Ричард Касъл
Адска жега (3)

Три

Първото, което направи Хийт, след като натисна малкото червено квадратче и затвори файла „Хъдълстън“, беше да се обади на Лорън Пари. Реши да не го обмисля много, защото можеше да се разколебае и въздържи. Именно така добрата полицейска работа отива на вятъра. Събирай факти, но вярвай на усета си. Особено когато става дума за това кои факти да събереш.

— Толкова скоро? — каза Лорън, след като вдигна. — Да не си забравила нещо? Само не казвай, че си си оставила ключовете. Случвало се е вече и повярвай ми, не искаш да ти казвам къде съм ги намирала.

— Права си, не искам. — Въпреки че в момента беше сама в своята част на общия офис, Ники хвърли поглед през рамо, преди да продължи. — Слушай, видях колко бяхте заети всички във В-23 тази сутрин…

— Да, да, какво искаш да ти придвижа по-бързо?

— Якичката на свещеника. Онази с петното от кръв. Може ли да я избуташ най-отпред?

— Да не би вече да си погнала някого?

Пред очите на Ники все още беше превързаният пръст на капитан Монтроуз. Щеше й се да каже „Надявам се, че не“, но отвърна:

— Кой знае? Целта ми е най-вече да елиминирам няколко възможности.

Преди патоанатомът да отговори, Ники чу шумолене на хартия.

— Добре, мога да избързам. Обаче нали знаеш, че все пак ще отнеме време?

— Да започваме веселбата тогава.

— Ще дам пълна газ — изкиска се Лорън и продължи: — Така и така говорим, да знаеш, че току-що ти пратих доклада си. — Ники провери електронната си поща и видя, че имейлът е пристигнал и я очаква. — Обърни внимание на една бележка, която добавих допълнително. От „Събиране на улики“ минаха стаята за изтезания с прахосмукачка и откриха няколко косъма, но освен това е изникнало и парченце от нокът. — Ники си припомни огледа на мъртвия свещеник, докато лежеше на рамката и се сети, че ноктите му не бяха начупени. Приятелката й специално подчерта това. — Току-що погледнах тялото още веднъж. Не открих нацепване нито на ноктите на ръцете, нито на краката.

— Значи може да е от онзи, който го е обработвал — каза Ники. — Ако приемем, че не е остатък от предишен сеанс.

Тази възможност можеше да задържи доказателството извън съда, но щеше да им предостави следа при разследването. Преди да затворят, Лорън предложи да придвижи и този тест напред във времето.

* * *

— Как върви там вътре? — попита тя, щом влезе в аудио-визуалната кабина — бивш килер, където Роули преглеждаше записите от охранителната камера на „Роби на удоволствието“.

— Много бързо, детектив Хийт — отвърна той, без да отмества очи от монитора. — Нямат особено много клиенти и записът направо хвърчи.

— Ето защо си Кралят на видеонаблюдението. — Тя заобиколи масата и се наведе над снимките, разпечатани от следователя. — Нещо за Граф?

— Не — каза той. — Като стана дума, виж оня с нашийника около врата и маската с цип на устата. Все едно гледам отпаднали кадри от „Криминале“.

— Или от кучешка изложба — отбеляза Хийт, докато разглеждаше снимките. Като се изключат чистачите и Роксан Полц, Ники не разпозна никой от десетината души, чиито лица бе разпечатал Роули. Тя остави купчината до принтера. — Искам да ги занеса на икономката в жилището на пастора. Кога приключваш?

Той спря записа и се обърна към нея.

— Извинявай, така ли се обръщаш към един крал?

— Добре, де. Кога приключвате… сир?

— Двадесет минути ще ми стигнат.

Тя погледна часовника си. Обедната почивка (за тези, които имаха късмета да им се полага такава) отдавна беше изтекла. Попита Роули какъв сандвич иска и му каза, че ще се върне след 15 минути. Излезе в коридора, затвори вратата и се усмихна, когато чу приглушеното:

— Ало, казах двадесет!

В „Андис“ предлагаха доставки, но Ники предпочиташе да се разходи въпреки студа. Не, всъщност, точно заради студа. Главата й като че беше в менгеме, а нещо диво в нея сякаш виеше, устремено навън. Вятърът бе започнал да отслабва и това леко притъпяваше зъбите на зимния въздух, но при температура минус 15 той все още хапеше и усещането я ободряваше. Докато завиваше по „Кълъмбъс“, тя чу шумен пукот зад себе си и се обърна. От 82-ра улица се приближаваше голям джип, който също се готвеше за десен завой и една от грамадните му гуми бе строшила леда в канавката, обсипвайки тротоара с канонада от остри късчета. Хийт надникна, за да види кой кара такова бензиново чудовище в града, но не успя. Моторът гърлено изръмжа, джипът се шмугна в трафика и отслабващият му рев скоро го погълна.

