Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (41)

XLI

Влюбих се в стената срещу леглото и във вратата по средата на онази стена. Но повече от самата вратата обикнах отвора, защото през онзи отвор го видях да влиза. Спомням си, че беше първият ден, в който се изкъпах. Банята беше стара, отворите на газовия бойлер бяха обгорели, а ваната се клатеше. Като влязох вътре, се наклони леко и се уплаших да не се прекатури. Изкъпах се и отново си легнах. Още не бях на себе си: в главата ми беше мъгла и живеех по инстинкт. Банята ме омаломощи и ме обзе страстно желание да спя. Не знам колко дълго съм спала, знам само, че ме събудиха два гласа: един непознат и гласът на Кармела, която имаше глас на малко момиче. Гласовете се приближаваха и изведнъж видях сянка, открояваща се в отвора на вратата. Закрих очи с ръка, защото ми се стори, че отново имам видения. Когато я отместих, за миг се ококорих: на вратата стоеше господинът от кафенето с папратите. И всичко стана много естествено. Попита ме как съм и му казах, че съм добре. Струва ми се, че не си казахме нищо повече. За първи път ме заварваше будна. Кармела ми беше казала, че идвал всеки ден, много късно и влизал само да види дали спя. За да не ме уплаши. Когато излезе се надигнах, за да видя как си тръгва, и се доближих до прозореца. Колата беше пред портата. Кола с цвят на кафе с мляко, беше ми казала Кармела… Отдъхнах си. Колата пред портата беше с цвят на кафе с мляко, но не беше онази, която толкова ме тревожеше, когато живеех в страх.

С Кармела преместихме леглото на верандата. На сутринта се събудих трудно и не можех да разбера дали съм в бараката, в гостилницата, или съм спала в хотелска стая. Отворих очи и първото, което видях, беше Кармела, покачена като маймуна на едно дърво, да връзва въжета на един клон. След малко се спусна до първия чатал, стъпи с един крак на стълбата, облегната на ствола, подхлъзна се и падна като чувал на земята. Нямах време да се изплаша, защото стана леко, сякаш беше от гума, и взе стълбата. Върна се с гладка дъска в ръка, прокара краищата на въжетата през дупките във всеки край на дъската, завърза два възела, известно време оглеждаше и опъваше нещо и когато остана доволна, дотича до прозорците на верандата и ми каза, че е направила люлка.

Станах и отидох да се погледна в огледалото в банята: онова момиче в огледалото не бях аз. Отворих едно шкафче на тоалетката и веднага го затворих, сякаш кръстът с брилянти вътре беше пепелянка. Погледнах се отново. С длан закрих долната част на лицето си, а тъгата, натежала в очите ми, караше човек да изтръпне. Отидох в предната стая, където спах първите нощи, и се спрях загледана в отвора на вратата; изпитвах някакво опиянение да го видя веднага, да видя онази сянка, която ме беше спасила. Облякох се и отидох да се облегна на парапета на беседката над потока. Между камъните течеше малко вода и гледката на течащата вода ми даряваше покой. И да усещам живите цветя наоколо. Замислих се за това, което ми се бе случило. Спомнях си онази толкова бяла стая с букета червени карамфили. И миризмата на лекарства. Спомнях си също, че много пъти ме питаха къде живея, а аз отговарях, че не живея никъде. И нищо повече. Когато ме довели в къщата, Кармела и монахинята веднага ме сложили в леглото, а аз отново съм изпаднала в безсъзнание още няколко дни… Застанала пред потока, ме обзе желание да узная всичко, да узная как съм се озовала в онази къща. Стана ми студено и влязох вътре.

Той дойде, когато вече беше тъмно, и го заведох при беседката. От сутринта имах цигари в джоба си, но още не бях изпушила нито една. Отворих пакета като дръпнах лентичката, подадох му го, той взе една и я сложи между устните си. Аз също взех една. Поднесе запалката и ми я запали, после запали своята и докато я палеше, ме гледаше, а аз виждах лицето му покрито с петна от светлосенки. Много тихичко, понеже се срамувах да попитам, казах, че бих искала да зная какво се е случило. Със спокоен глас ми разказа, че негов приятел, който ме познавал от кафенето, ме видял една сутрин много рано седнала на пейка на Рамбла де Каталония и когато минавал покрай мен, аз съм станала и съм се хванала за едно дърво, защото едва съм ходела. Попитал ме какво ми е, а аз съм припаднала. Момче и мъж, които минавали, му помогнали да ме качи в една кола. Първо възнамерявал да ме закара в някоя поликлиника, но състоянието ми било толкова тежко, че ме закарал в клиниката на един от братята си. По-късно сутринта разказал за това в кафенето. От няколко дни се чудели, че не ходя там. Когато той разбрал, че нямам нито дом, нито семейство, дошъл в клиниката да види какво може да направи. Не ми го каза, но по начина, по който ме погледна, разбрах, че много се интересува от мен. Когато лекарят му съобщил, че вече няма опасност, ме довел в къщата, която била негова и в която от много време никой не живеел.

Вятърът развя няколко кичура от косата ми, той ги хвана и ги приглади зад ухото ми. След това плъзна пръста си и го задържа за миг в трапчинката на бузата ми. Чуваше се шумоленето на листата и шумът на животинките, които се будят нощем. Плачеше ми се. Станах и отидох до парапета над потока. Когато го усетих до мен се обърнах с лице към него, хвърлих цигарата в потока и тъкмо когато червената линия потъна, той сложи ръце на кръста ми и слабо ги притисна надолу. Не знам колко време останахме така, без да продумаме. Накрая целуна косата ми, каза ми, че трябва още много да си почивам и си тръгна. Чувствах се сякаш го познавах цял живот и сякаш познавах само него. Изтичах в празната стая, за да го видя като си отива. На другата сутрин, като се събудих, видях, че съм спала облечена.