Марина Фиорато
Венецианският договор (14)

Тринайсета глава

Фейра отвори очи. Това беше първата й сутрин във Венеция. Извърна глава. И помисли баща си за мъртъв.

С разтуптяно сърце тя застина за миг до него, страхуваща се да погледне втори път. Усети обаче, че предната част на тялото й, която бе опряна до неговото, е топла, а гърбът й е студен и вкочанен. Тази топлина й даде известна надежда.

Изправи се бавно от импровизираната носилка и се протегна. Скорците под стрехите вече бяха будни и поздравяваха с радост деня. Тя излезе и видя света напълно трансформиран — небето беше ясно и слънчево, от дъжда и буреносните облаци нямаше ни следа. Камъните наоколо разкриваха кристалите и вкаменелостите, приклещени в тях, и леко проблясваха. Проблясваше и тревата от утринната роса. Фейра усети, че настроението й бавно се връща и се изпълни с надежда, че баща й може и да оживее.

Запъти се отново към кладенеца в средата на руините и този път се зае сериозно със системата от верига и макара. Тъй като кофа липсваше, тя скъса една ивица от завивката на баща си и я върза в края на веригата. После свали куката до дълбините на кладенеца и я извади, капеща е питейна вода. Изсмука бързо платното — водата бе изненадващо прясна и чиста благодарение на вчерашното наводнение. После натопи отново платното, върна се при баща си и изцеди водата в устата му, като притисна леко скованата му долна челюст, за да му помогне да преглътне.

След това седна под една слънчева арка и свали медицинския си колан, разтърквайки кръста си, където коланът се бе впивал и й бе убивал дни наред. Разгъна кожения колан на коленете си и го огледа. Стъклениците в леглата си изглеждаха невредими — липсваше само една от тапичките, което бе причината да изгуби седефчето, но това не беше кой знае каква загуба, защото това беше достатъчно често срещана билка. Веднага след тази мисъл се стресна. Срещаше се често в Константинопол. Но тук бе на съвсем чужд терен.

Изсушените билки в малките джобчета бяха подгизнали от морската вода и се бяха превърнали във влажни топки, подобно на тревите, които халифите навиваха и пушеха с наргилетата си. В колана си Фейра имаше и няколко редки и чудодейни съставки — от скромния лимонов балсам до стритите скъпоценни камъни. А в едно лозово листо си имаше дори малка щипка амбра. Общо погледнато, тя имаше около стотина лекарства, събирани с труд в продължение на месеци и години.

Фейра реши да направи последен съзнателен опит да спаси баща си. Отхвърли мисълта за сложни смеси — мюрекебат, тъй като не притежаваше достатъчно знания за противника си, за да измисли подходящите съставки. Затова реши да приложи обикновеното лечение на единичните билки — мюфрадет. Щеше да дава на Тимурхан последователно от всяко лекарство, подпомагана от звъна на камбаната, която биеше на всеки час, и нямаше да прибягва до смесите, за които й бе известно, че са силно токсични. Започна лечението с киновар — червен живак, за който знаеше, че в малки количества е превъзходно средство за пречистване на кръвта. Извади от едно от крайните джобчета набор от сребърни медицински лъжички, които някога беше поръчала в една малка работилничка за сребро в „Султанахмет“ — приличаха на миниатюрни черпачета с дълги дръжчици. Разстла лъжичките като ветрило, избра най-малката, гребна с нея съвсем малка доза от съответната стъкленица и я изсипа между напуканите устни на баща си.

След като нямаше какво друго да прави, освен да чака, тя реши, че трябва да се погрижи и за собственото си тяло. Отчупи малък къшей от хляба, който й беше оставил Такат, и се насили да го изяде бавно. А после, с едва задоволен и нарастващ глад, тя тръгна да се разхожда между руините, търсейки да възстанови изгубеното седефче. Падна на колене и разрови тревата с пръсти — росата беше освежаваща и почисти мръсните й нокти. Заоглежда внимателно тревата, която растеше покрай старите камъни, упоритите цветя, които се промушваха между пукнатините, и билките, които обграждаха основите на някаква древна градина.