— Кола пенис — отбеляза един пощенски раздавач и Ники се разсмя. Обожаваше Ню Йорк и фамилиарните непознати в него.

Докато в „Андис“ й приготвяха два сандвича с бекон, маруля и домати, Ники отново провери телефона и електронната си поща. Нищо от Руук от последната проверка насам (точно преди да поръча). Тя взе две кутийки с мед за чая с лед на Роули от рафта с подправките и отново погледна дисплея. Каза си „Майната му“ и набра номера на Руук, но попадна директно на гласовата му поща. Докато слушаше приветствието му, без да е сигурна какво точно иска да му каже, мъжът до нея, който чакаше за сандвич с ръжен хляб и риба тон, отвори вестника си и пред очите на Ники отново се изпречиха ухилените физиономии на Руук и агентката му пред „Льо Сирк“. Хийт затвори, без да остави съобщение, плати за сандвичите и забързано излезе отново на студа, като мислено ругаеше сама себе си, че се е поддала на импулса да преследва един мъж.

* * *

Емоциите на Шарън Хайнзбърг бяха постоянно изписани на лицето й и когато Хийт се появи в дома на пастора без предупреждение, тя изглеждаше така, сякаш току-що е отворила хладилника и е подушила вкиснало мляко. На Ники не й пукаше. Именно неуместната деликатност бе причината да изпрати Хайнзбърг тук. Нямаше да задълбочи грешката си, като се тревожи за чувствата й.

Новините й подсказаха, че решението да поеме командването е било правилно. След няколко часа работа Хайнзбърг успя да й предложи само преразказ на информацията за липсващия медальон и разбърканите чекмеджета, която Хийт вече бе узнала както от разговора си с икономката, така и от Екипа по събиране на улики. Ники остана с основателното впечатление, че основното занимание на следовател Хайнзбърг е било да седи с г-жа Борели и да гледа телевизия.

Тя обаче не се нахвърли върху подчинената си. В края на краищата Хайнзбърг си беше Хайнзбърг. Нямаше смисъл да излива гнева си върху нея, при положение че се ядосваше най-вече на себе си, задето не е провела разпита лично благодарение на репортерите, политиканстването в отдела и тревогите за шефа.

— Надявам се, че не възразявате, г-жо Борели — започна Ники, когато седнаха край кухненската маса, — но се налага да ви зададем някои въпроси, докато спомените ви са още пресни. Разбирам, че ви е трудно — ще се справите ли?

Очите на възрастната жена бяха подути и зачервени, но погледът им бе ясен и изпълнен със сила.

— Искам да ви помогна да откриете виновника. Готова съм.

— Да поговорим за последния път, когато видяхте отец Граф, както и за периода преди това. Извинявам се, ако вече сте го обсъждали с детектив Хайнзбърг.

— Не, нищо такова не ме е питала — каза г-жа Б. Хайнзбърг демонстративно заразлиства тефтера си.

— Казахте, че за последен път сте го видели вчера в 10 или 10:15 — каза тя, цитирайки информация, която вече се съдържаше в доклада за изчезването. Ники обаче само се усмихна на старицата и каза:

— Добре, да започнем оттам.

След като половин час внимателно задава въпроси за последните часове и дни на отец Граф, Хийт доби представа за последователността на събитията не само сутринта, а и през няколкото седмици преди изчезването на пастора. Той се оказа човек на навика, поне рано през деня. Ставал в 5:30 за сутрешната молитва, отварял портите на църквата в 6:30, в 7:00 заставал пред олтара за литургията, а г-жа Борели му сервирала закуската в 8 без 10.

— Подушеше ли бекона, приключваше проповедта — каза тя, утешена от спомена.

Останалата част от деня на свещеника включвала администраторска работа, посещения при болните и срещи с няколкото активистки групи, в които членувал. Икономката потвърди, че е спазвал този режим и през изминалите няколко дни. Е, почти:

— Започна да излиза по-късно за обяд и да се бави повече. Освен това няколко пъти закъсня за вечеря, което не беше в негов стил.

Хийт допи кафето си и си отбеляза нещо.

— Всеки ден ли? — попита тя.

— Нека помисля. Не, не всеки ден.

