Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (32)

XXXII

Изкъпана, с хубава прическа и хубаво облечена, с малко парфюм зад ушите, а десетте ми нокътя като десет огледалца, седнах в столовата да си подредя чантата. Гърдите ми веднага се повдигнаха като на онази госпожа от гравюрата. Въртях се из столовата доста притеснена и реших да си сваля корсета и да изляза такава, каквато съм си. Улиците бяха красиви, а небето изглеждаше току-що измито. Дори не си спомнях, че докато се събличах, за да си сваля корсета, телефонът иззвъня два пъти, а аз се направих на глуха. Точно пред „Помпея“ беше спряла състезателна кола. До колата стояха двама младежи, единият с небесносин пуловер, а другият — с морскосин и с червена кърпа на врата. Когато минавах, онзи с небесносиния пуловер, който беше с лице към мен и още отдалеч ме беше видял да идвам, ми каза: „Любовта каца“^[1]. Отминах, без да му обръщам внимание, и не знам кой от двамата ми подсвирна. Някои неща е трудно да се обяснят: тези двама хлапаци, които някой друг ден може би щяха да ме накарат да се усмихна, малко ми помрачиха радостта от новата рокля и толкова нови допълнения, които носех за първи път. Иди, че разбери защо. В кафенето папратовият млад сервитьор ме докосна по рамото и каза, че ме е питал три пъти какво ще поръчам и не съм му отговорила. Сигурно беше прав, не знам; знам само, че крилата на сърцето ми увиснаха, защото аз очаквах да вляза и да се явя в пълния си блясък с розовата рокля, а се оказа, че нито един от онези господа не беше там. Като ми оставяше чашата на масата, сервитьорът се наведе малко повече, отколкото беше нужно и прошепна на ухото ми: „Върху розовото“… Отпих първата глътка кафе, без дори да го погледна.

Не след дълго дойдоха. Видях ги срещу светлината, преди да влязат и не спрях да ги гледам с крайчеца на окото, докато не седнаха на масата си. Хубавият господин, който както винаги беше леко с гръб към мен, си оправи косата и тогава забелязах часовника му. С черен циферблат, където числата блестяха, когато светлината ги докосваше. Вместо каишка имаше златна гривна, дебела два пръста. Бях започнала да се отегчавам и си мислех какво, по дяволите, правя там, между масата и витрината, с онези господа, които разговаряха и се смееха, без да ме поглеждат, облечена в розово като някоя глупачка, краката скрити под масата, за да не ми се виждат обувките. Исках да си тръгна, но не смеех; бях сигурна, че срещу светлината бедрата ми ще прозират, и се чудех какво да правя, докато те си тръгнат. На улицата имах чувството, че се разхождам гола. Спомних си, че телефонът звъня два пъти, че сигурно ще намеря изтривалката накриво и съвсем се изнервих. Изведнъж ми се стори, че ме следят. Усещах го с кожата си. Трябва да са ме следили още от „Диагонал“ и може би ме причакват зад някоя палма. Не смеех да се обърна, за да не разберат, че съм разбрала. Преди да вляза във входа се обърнах и не видях никого. Портиерът се загледа в краката ми, както винаги, а когато се прибрах, си свалих розовата рокля и никога повече не пожелах да я облека. Бях сигурна, че някой ме наблюдава, че съм заобиколена от невидими очи. Дръпнах завесите и огледах всички ъгълчета. Имаше още много време докато дойде Марк и не знаех какво да правя: мотаех се насам-натам, огледах площадката през шпионката и накрая се излегнах на отоманката да поспя малко. Събуди ме телефонът. Вдигнах и мъжки глас ми каза, че трябвало да ме види. Отговорих му, че няма за какво да ме вижда, той настоя, да, да, било много важно, а аз казах, че не съм свикнала да се виждам с хора, които не познавам, и го попитах как се казва. Не пожела да ми каже; повтаряше, че трябва да говори с мен, и толкова настояваше, че накрая, за да не си помисли, че съм някоя лигла, която се страхува да отиде да изпие един аперитив, защото ме помоли да сляза да изпием по един аперитив, казах му, че ще го чакам на входа. Не знам защо го попитах дали ми е съсед. Каза „Да“, а като затварях телефона го чух да се смее.

Видях го да идва, пъчеше се, като че искаше да порасне, тъй като беше нисък. Носеше хляб под мишница. Плешивината навлизаше много над челото му, а цялото му същество излъчваше някаква тревога и едно самодоволство, което ме обиждаше. Влязохме в най-близкото кафене и тогава се загледах в устните му. Никога не бях виждала такива; бяха много странни, горната беше някак си вълниста, така че приличаше на фестон. Говорихме за времето, дали обичам да чета, какво правя. Казах му, че съм много заета и се засмя под мустак. След половин час празни приказки ми каза, че има работа, плати и си тръгнахме. Пред входа му протегнах ръка, за да се усети, че е време да ме остави, но не я пое; каза, че ще ме изпрати до асансьора. Когато бяхме пред асансьора, му казах, че никога не го ползвам, качвам се пеша, и отново му протегнах ръка, но той отвори вратата и ме бутна вътре без усилие, а когато асансьорът тръгна, сграбчи ръката ми с все сила и ме притисна в ъгъла така, че не можех да мръдна. Искаше да ме целуне, аз се извърнах колкото можах, той търсеше устата ми и точно преди да я намери, прибрах устни навътре и ги прехапах. Излезе след мен от асансьора и докато пъхах ключа в ключалката ме помоли отчаян да го пусна да влезе. Не исках да се ядосвам, защото в крайна сметка не можех да го разбера и му казах през смях да ходи да си яде хляба, да си ходи, а той стоеше пред мен, упорит и изненадан и още два пъти повтори да го пусна да влезе. Блъснах го, той хвана ръката ми, стисна я до болка и с изскочили очи ми каза тихо и злобно, че скъпо ще си платя. Затворих вратата, бях толкова не на себе си, че се спънах, паднах и разлях вода навсякъде по пода, защото в антрето беше оставена кофата за миене на пода, пълна с мръсна вода. Часове по-късно, през нощта — въпреки че веднага отидох да кажа на портиера, че жена му си е забравила кофата в моето жилище и да дойде да си я прибере — кофата още беше в антрето.