Слънцето се издигаше над главата й и тя вдишваше с наслада милионите аромати около себе си, увещавайки листата да се разгърнат и венчелистчетата да се разтворят. Като опитна билкарка тя оглеждаше внимателно формите на тези листа, цвета и броя на венчелистчетата. Някои от растенията познаваше, други — не. Все пак успя да намери седефче, за да попълни медицинските си запаси — растеше съвсем близо до стената.

Извика тихичко от радост и приклекна, за да разгледа познатото нежно растение с неговите покрити с мъх синьо-зелени листа и жълти цветове. Коленете й се навлажниха и изстинаха, опрени в още мократа земя, докато тя обръщаше внимателно листата, за да откъсне ценните плодове — малки торбички, съдържащи множество семена. Окуражена, потърси по-нататък и в един каменен ъгъл зад паднала греда откри истинско съкровище — храстовиден ранилист, растящ в любимата си сянка. Но там, докато пръстите й опипваха твърдите корени, тя откри по-осезаемо съкровище — кръгъл метален диск.

Изтри монетата в мръсните си шалвари и три дотогава, докато не зърна лек проблясък. Златист проблясък. Захапа леко монетата.

Злато.

Под шарената сянка на дъговидните прозорци тя се зае да огледа монетата. От едната й страна имаше мъж с брада и разперени ръце — тя познаваше този мъж, това беше пророкът, наречен Исус, а неговият знак беше кръстът. От другата страна се виждаше мъж, коленичил пред друг мъж. Коленичилият мъж имаше шапка със странна форма, а изправеният — някакъв кръг над главата си. Носителят на кръга приличаше на статуята, която бе зърнала върху една от големите колони, между които бе преминал Смърт. Но коленичилият мъж си оставаше пълна загадка.

За момент Фейра стисна златната монета толкова силно, че тя се впи в дланите й, но след това пъхна чуждите пари в бандажа около гърдите си. Нямаше никаква представа за стойността й, но беше повече от сигурна, че би могла да купи поне хляб за баща си, а защо не и малко вино и месо. От тази мисъл й потекоха слюнките.

Звънът на камбаната я опомни и тя отиде обратно при баща си. Беше време за следващата му доза и тя благослови късмета си. Щеше да му приложи малко ранилист, който беше доказано най-ефективен за рани, циреи и гной.

Може и да беше от засилващата се светлина на слънцето, но баща й като че ли изглеждаше малко по-добре след първата доза лекарство. Тя сведе глава над него и се помоли, опитвайки се да си припомни точните думи на свещениците.

Един от основните принципи на османската медицина бе мизан — балансът, равновесието. Балансът беше ключов за човешкото здраве, той бе символът на двойствеността и равнопоставеността на тялото и духа. Едното не можеше да бъде добре, ако не беше добре другото, затова тялото трябваше да се третира като едно цяло с духа. Изхождайки от това, когато се изправи след молитвата, Фейра реши да насочи вниманието си отново към своето състояние. Миризмите, които се излъчваха от тялото й, я обиждаха, а косата й бъкаше от въшки. Замисли се дали да не влезе в кладенеца, но после съобрази, че солената вода на морето ще се отрази по-добре на тялото и дрехите й.

Грабна завивката на баща си от неподвижното му тяло и се запъти към пустия бряг. Там се съблече зад одеялото и се гмурна във водата — тя се оказа по-студена, отколкото Фейра бе очаквала, въпреки горещото слънце. Придържайки се с една ръка в малкия вълнолом, тя започна да трие тялото си с шепа сол и пясък, докато кожата й не се зачерви. После се наведе, натопи цялата си глава и започна да втрива в скалпа си листата от чаено дърво, които бе взела от колана си против въшките. Треперейки от студа, тя среса с пръсти, колкото можа, тъмната си гъстя коса, като междувременно успя да убие доста въшки, пуквайки ги между ноктите си. После сплете косата си по модата на одалиските, така че плитката й заприлича на рибна кост.

След това се зае да изпере дрехите и воалите си. Изцеди ги и после се спусна бързо обратно към руините с мокрия си вързоп. Увила завивката около тялото си като рокля, тя метна шалварите, бандажа и ризата на стената на кладенеца, а воалите постави върху ръждясалата арка от ковано желязо.