Ники изчака жената да помисли и си записа дните и часовете, които г-жа Б. си припомни, докато й сипваше втора чаша.

— Ами вечерите?

— Изповедите винаги бяха от 7 до 7:30, макар че напоследък нямаше много клиенти. Времената се променят, детективе.

— А след изповедите?

Лицето на икономката порозовя и тя размени местата на захарницата и каничката с мляко върху подноса.

— О, понякога четеше, гледаше стар филм по телевизията или се срещаше с миряните, ако някой имаше нужда от съвет. Наркотици, бити жени, такива работи.

Ники усети, че тя се опитва да се изплъзне и опита другояче.

— Ами когато не работеше? Как си почиваше?

Лицето й почервеня още малко и тя каза на каничката:

— Вижте, не искам да говоря зле за него, и той беше човек като всички нас, но отец Джери обичаше алкохола и почти всяка вечер си пиеше уискито в „Месинговият харпун“.

Хийт си записа, за да проучи и това. Ако е ходил редовно на бар, това щеше да я насочи ако не към заподозрени, то поне към приятелите или поне познатите му по чашка, които може би познаваха черти от характера на падрето, за които възрастната жена не подозираше.

Накрая Ники стигна до неудобния въпрос, който знаеше, че трябва да зададе.

— Тази сутрин ви казах къде открихме трупа. — Засрамена, г-жа Борели едва забележимо кимна. — Имате ли представа дали… отец Граф е имал нещо общо с този начин на живот?

Жената за пръв път се ядоса. Лицето й се вкамени, а очите й приковаха тези на Хийт.

— Детективе, този мъж бе положил клетва за въздържание. Беше божи човек, който служеше на Господ и водеше живот, изпълнен с лишения, целомъдрие и подчинение.

— Благодаря ви — каза Ники. — Надявам се разбирате, че бях длъжна да попитам. — Тогава тя смени скоростите, огледа записките си и каза: — Забелязвам, че вчера, денят, когато сте го видели за последно, както и завчера, е излязъл веднага след закуска, вместо да отиде на обичайните си срещи и да работи в кабинета си. Имате ли представа на какво се дължи промяната?

— Хмм, не. Той не каза.

— Попитахте ли го?

— Да. Рече да не се бъркам. Шегуваше се, но и не се шегуваше.

— Забелязахте ли промяна в настроението му?

— Забелязах. Държа се по-остро с мен. Например шегата да не се бъркам. Отец Джери, такъв, какъвто го познавам, би казал такова нещо, а аз бих се засмяла в отговор. Той също. — Тя стисна устни. — Определено беше напрегнат.

Хийт трябваше отново да настоява.

— И вие нямате представа на какво се е дължало напрежението? — Когато жената поклати глава, тя попита: — Някой да е спорил с него? Да са го заплашвали?

— Не и през последните няколко дни, доколкото си спомням.

Странен отговор за жена, която сякаш си спомняше абсолютно всичко за него. Ники си отбеляза по-късно да се върне на това.

— Някакви проблеми в църквата?

— В църквата винаги има проблеми — изкиска се г-жа Б., — но не, нищо необичайно.

— Да са се появявали нови хора? Непознати, някой да е идвал по никое време, такива неща?

Тя потърка брадичката си и поклати глава.

— Съжалявам, следователю.

— Недейте така — каза Ники. — Справяте се чудесно.

Умората и стресът от травмата започваха да изтощават възрастната жена. Преди да е отпаднала съвсем, Хийт отвори плика със снимките, които Роули беше извадил от записа в „Роби на удоволствието“. Икономката сякаш се зарадва, че й възлагат различна задача. Почисти очилата си и внимателно огледа всяко от лицата, преди да поклати глава и да премине към следващото. Точно преди да ги преполови, Хийт забеляза някаква реакция — не беше силна, но тя сякаш се поколеба. Ники хвърли поглед към Хайнзбърг, която кимна — и тя го беше забелязала.

— Нещо познато, г-жо Борели?

— Не, засега не — отвърна тя, но погледна снимката още веднъж, преди да я обърне и да продължи. Щом приключи, каза, че никой не й изглежда познат. Ники имаше чувството, че г-жа Борели скоро ще отиде да се изповяда.

Излязоха от кухнята и Хийт я помоли да я разведе из жилището, за да погледне лично вещите, които са били разместени.

— Къде стоеше липсващият медальон на свети Кристофър?

Преди икономката да успее да отговори, Шарън Хайнзбърг припряно се постара да докаже, че не е излишна:

— В спалнята.

— Преди да се качим — каза г-жа Борели, — искам да ви покажа нещо.

