Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (43)

XLIII

Един ден в началото на зимата, понеже едно момиченце ме погледна засмяно, се захласнах по децата. Харесваше ми да ги гледам как играят и носех бонбони в чантата си, но никога не посмях да им ги дам. Разтапях се. Едно момче яхнало бастун, друго, много малко, пълнеше с пясък оранжева кофичка. Едно момиченце току отваряше една чанта, правеше се, че вади нещо и се пудреше, друго оправяше бретона на майка си, а едно дребничко дърпаше връзките на обувките си. Харесваха ми всичките. Целунах едно много малко момченце по лакътя, кожата му беше като листче от копринена роза. Момиченцето, което ме беше погледнало засмяно, беше русо и носеше синьо палто, като очите му. Прислужницата, която го носеше на ръце, вървеше пред мен, а момиченцето гледаше назад. Аз се засмях и то скри златната си главичка във врата на прислужницата. Когато вдигна глава, аз направих гримаса и то пак се скри, когато ме погледна, се засмях, а то ми се изплези и после дяволито притвори очички, засмя се и вдигна нагоре ръчички. Тъй като вървях бавно, а прислужницата, въпреки че носеше момиченцето, вървеше бързо, скоро се разделихме и когато бяха доста далеч, момиченцето ми махна за довиждане с малката си ръчичка в ръкавичка.

Когато не гледах децата, гледах жените и ако видех някоя елегантна, изискана дама с перли на ушите, си мислех, че е жената на Естеве. В деня, когато видях онова момиченце, стигнах вкъщи изморена и примряла от студ. Легнах си и тъй като се отегчавах, взех да си представям, че имам бебе, дебеланчо с трапчинки по ръцете. Самичка си разигравах театър, въобразявах си, че съм женена за Естеве, който беше архитект — така ми беше казала Кармела — и това беше всичко, което знаех за него, защото когато веднъж понечи да ми разказва за себе си, запуших устата му с ръка и казах, че предпочитам да не знам нищо. А в онзи ден с момиченцето седнала на леглото го чаках да дойде след работа и си бях облякла една нощница, каквито малко се намират: бледосиня, ефирна, с много дантели и панделки. Люлката беше бяла и отрупана с волани, а бебето вътре — ангелско създание. Тогава си представях, че идва Естеве и отива да види бебето, което само се смее и никога не плаче, а след това се доближава до леглото, сяда и сякаш ми се изплъзва някак си, без да мръдне, не знам как да го обясня, само с усмивка. Взема ръката ми и преплита пръсти с моите. На бледото слънце дантелите на люлката изглеждат прозрачни и се вижда целият скелет от ракита на люлката.

Купих си брачна халка. Когато бях сама, си я слагах. Влизах във всички църкви да се моля да не омръзна на Естеве. Молех се на пламъците на свещите и на дървените светци с тънки ръце. На излизане от една църква един ден видях колата на Марк, за миг, като светкавица, той на волана с цигара в уста. У мен се надигна вълна от гняв чак до зъбите и ме обзе толкова силно безпокойство, че известно време не знаех нито къде съм, нито какво правя. Не знам как се прибрах вкъщи; знам, че минах през портата, пясъкът хрущеше, обиколих всички стаи и огледах градината от всички прозорци, сякаш нищо вече не беше мое и всичко се беше разпаднало: дърветата — дърва за горене; къщата — развалина. Привечер още не се бях успокоила. Излязох, тръгнах надолу по улиците, ходех заслепена, без да гледам къде стъпвам, и изведнъж се озовах пред къщата на Естеве. Стигнах до там несъзнателно. Портиерката, която ме видя застанала на входа, ме попита дали търся някого. Като не знаех какво да й отговоря, я помолих да ми каже на кой етаж живее Естеве и ми отговори, че отдавна бил излязъл с жена си и че изглежда са отишли в Лисеу. Повече от час обикалях, без да знам какво да правя, и накрая отидох да гледам на входа на Лисеу. Озовах се заобиколена от хора и останах там. Близо до мен имаше две момичета, това, което беше по-близо, ухаеше на карамфил и казваше на приятелката си, че живее само за да може, преди да умре, да влезе в Лисеу, облечена като принцеса. Един едър господин ме избута, за да може да мине с жена си под ръка. Точно след като отминаха, видях тясната бяла пола, съвсем гладка, над чифт сребърни сандали. Носеше я много младо момиче с тънко кръстче, до него беше Естеве и излизаха хванати за ръка. Онова момиче приличаше повече на негова дъщеря, отколкото на негова жена. За момент извърна глава и видях белег на бузата й, от слепоочието до врата. Прехапах устни. Застанал сред хората, които излизаха и без да съзнава, че пречи, Естеве ме гледаше, все едно ме гледа от оня свят. На следващия ден, когато дойде да ме види, започна силното повръщане, което ме убиваше. Щом той влезеше, където бях аз, щом го видех, щом споменеше името ми, макар и без да се приближава. Щом минеше през отвора на вратата и ме погледнеше с онзи поглед на куче, който никога не бях виждала. Не знам какво не бих дала, за да сложа край на това. Защото все едно изгарях, умирах от любов и повръщах.