В портиерската къщичка върна завивката на баща си, мислейки си, че тя би могла да охлади треската му, и приседна трепереща на земята до леглото му. Сви се, сгъна колене и подпря треперещата си брадичка върху тях. В продължение на час седя така, трепереща, до баща си, но после не издържа и отиде за дрехите си. Едва не се разплака, докато навличаше все още влажните дрехи. А после, тъкмо когато главата й излизаше от отвора на ризата, се стресна от звъна на камбани — първо една църква на острова, после друга, след нея другите църкви от другите островчета на града, още една, две, а накрая всички заедно. Да не би да са вдигнали тревога? Да не би да са ги разкрили?

Напълно ужасена от страшния рев на камбаните, Фейра изгуби напълно представа за времето и следващата част от деня й премина в поредица от билки и поредица от молитви, докато накрая отново започна да се смрачава. Фейра виждаше, че баща й се влошава все повече и повече. Изпаднала в паника, тя се замисли какъв би могъл да бъде последният й ход.

Преди светлината да избяга напълно, а с нея и куражът й, тя избра от колана си остър като бръснач скалпел, изработен от същия бижутер, който бе направил и лъжичките й. След това разряза през средата ризата на баща си, свали компресите от черните подутини под мишниците му и рязна бързо левия бубон. Озарена от внезапно хрумнала й идея, тя рязна и втория бубон и събра черната кръв в една от стъклениците си. После почисти раните добре и ги наложи с лимонов балсам.

Накрая, в сумрака на залеза тя се приближи до лицето на баща си, за да търси някакви признаци на реакция спрямо хирургичната й намеса. Горчивият аромат на лимоновия балсам я блъсна в носа, но очевидно стигна и до неговия, защото той неочаквано отвори очи.

— Тя носеше маска — изрече съвсем ясно. Говореше така, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат разговор.

Фейра приклекна до него щастлива, хвана крехката му ръка и започна внимателно да я разтрива.

— Кой носеше маска, скъпи ми татко? — попита.

— Тя имаше маска на пръчка, красива направа, беше от перли и сребро. Представляваше глава на кон. Тя изглеждаше като един от онези еднорози от легендите. Аз знаех малко венециански, но говорехме предимно с жестове като сенки по стените. Спомняш ли си сенките по стените? — кехлибарените му очи бяха премрежени, но той я разпозна съвсем ясно, когато й зададе въпроса.

Фейра кимна и стисна леко ръката му. Веднъж Тимурхан я бе завел да гледа карагьоз^[1] — пиеса на сенките в Бейоглу — тънки силуети на халиф и наложница, които се движеха и танцуваха във вечен профил, като че ли наистина бяха живи.

— Аз я попитах дали обича да язди, а тя се хвана за сърцето и ми каза, че язденето било нейна страст. Показа ми пръстена, който носеше — нещо много нежно, направено от стъкло. Беше много горда, защото пръстенът й беше подарък от нейния любим чичо — самия дож. А после, докато яздехме, наоколо имаше лимонови дървета, които шептяха одобрението си. Конете бягаха и мачкаха плодовете под копитата си. Все още усещам този мирис, Фейра. Усещам го и сега!

Тя му се усмихна, защото знаеше, че той усеща лимоновия балсам. Това я изпълни с надежда, че той ще се оправи, че хирургическата й намеса е била успешна.

После той умря.

* * *

Фейра още веднъж трябваше да избира между кладенеца и морето, но този път за доста по-мрачна задача. Не искаше да погребва баща си на земя, осветена за друг бог, а не можеше да рискува да нахлуе незаконно другаде. Не искаше и баща й да остане в това море. Въпреки че морето е било почти цял живот негов дом, тя не искаше тялото му да бъде издувано от вражески води и изхвърлено на вражески брегове. Затова накрая избра кладенеца, тъй като там той щеше да бъде бързо предаден на земята, както изискваше Пророкът, и същевременно камъните щяха да го пазят от това място на неверници. Тези руини бяха изоставени, така че не изглеждаше много вероятно някой да тръгне да търси вода от кладенеца. А някой ден, ако Бог позволи, тя може и да успее да се върне и да събере костите му, а после да ги отнесе у дома и да му отдаде всички необходими почести.