Подкани ги да я последват, въведе ги в кабинета и посочи към един шкаф, върху който седеше и телевизорът.

— Казах за това на колегите ви. Щом дойдоха, огледах и забелязах, че вратата е съвсем леко притворена. Погледнете вътре.

Ники беше на път да я спре, но забеляза, че и от вратата, и от стъклената витринка вече са били взети отпечатъци. Вътре имаше два рафта — долният бе пълен с книги, както с твърда, така и с мека корица. Горният бе напълно празен.

— Всичките му филми са изчезнали.

— Какви филми бяха? — попита Хийт. Забеляза, че телевизорът стои върху древен видеомагнетофон, до който беше поставен компактен преносим DVD плейър, от който стърчаха червени, жълти и бели кабели.

— От всичко по малко. Обичаше документални, някой му беше дал „Гражданската война“ на Кен Бърнз. Взели са го. Знам, че имаше „Еър Форс 1“. „Да се махаш от самолета ми!“^[1] Гледаше го отново и отново… — Тя поклати глава, несъмнено скътвайки спомена за мъртвия пастор, и отново насочи поглед към опразнения рафт. — Да видим, имаше и няколко записа от Пи Би Ес, най-вече телевизионен театър. Останалите бяха лични неща, основно записи от сватби, получени от миряните. Както и от маршовете и протестите, на които ходеше — тях ги снимаше сам. О! Погребението на папата. По този случай отиде във Ватикана. Предполагам, че и него са взели. Ценно ли е, детективе, някой би ли го откраднал?

Ники отвърна, че всичко е възможно и я помоли да й напише списък с филмите, които си спомня. За архивите, а и, колкото и невероятно да беше — в случай че някой от записите изникнеше у някого или пък на битпазара.

От „Събиране на улики“ почти бяха приключили на горния етаж, така че трите успяха да огледат цялата къща, с изключение на тавана — все още го обработваха. Един от изводите на детектив Хайнзбърг беше точен, а именно че г-жа Борели възприема работата си като мисия. Знаеше къде се намира всяко нещо, защото тя го беше сложила там и се грижеше да е почистено и на мястото си. Аномалиите бяха труднозабележими и случаен посетител би ги пропуснал, но за жена, която подравняваше ръбовете на потниците в чекмеджетата и идеално лъснатите обувки на пода на дрешника, всяко разместване беше Смущение в Силата. С помощта на отлично тренирания й поглед Хийт си даде сметка, че някой определено е преровил жилището на свещеника и че явно става дума за професионалист.

Това разкриваше съвършено нови хоризонти. Определено хвърляше съмнения върху хипотезата, че смъртта на пастора се дължи на сеанс с доминантен партньор, който е стигнал твърде далеч. Ники знаеше, че не бива да изпреварва събитията, но тая работа с изтезанията, както и претърсването на жилището, се очертаваше не толкова като проява на по-особени сексуални предпочитания, колкото като опит да бъде открито нещо. Но какво? И защо капитан Монтроуз бе идвал да претърсва предишната вечер?

Хийт отиде при главния следовател от „Събиране на улики“, Бениньо ДеХесус, който излизаше от банята на отец Граф, където току-що беше описал и прибрал лекарствата от шкафчето му. Той й каза какво са открили и потвърди думите на г-жа Борели — липсващи видеозаписи, преместени дрехи, леко притворени врати и откраднат медальон.

— Открихме и още нещо — каза ДеХесус и посочи тъмнокафявата кадифена кутия на скрина на свещеника, отворена така, че да се вижда светлокафявата сатенена подплата.

— Тук ли е бил медальонът? — попита Ники.

— Да — отвърна г-жа Борели зад гърба й. — Отецът толкова държеше на него.

Следователят от „Събиране на улики“ вдигна празната кутия.

— Открихме нещо малко необичайно.

Хийт познаваше детектив ДеХесус, харесваше го и бе работила с него достатъчно пъти, за да схване намека. Когато Бениньо кажеше, че нещо е малко необичайно, най-добре беше да му обърнеш сериозно внимание.

— Под покривчицата. — Когато Ники се поколеба, той добави: — Спокойно, взел съм отпечатъци, описал съм всичко и съм направил снимки.

Ники вдигна дантелената покривка върху плота. Под нея имаше малко късче хартия, точно на мястото, където се бе намирала кутията. ДеХесус го хвана с пинсетите си й го вдигна, за да може Хийт да го прочете. На него имаше телефонен номер, записан на ръка.

