. — Познавам един, който по време на работа не слага залък в устата си от зори до мрак. Едва след като слънцето се скрие и той не може повече да строи, си позволява да яде.

— Де да можех и аз да имам такава страст, защото моята като че ли си е отишла! — въздъхна тъжно Паладио, погълнат от нещастието си. Изправи се и започна нервно да върти дръжката на близкия прозорец. — На всеки един от тези храмове, които ми описахте, мога да отговаря с по един от моите. Ей сега… — и внезапно хукна към бюрото си и започна да вади чекмеджетата под нея, измъквайки от дълбините им свитъци с планове. Ето! — и зачете надписите: — Портал за църквата „Санта Мария деи Серви“. Фасада на базиликата „Сан Пиетро ди Кастело“. А това тук е трапезарията на манастира „Сан Джорджо Маджоре“. Манастирът „Санта Мария делла Карита“. Фасадата на църквата „Сан Франческо делла Виня“. Мога да продължавам още дълго. А сега, точно сега, когато получавам първата си поръчка от самата Венецианска република, не мога да начертая и една смислена линия! — и е тези думи удари отчаяно с юмрук върху масата.

Фейра огледа разпръснатите по масата планове и попита:

— И защо точно тази поръчка трябва да бъде по-различна?

Паладио вдигна безпомощно ръце във въздуха, после се хвана за побелялата глава и простена:

— Защото това трябва да бъде приношение! Приклещен съм от договор, печатите са сложени, всичко е подписано и не мога да се отметна — отпусна се все така тежко на стола си и ръцете му паднаха в скута. — Дожът смята, че ако изградя архитектурно чудо, достойно за Божията слава, Господ ще пощади нашия град. Убеден е, че венецианците са големи грешници и че Бог им е изпратил чумата като наказание!

Крайно заинтригувана от този нов поглед към бедствието, Фейра предпочете да не разкрива пред архитекта, че ужасната епидемия е стигнала до Венеция благодарение на пъкления замисъл на един смъртен човек, населяващ двореца Топкапъ. Вместо това се сети за предишната си професия.

— Ами лекарите? Все трябва да има такива, нали?

— Дожът ми изпраща един утре, за да ме държи в добро здраве. Мисли си, че един лекар може да спаси мен, но истината е, че само Бог може да спаси нас! — възкликна с болка Паладио и притисна ръце пред гърди, сякаш за молитва. — Но всъщност няма никакво значение. Аз имам договора си и трябва да го изпълня. Обаче не мога! — погледна я умолително. — Какво правите, когато не можете да направите нещо както трябва?

Фейра се замисли за множеството случаи в харема, когато лекарствата й не можеха да подействат. И накрая простичко отговори:

— Връщам се при корените си. Мисля, че просто трябва да намерите корените си, да се върнете в самото начало.

— Да се върна в самото начало — повтори на глас той и остана неподвижен толкова дълго, че момичето се зачуди дали да не си излезе. Огледа се. Погледът й падна върху една рисунка на стената, милостиво спасена от огъня. Изправи се и се приближи.

Беше рисунка на мъж с буйна коса и огнени очи. Без да се усети, тя се изчерви. Мъжът беше гол, в разцвета на силите си, с очи като пламъци и коса като слънчевите лъчи. Имаше двойно повече крайници от останалите мъже — всичките протегнати като крайниците на паяк, единият чифт описващ кръг, а другият — квадрат.

Мъж в кръг, поставен в квадрат.

— Защо сте запазили това?

Архитектът излезе от мечтанието си и бавно вдигна глава.

— Защото не е моя. Рисунката е на човек, наречен Леонардо, от Винчи, близо до Флоренция. Това е рисунката, от която започна всичко за мен. Това е… — той се изправи, постепенно осъзнавайки казаното — това е моето начало!

Внезапно сдобил се със съвсем нови сили, Андреа Паладио грабна свещ от най-близкия свещник и с накуцване се изкачи по малката стълба към мецанина. Кръгът от шафранена светлина се разпростря по гръбнака на книгите и освети буквите така, както мастилото от собствените му рисунки се бе позлатило в пламъците на камината. Извади оттам някакъв стар том и издуха прахта от страниците.

— Ето го старият ми приятел! — изрече доволно и свали книгата при нея, хвърляйки я на масата. От книгата избликна облак прах. Тя се опита да прочете дългата дума на корицата.

Първоначално си помисли, че там пише „Венеция“, но после се концентрира върху останалите букви и прочете: „Витрувиус“^[1].

— Четете латински?

Фейра бе преглеждала няколко монашески книги за билки в библиотеката на Топкапъ сарай, но от тях бе успяла да схване само няколко думи. Затова сега отговори:

— Не.

— Той е бил най-добрият майстор архитект. Някога, когато са властвали римляните — усмихна й се сконфузено. — Когато вашата страна и моята са били една империя.

Фейра се загледа в него, докато обръщаше страниците, загледа се по-скоро в ръцете му, които нежно отгръщаха страница след страница. Бяха точно толкова изцапани с мастило, колкото и тези на Дзабато, силни и квадратни, с късо изрязани нокти и втвърдени от мазоли възглавнички. Това бяха ръце на работник, а не на благородник и въпреки това неговата реч бе за нея доста по-разбираема от речта на останалите в къщата. Нещо й подсказваше, че този човек не е бил роден като благородник. Надникна през рамото към книгата и попита:

— Къде точно започва?

Той почука с показалец по първата рисунка и рече:

— Оттук, с кръга, вписан в квадрат.

— Това ли е отговорът? — смръщи се тя.

Господарят й въздъхна и поясни:

— Витрувий е моето начало и моят край, моята алфа и омега. Неговите геометрични правила управляват всичко, което правя. И не само него, а и цялата вселена над нас! — протегна ръката си към прозореца е жест, който обгръщаше космоса, насочвайки вниманието й към нощта навън, към кадифеното, обсипано със звезди небе. — Построил съм живота си върху раменете на Витрувий. Той е моето вдъхновение!

Фейра се вгледа в звездите — същите звезди, които светеха и над Константинопол. Замисли се за минаретата и куполите на Мимар Синан. Спомни си как Нурбану работеше върху плановете за своята джамия с този пламенен човек с голям тюрбан, правейки предложения за стълба тук, фалшива арка там или просто орнаментален екран. Сега Фейра насочи отново погледа си към книгата за Витрувий. Кръгът, вписан в квадрат. Но този път формата беше различна, придобиваше три измерения, трансформираше се пред очите й. И това не беше плод на въображението й. Беше купол.

— Може би… вашият бог вече не иска същите храмове като преди. Може би иска нещо различно — изрече предпазливо. — Човекът, за когото ви разказах. Името му е Мимар Синан.

— Неверник!

— Архитект — поправи го меко тя.

Паладио наклони глава и рече:

— Късно е. Елате утре. По обяд ще дойде онзи досаден доктор, обаче вие елате преди него. Бих искал да чуя повече неща за този Синан.

Когато тя се поклони и напусна заднишком стаята, забеляза, че Паладио вече бе забравил за нея — под светлината на свещите той обръщаше бавно страниците на своята книга с втвърдените си от камъка ръце, потънал в пълен захлас. Бе грабнал чист лист хартия и парче въглен и рисуваше ли, рисуваше кръг, вписан в квадрат.