Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (25)

XXV

След две седмици дойде Марк. Седяхме на площадката пред къщата, тъкмо бяхме обядвали. Клаксонът прозвуча, когато господинът от Тарагона ми разказваше, че на улицата при спирката на автобуса са убили седем или осем души през първите дни на революцията; и продължаваше да свири силно още пет минути, като развален. Малко след като вече не се чуваше нищо, видях едно момче да се качва по стълбите като взема по две стъпала наведнъж. Веднага си помислих, че е Марк, при все че нито Паулина, нито господинът от Тарагона ми бяха казали, че го очакват. Когато стигна до площадката ни погледна, засмя се и се наведе да си върже връзката на обувката, която се беше развързала, докато се беше качвал. Косата му падна отпред и се развя. След това седна и господинът от Тарагона го попита как е. Аз го гледах неподвижна като птичка, когато змия се готви да я погълне. Изведнъж господинът от Тарагона вдигна ръка и каза да го извиним, че не ни е представил. Добави през смях, че вече е забелязал, че не сваляме очи един от друг. Отвърнах, че го гледам заради косата, същата е като на едно момче, което познавах и което е умряло. Марк ми хвърли остър поглед, „Моля ви, не говорете такива неща“, и се прехласна да говори за градината. Изглеждала направена нарочно, за да се разхожда човек из нея в лунните нощи, пътечки надолу, стълби нагоре, издължени сенки, зелена портичка, площадка, скали и перуники и още скали, и още перуники. Паулина го прекъсна, като каза, че лошото било, че нощем охлювите излизат от скривалищата си, плъзват по камъните и тревите и, докато се разхожда, човек постоянно чува как хрущят смачкани черупки.

Паулина донесе плодове и Марк ни попита дали можем да ядем банани, нарязани на кръгчета в чиния, с нож и вилица. Господинът от Тарагона му каза, че е много изостанал от модата младеж, защото бананите трябвало да се ядат така, както ги ядат маймуните по палмите. Марк искаше да узнае дали има специални маймуни, които живеят по палмите, и много се смяхме, слънцето ни огряваше, а от време на време цветовете на глицинията се отронваха и капеха. След това опитвахме да режем еднакви по големина резени, все по-бързо, докато накрая не остана нищо за рязане. Докато Паулина правеше кафе, господинът от Тарагона отиде за ликьор, а Марк ме попита откъде съм взела тези очи. И този смях. И не ми каза повече красиви думи, понеже, без да чака Паулина и господинът от Тарагона да се върнат, ме хвана за ръка и ме отведе. Качихме се в колата, черна с бял гюрук, и в момента, в който сядахме, се обърна с лице към мен и, не знам дали наистина или на шега, каза, че в Барселона се случват необичайни неща. Вятърът развяваше косите ми назад, а блузата ми потрепваше, аз не знаех откъде минаваме, но след като бяхме минали по много прашни пътища, неочаквано отново влизахме в Барселона. Направи го три или четири пъти: мостове минаваха над пясъчни реки, набраздени от вадички, а близо до пясъка имаше огрени от ярко слънце бараки. Виждаха се самотни къщички с градина и тераса на покрива, китки борове от двете страни на пътя и тук-таме се подаваше някой кипарис, виждаше се парапетът на някоя веранда, украсен със саксии с мушката. Минахме през участък от гола земя и пътят беше толкова лош, че колата прескачаше дупките като скакалец. Гъст дим се издигаше от комините. Накрая спря и влязохме в един ресторант. От вятъра лицето ми беше останало без кръв, беше ми студено и до всички тези елегантни хора изглеждах като някоя беднячка; но когато Марк ме гледаше, се чувствах най-елегантната от всички. Пихме чай и той беше като омаян, лицето му беше толкова въодушевено, че будеше съжаление, сякаш не можеше да повярва, че съм пред него, и тогава ме прихвана едно лудо желание да се смея, прехапах си устните и всичката кръв се качи в лицето ми, той ме попита какво ми е, а аз не можех да му отговоря, защото, ако си отворех устата, щях да избухна в смях. Забих ноктите си в дланите, та болката да ме отърси от онзи смях, който ме беше връхлетял, без да знам защо, и си спомних за Козме, видях сянката му зад дървото как ме следи, а върху ствола стоеше неподвижно голям паяк. Сякаш сънувах, докато не осъзнах, че гледам ръката на Марк върху покривката с леко присвити пръсти. Поставих моята ръка пред неговата така, че пръстите ни почти се докосваха, и прошепнах: „Ствол и паяк, ствол и паяк“. И тогава не издържах повече и се разсмях толкова силно, че всички се обърнаха да ме гледат.

Когато отново се качихме в колата, Марк ме попита къде бих искала да отида. Казах на Рамбла де Каталония; през цялото време бях обърнала глава назад, за да гледам бродерията, която изписваха листата на липите. Продължихме да обикаляме с колата нагоре-надолу, ту по оживени улици, ту по безлюдни пътища, описвахме осморки и свирехме с клаксона просто така, за смях и когато вече беше тъмна нощ, спряхме пред друг ресторант, сред полето, откъдето се виждаха светлините на булевард „Диагонал“. Портиерът носеше червен редингот. Марк спря колата и каза, че вместо направо да влезем, по-добре да отидем да поседим на полето. Когато стигнахме, пъхна пръст в една от къдриците ми и каза, че бил подмамен да се ожени чрез хитрост. Разчорли косата ми като полудял и прошепна съвсем спокойно: „Ще променим Сесилия, ще я облечем, ще я съблечем, ще я накараме да се смее и да плаче“. Хвана врата ми с две ръце и ме целуна в устата, аз го ухапах бясно и той ми зашлеви шамар. „За да не се повтаря. — И постави пръст в трапчинката на бузата ми. — Красавице.“