— Г-жо Борели, този номер познат ли ви е? — попита Ники. ДеХесус пъхна хартийката в прозрачно пликче и й го поднесе на дланта си. Тя поклати глава.

— Ами почеркът? — попита Хийт. — Разпознавате ли го?

— Питате дали е на отец Граф ли? Не. И моят не е. Не ми е познат.

Докато Хийт записваше номера в тефтера си, един от другите техници изникна на вратата и кимна на ДеХесус. Той се извини и излезе в коридора, но скоро се върна.

— Детектив Хийт? Може ли за момент?

Към таванското помещение водеше спускаща се дървена стълба, която се прибираше в тавана. Ники се качи и видя ДеХесус и техника, който го беше извикал, приклекнали до стар мини хладилник. Подът до него бе осветен с фенерче. Те се разделиха, за да й направят място и техникът каза:

— Прахът по пода ми подсказа, че хладилникът наскоро е бил отварян, но не е включен.

Тя надникна вътре и видя три квадратни кутии от коледни бисквити, поставени една върху друга на белите телени рафтове. ДеХесус отвори капака на най-горната — беше пълна с пликове. Той извади един и й го подаде, за да го разгледа. Беше плик за църковни дарения, също като останалите. Пълен с пари.

— Може би си струва да проучите това — каза Бениньо.

* * *

Накрая на деня детектив Хийт събра хората си в общия офис, за да обнови информацията на дъската. Това беше ритуал, който не само й позволяваше да резюмира информацията, но й даваше възможност да обсъди различните теории с екипа си.

Вече беше нанесла дейностите на отец Граф, включително часовете в деня преди смъртта му, които бе прекарал неизвестно как.

— В календара му няма никаква полезна информация. Ако разполагахме с портфейла му, можехме да проверим картата за метрото и да видим къде е слизал, но и той липсва.

— Ами електронната му поща? — попита Очоа.

— Съвсем прав си — каза Хийт. — Щом от съдебна медицина приключат с компютъра му, вземи го и се отдай на четене. Знаеш какво да търсиш, не е нужно аз да ти обяснявам.

Опита се да не погледне към Хайнзбърг, но го направи и забеляза отегченото й изражение, преди да й обърне гръб, за да напише „Имейлите на Граф“ на дъската.

Роули й рапортува — по нейно нареждане бе отишъл до „Роби на удоволствието“, за да покаже копия от снимките на Роксан Полц. Тя разпозна трите домини, които бяха работили там — две в миналото, една понастоящем. Колкото до мъжете, управителката или не знаеше, или не искаше да каже кои са. След това, по собствена инициатива, детектив Роули обходил района около заведението, показвайки снимките на портиерите и из местните магазини.

— Нищо не открих — каза той, — но пък може да съм успял леко да премръзна. Температурите днес страхотно паднаха.

Огледът на Алеята на подземията също не бе довел до нищо. Очоа, Раймър и Галагър обиколили основните садо-мазо клубове, които се простираха на около двадесет пресечки от Мидтаун до Челси, но никой от служителите и посетителите не разпознал свещеника. Детектив Раймър каза:

— Това може да значи, че някой лъже или че Граф е бил дискретен.

— Или че не е водил такъв начин на живот — отбеляза Очоа.

— Или — добави Ники, — че все още не сме говорили с точния човек. — Тя им каза за хартийката, скрита под покривката. — Проверихме я, това номерът на мъжки стриптийз клуб.

— Мъжки стриптийз клуб? Кой го провери, Раймър ли?

Когато смехът утихна, Очоа каза:

— Може да отричаш, Опи, обаче най-примерните най-често се оказват скрити лимонки.

— Не го слушай, Опи — включи се Роули. — Мигел е бесен, защото последния път му пъхна само един долар в прашките.

Хийт обяви, че тъй като Роули и Очоа явно знаят най-много по въпроса, на тях възлага да отидат до стриптийз клуба, за да покажат снимката на Граф. След като целият отряд ги подигра, тя довърши обобщението си за липсващите от жилището вещи. Детектив Раймър, който беше дошъл временно от отдел „Кражби“, се зачуди дали касетите не са били откраднати, защото на тях е имало записи със секс.

— Ако свещеникът си е падал по… не особено свещенически работи, може би човекът, който е с него на записа, се срамува от нещо.

Хийт каза, че това е възможно, записа „Компрометиращ сексуален запис?“ на дъската като евентуална теория и добави, че въпреки това иска да разшири обсега на разследването. Още докато изричаше тези думи, тя забеляза движение в стъкления офис, зад гърбовете на останалите. Капитан Монтроуз се надигна от бюрото си и застана на вратата, за да я слуша.