Нямаше сили да влачи леглото му с въжетата, затова претърколи тялото на Тимурхан от леглото върху завивката и го уви като в саван, доволна, че така няма да й се налага да гледа милото му, вече мъртво лице.

И въпреки това изтощеното й тяло не й позволи да се движи особено бързо — отне й повече от час, докато го изтегли до кладенеца. Пийна за последен път от водата, после закачи дрехите на баща си за куката като голяма риба, прехвърли го с огромно усилие през стената на кладенеца, прегърна го за последен път и го пусна. После затвори очи и само чу издрънчаването на куката и плясъка от падането на тялото на баща й във водата. Накрая момичето сведе очи към дъното. За момент увитият в импровизирания саван труп изглеждаше като изправен, но после придошлите от дъждовете подземни води го изтеглиха и накрая напълно го погълнаха.

Фейра видя мехурчетата по повърхността на водата, а после всичко се успокои. Тя докосна пръстена си и за момент си помисли да го хвърли след него, за да може баща й да има нещо от майка й. Но баща й беше вече в джанна, тя беше тук, а това беше единственото, което я свързваше със семейството й, с майка й, и — което беше най-невероятно от всичко — с дожа на Венеция.

И изведнъж всичко й стана ясно. Пръстенът беше нейният пропуск за безопасно преминаване. Щеше да отиде при дожа. Не бе успяла да изпълни мисията си да попречи на чумата да стигне до вратата му, но можеше да използва пръстена да събуди спомените му за любимата му изгубена племенница Сесилия Бафо и да помоли да бъде върната по живо, по здраво в Константинопол.

Прикрепи отново воала йемине пред лицето си, внезапно съвсем готова да напусне това място, където бе споделила последните часове на баща си, където бе прекарвала ръце върху росната трева и където бе открила ранилиста и монетата. Но точно когато се оглеждаше за последен път, чу тропот и плисък на вода откъм вълнолома пред руините.

Фейра хукна към главния вход и надникна иззад колелото на вратата. До дървената пътека бе спряла най-обикновена лодка и мъж в дълга роба стъпи на брега, след което завърза лодката си за близкия стълб.

* * *

Останала без дъх от ужас, тя се скри в къщичката на портиера и започна да го наблюдава оттам. Човекът леко накуцваше и когато се приближи до нея, от възрастта и от теглото му тя предположи, че страда от подагра. Когато старецът стигна на една ръка разстояние, Фейра долови, че при поемане на дъх дробовете му свирят — или беше преболедувал треска на белите дробове като дете, или работеше на място, където въздухът не беше особено чист. Надали обаче беше второто, тъй като робата му беше от кадифе и коприна. На главата му имаше мека черна четириъгълна шапка. В Константинопол носенето на шапка беше признак на високо положение. А старецът носеше шапката си така, сякаш същият обичай важеше и тук. Лицето му беше добро, очите — мили, брадата — побеляла. Фейра се изкуши да му се разкрие и да му заговори на собствения му език, но нещо я накара да продължи да се крие. Затова предпочете просто да го гледа, докато мъжът се разхождаше между руините. Тя затаи дъх, молейки се той да не се приближава до кладенеца. Молитвите й бяха чути — мъжът не прояви никакъв интерес към него. Просто започна да крачи напред-назад по много странен начин. Като че ли си броеше нещо под носа си и от време на време спираше, вадеше плоча и острие за писане и отбелязваше откритията си. Чу ясно само едно изречение, но не разбра нищо. Той каза: „Шестнайсет на четирийсет паси“.

В продължение на повече от час възрастният мъж обикаляше руините по този странен начин, а веднъж дори спря и изкопа малко пръст, като че ли търсеше цяр. Постави шепата пръст в торбата си и преди да потегли, взе малка тухла, която откри на все още осветената поляна, почука я лекичко и също я пъхна в чантата на рамото си.

Фейра проследи мъжа как се връща до лодката си. Помисли си още веднъж да го помоли да я закара до града, но отново нещо не й позволи да го направи. Когато той отплава, тя въздъхна дълбоко — от облекчение и едновременно от съжаление.

Не я бяха разкрили, но сега за първи път, откакто бе напуснала родния си дом, бе наистина сама.