Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (39)

XXXIX

Трябваше да придържам корема си с ръце, болката ставаше все по-силна. От прострените дрехи капеха капки върху ми. Видях широка сводеста врата с ръждясала желязна ключалка и не знам колко време останах там, свита в ъгъла. Мина един мъж, който буташе количка, пълна с връзки с чесън и лук, и дори не ме погледна. Върховете на пръстите ми бяха изцапани, защото си бях пипала тила, който още ме болеше, тръгнах да вървя, единият ми ток се заклещи между два камъка и паднах. Минаха трима войници, единият се приближи и ми помогна да се изправя и бе първият мъж, който не ми направи комплимент, когато ме вижда така отблизо. Вървях машинално из улици, където не бях стъпвала и когато осъзнах това, навярно вече бях вървяла дълго време, защото се виждаха повече хора. Когато коремът ме болеше прекалено много се спирах, а когато болката намаляваше, тръгвах отново. От време на време влизах в някой вход, за да си почина, с глава опряна на вратата. Излизах и вдигах глава, за да си поема въздух. Нуждаех се от дървета, наредени в редица, с малки листа, дърветата принадлежаха на всички. Улиците се пълнеха, около мен кипеше живот, а аз вървях самичка, с висока температура. Скоро се почувствах заобиколена от портрети. Задушаваха ме, защото бяха различни от другите: хората на тези портрети бяха живи, отваряха и затваряха очи, движеха устни, сякаш приказваха. Смееха се. На един от портретите, който се виждаше по-ясно, имаше жена с лятна рокля и цигара в уста, а от върха на цигарата излизаше дим, от който ми призляваше. Не знам колко време след това усетих аромата и прегърнах ствола на една липа. От онзи ствол отидох до една пейка. Станах. Пак седнах. Ходех от пейка на дърво и от дърво на пейка, сякаш цял живот трябваше да правя това. Стори ми се, че ме следят. Ще ме върнат в апартамента. От леглото на креслото и от креслото на завесата: от червеното на черното и от черното на червеното. Внезапно усетих пронизваща болка, толкова силна, че се превих като прекършена. Спънах се и успях да се хвана за друго дърво, а дървото ухаеше, ухаеше на липа, а липата служеше, за да се слага в чаши, а върховете на пръстите ми бяха изцапани със засъхнала кръв, и цялата долна част на полата ми беше мръсна и мокра от падането, липата излъчваше ухание на лятна нощ и на болест, а цветът на липата се подаваше от листото, което беше леглото му, а създанието, което ми причиняваше толкова болка, щеше да дойде на тоя свят със зелено като магданоз лице, с устна като фестон и ще шие и ще продължава да шие без напръстник и казах на Господ, че съм негово дете, да ми помогне. Като голямо облекчение почувствах една ръка на рамото си, цялото ми рамо се побираше в онази ръка и един близък глас бавно ми казваше не знам какво. Една кисело-горчива вълна се надигна в стомаха ми и за да я преглътна, трябваше много да се насиля, защото след нея идваха други, а главата ми щеше да се пръсне, беше ми студено и топло и една хладна капка се плъзна по врата ми. Усетих, че някакви ръце ме вземат, и не знам нищо повече.