— Утре — каза Хийт, — искам да разровим по-надълбоко в енорията. Не става дума само за миряните, които може да имат мотиви, а и за останалите дейности, с които се е занимавал. Клубове, антиимиграционни протести, дори благотворителност.

После им разказа за парите на тавана, които възлизаха на около сто и петдесет хиляди долара, все в банкноти под сто, в пликове за църковни дарения.

— Ще се обадя в Епархията, за да ги питам дали имат сведения или съмнения за присвояване. Независимо дали става дума за кражба, наследство или тайна печалба от тотото, както и да са се озовали тези пари на тавана, не бива да изключваме възможността някой да е искал да ги вземе и да се е опитал да го принуди да каже къде са. Обаче — предупреди ги тя, — все още е твърде рано да тръгваме по тази следа, защото има други неща, които искам да проуча. Да кажем, че това е само една от причините да искам да разширя обсега.

След това тя им разказа какво е разкрила аутопсията.

— Особено силно впечатление прави броят токови удари, които е изтърпяла жертвата, преди да умре. ТЕНС се използва при садо-мазо, в умерени дози, но изгарянията и инфарктът му не ми приличат на сексуална игра.

Всички замлъкнаха — общият офис беше толкова тих за пръв път откакто Ники пристигна първа и запали лампите. Тя знаеше какво преживяват подчинените й. Всеки от тях размишляваше върху последните минути от живота на отец Граф, прекарани на кръста на свети Андрю. Хийт ги погледна с ясното съзнание, че дори в тази група устати ченгета хуморът не е достатъчен, за да заглуши състраданието, което изпитваха заради страданията на друго човешко същество.

Наясно с настроението им, тя тихо продължи:

— Както при всяко нападение, извършителите са следвали модел на поведение. Вече проучвам други подобни деяния, извършени с електричество.

— Детектив Хийт.

Всички се обърнаха по посока на гласа в дъното на помещението. За много от тях това беше първият път, когато го чуваха от седмица насам.

— Капитане? — отговори тя.

— Искам да ви видя в кабинета ми. — Преди да влезе обратно вътре, той добави: — Веднага.

* * *

Ники замахна с крак, улучи горната част на прасеца му и го повали. Дон тежко се приземи на синята постелка във фитнес салона и каза:

— Боже, Ники, какво те тормози тая вечер?

Тя протегна ръка, за да го изправи и докато го дърпаше, Дон реши да се направи на чаровен и да я събори, само че очите му издадоха движението и тя се извъртя към слабата му страна, без да пуска ръката му, изви палеца му, обърна го по корем и заби коляно в гърба му.

Същия следобед, когато получи есемес от някогашния си треньор и настоящ редовен спаринг-партньор, Ники отклони предложението му. Денят я беше смлял и й се искаше единствено да се прибере у дома, да се потопи във ваната и да си легне рано с надеждата, че сънят ще я отърве от терзанията по случая и по Руук. Тогава обаче й се стовари срещата с Монтроуз. Хийт излезе от офиса му, чувствайки се притисната, раздразнена и най-вече изпълнена с противоречиви емоции. Първото, което направи, бе да извади телефона си и да прати съобщение на бившия военноморски тюлен, че в края на краищата иска да отиде на тренировка.

Бедният Дон прекара само две минути на краката си, преди Хийт да го повали отново.

На срещата Ники видя един Монтроуз, когото не познаваше. Той затвори вратата и докато я заобиколи, за да седне зад бюрото си, вече я беше обвинил, че губи поглед върху случая. Тя го изслуша, но не можеше да откъсне очи от лепенката на пръста му, чудейки се чия е кръвта върху яката на свещеника, след като не е неговата собствена.

Дон отиде в ъгъла, взе кърпата и избърса потното си лице, а Ники енергично заподскача на едно място, нетърпелива да продължат.

Капитанът й беше казал:

— Днес следобед се разбрахме, че ще продължиш да разследваш садо-мазо елемента. Какво стана? Да не си яла гъби на обяд, затова ли ти хрумна да смениш ъгъла?

Тя се зачуди кой е мъжът, който й говори така. Нейният ментор, съветник и защитник през всичките тези години. Не беше бащата, когото никога не бе имала, но определено можеше да мине за чичо.

Дон се опита да я подведе. Отпусна безучастно ръце, за да я изненада, но после скочи, снишавайки лявото си рамо към кръста й и се опита да я повали. Тя отстъпи встрани и се засмя, когато ръцете му се сключиха около празното пространство и той се просна по лице.

— Получих информация, която разшири ъгъла, капитане — бе казала тя. Докато се чудеше какво да му разкрие и какво да премълчи — нещо, което никога преди не й беше хрумвало в присъствието на този мъж.

— Как например? Ще говориш с всички миряни, за да видиш кой смята, че в проповедите му не е достигал хумор? Ще разпиташ членовете на „Рицарите на Колумб“? Ще се отбиеш при архиепископа?

— Открихме пари — каза тя.

— Бяхме се разбрали — каза той, после се успокои малко и тя отново зърна капитана такъв, какъвто го помнеше. — Ники, моята работа е да ви ръководя и виждам, че тръгваш по странични пътища. Ти си чудесен следовател. И преди съм ти го казвал. Умна си, имаш интуиция, работиш здраво… Не познавам друг човек, който така успешно да открива самотния чорап. Ако дори един аспект от разследването не изглежда уместен, ти го виждаш. — Изведнъж тази фаза приключи. — Само че изобщо не ми е ясно какви ги вършиш днес. Закъсня половин ден, преди да разпиташ важен свидетел, при това след като допусна грешката да изпратиш Хайнзбърг. Точно така, казах го — допусна грешка.

Докато прелиташе над рамото на Хийт, Дон завъртя крака във въздуха. Докато го пускаше, тя изви гръб и се отпусна на едно коляно, навела глава надолу. Приведена по този начин не можа да го види как пада, но подът се разтресе.

— Съгласна съм, че трябваше да отида по-рано у пастора — каза Хийт и спря, без да добави друго. Спомни си пътуването от Съдебна медицина, задръстването, обаждането от „Полис Плаза“ 1 и, разбира се, данните за онова старо убийство, които бе спряла да прочете. Ако обаче решеше да се обяснява, разказът й щеше да звучи отбранително. И така й беше достатъчно тежко — трябваше да се преструва, че не е знае онова, което откри във файла: че главният следовател по убийството на Хъдълстън беше следовател първа степен Чарлз Монтроуз.

— Да, трябваше да отидеш, но не отиде. Не ви прилича, детектив Хийт. Да не би да се разсейвате заради повишението?

След като изчака казаното да й въздейства, той се наведе напред със скръстени ръце и тя отново видя лепенката на пръста му. Нямаше как да го избегне. Тогава той изплю:

— Или са ви занимавали други неща? Да бъбрите с репортери, например?

Правило номер едно на всяко полицейско управление: в едно полицейско управление всичко се знае.

— Нека ви уверя в едно, капитане. Разговорът ми с онзи репортер представляваше просто друг начин да кажа „Без коментар“.

Задържа погледа му, за да може Монтроуз да види, че говори истината и в същия момент взе решение. Реши, че това не е моментът да го пита за случая Хъдълстън. Засега, що се отнасяше до шефа й, тя изобщо не се беше интересувала от онзи файл. Каквото и да бе предизвикало тази буря, Ники се надяваше тя да премине, за да се съсредоточи върху работата си и да действа открито.

— Гледай да продължиш така — каза той накрая. — Знам какво представлява пресата, особено клюкарската. Нима мислиш, че не са ме налазили отвсякъде? Ами общественият натиск и ония наглеци в Централното управление? Нека ви кажа от какво нямам нужда, детектив Хийт — поредната причина някой да ме яхне. Силно се надявам да не сте вие източникът. — Тонът му беше спокоен, от което я заболя още повече. — Запомни едно. Ще те отстраня от случая, ако не се съсредоточиш. Действай по садо-мазото и нищо повече. Ясен ли съм?

Тя бе останала без думи и само кимна. Щом посегна към дръжката на вратата, той добави:

— Ако омажеш този случай, ще загазя. Ти също.

Хийт си тръгна, чудейки се съвет ли е това, или заплаха.

* * *

Дон, който я беше повикал на тренировка същата вечер, й бе отправил още една покана, а именно да спят заедно. Преди двамата често го правеха, но в последно време тази практика беше замряла. В един момент преди години, без излишен шум, треньорът на Ники по жиу-жицу й стана треньор с екстри. В началото си пасваха идеално. Нито един от двамата нямаше връзка, допадаха си, допълваха се физически и бяха еднакво доволни, независимо дали боричкането им се пренесеше в спалнята, или се ограничеше с фитнес салона. Сексът беше спорадичен, енергичен и лишен от страст. За Ники всичко се промени, когато се появи Руук. Не беше въпрос дори на серийна моногамия, а на нещо друго. Нещо, което не можеше — или не желаеше — да облече в думи. От жегата насам Дон и Ники бяха продължили тренировките си в салона. От време на време той й отправяше покани, които тя отклоняваше без обяснения, което също бе част от неписаните им правила.

Тази нощ, след като тя го напердаши, Дон я попита пак, преди да тръгнат към съблекалните и за пръв път от много време Ники се почувства изкушена. Не, повече от изкушена — за малко да каже „да“.

Докато вървеше към дома, тя обмисли чувствата си. Макар че едва не каза „У нас“, във въображението си тя стигна почти до края и отказа. Месецът, прекаран без Руук, й се беше сторил много дълъг както физически, така и емоционално. Лесно можеше да преспи с Дон и нито той, нито Руук щяха да повлияят на решението й. Отказът й обаче се дължеше на същото, както и останалите. Но защо? С Руук сериозна връзка ли имаха? Преди заминаването му сигурно би отговорила другояче. Въпросът определено бе придобил по-внушителни измерения след снимката пред „Льо Сирк“ и евентуалното й значение. За Ники той беше каква връзка би могла да има с Руук, когато — ако — се видеха отново. Ако тази нощ преспеше с Дон, това щеше да е секс за отмъщение. На него нямаше да му пука, дори да знаеше, но при нея беше друго. И именно това беше причината. Отказа на Дон, за да отложи една дефиниция.

Или може би ставаше дума за нещо по-прозрачно. Може би знаеше, че последното, което й трябва, е поредното усложнение, което да увеличи стреса в живота й. По дяволите, дори в този ден. Имаше нужда да се отпусне, да се ободри.

Вече беше решила за ваната — с лавандулова пяна, разбира се. Имаше и още едно нещо, което би я откъснало от мислите й. В южната част на Парк Авеню спря пред будката за вестници накрая на пресечката и награби няколко жълти издания и списания със знаменитости. Хок, продавачът, я поздрави специално — беше започнал да й намига в деня, в който тя се появи на корицата на „Фърст Прес“ заради вбесяващата статия на Руук.

Отброявайки центовете (Хок щастливо се усмихна, когато му даде точно), Ники подуши дима от бездействащ мотор.

— Хок, как издържаш?

Той изкриви лице и махна с ръка пред носа си. Тя погледна по посока на миризмата — носеше се от голям джип, спрял на няколко крачки надолу по тротоара. Тя се обърна, за да подаде монетите на продавача, когато си спомни фразата „кола пенис“. Обърна се отново към джипа — определено приличаше на онзи, който бе видяла на път към „Андис“ — графитеносив, с широки гуми, — но нещо беше различно. Номерата. Беше запомнила, че са от Джързи, а тези бяха от щата Ню Йорк. Хок й предложи найлонова торбичка, тя отказа, отдели се от будката и с изненада видя, че джипът е изчезнал. Ники стъпи на тротоара точно в момента, когато фаровете му се скриха, докато се отдалечаваше на заден ход в насрещното движение и завиваше по една странична уличка.

На заден ход?

Ники се завъртя в кръг, за да се огледа и не видя нищо необичайно. Тоест, нищо друго, което да й се стори необичайно. Намираше се само на една пресечка от дома си. Разкопча палтото си, свали ръкавицата от дясната си ръка и тръгна напред със съсредоточен поглед, наострила уши.

Нейната улица беше тиха. Подчинявайки се на инстинкта да не позволи да я заклещят някъде, тя не взе асансьора и се изкачи до своя етаж, като често спираше, за да се ослуша. Когато стигна, огледа коридора и в двете посоки — беше празен. Влезе в апартамента си, дръпна резето и шумно издиша. После започна да си задава въпроси. Параноя ли беше това? Реакция на стресиран човек в края на ден, който става все по-ужасен? Или пък я следяха? Ако да, защо? И кой?

Докато търсеше закачалка в гардероба, тя чу шум от кухнята. Съвсем лек шум, може би проскърцване на обувка. Хийт извади пистолета от кобура с дясната си ръка и тръгна напред, понесла палтото в лявата. Спря, пое си безшумно дъх, преброи до три и протегна ръката с палтото иззад ъгъла. После го последва с лек скок и насочен пистолет, и извика:

— Полиция, не мърдай!

Мъжът, омотан в палтото й, престана да се бори с него и вдигна ръце. Хийт разбра кой е, преди да успее да й проговори. Дръпна палтото от главата му, а той смутено се усмихна.

— Изненада? — каза Руук.