Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (22)

XXII

Разделихме се, за да сторим път на една жена, която водеше дете за ръка, и аз изостанах малко назад, все едно го следях. Обърна се внезапно, аз извърнах глава, за да не разбере, и в средата на една витрина видях сладкиш с натрошени бадеми по ръба, а отгоре покрит с масло. Той ме изчака и отново тръгнахме един до друг, както излязохме от кафенето. Всичко беше естествено: облаците, които се разкъсваха и позволяваха да се видят части от блесналото като син порцелан небе; водата, която се стичаше от двете страни на улицата и се изливаше в канализацията. На трамвайната спирка чакаха много хора, а малко по-нататък жена с букет цветя гледаше едно момиченце, което излизаше от галантериен магазин. Сърцето ми се сви, защото си спомних, че като малка бях ходила няколко пъти в този магазин, и ако сега вляза, може би ще намеря като онази шнола, която бях загубила. Две пресечки по-нагоре от трамвайната спирка мъжът с клечката за зъби се спря, каза, че вече сме стигнали, и влязохме в една гостилница. Входът беше малък, имаше само едно гише и стълбище пред вратата, но вдясно, през една витрина, се виждаше голям салон, с много маси и столове. Изкачихме се по стълбището, горе имаше тесен и дълъг салон с кухня, отделена с кухненски плот, и витрина с отвор, през който се подават ястията; виждаше се как приготвят храната. Масите бяха покрити с хартиени покривки, чашите бяха обърнати надолу, а в няколко стъклени вазички имаше метличини и макове от хартия. В дъното на салона имаше две врати: едната водеше към малка стаичка, която служеше за килер, а другата — към спалня с покрита веранда, където имаше корито за пране и няколко въжета за простиране с много щипки. Като минавахме, забелязах готвача, който белеше картофи. Погледна ме ококорен, с нож в едната ръка и картоф в другата, сякаш никога не беше виждал жена. В спалнята гостилничарят ми каза да се съблека, за да може да даде дрехите ми да се сушат. И ме остави сама. Пъхнах се премръзнала в леглото, но преди това си измих краката, първо единия, а после и другия на чешмата на коритото. След известно време вратата се отвори сякаш по вълшебен начин и влезе една жена с престилка с платка на гърдите, висока и слаба, с набръчкано лице, издължено като конска муцуна. Носеше ми чаша мляко и бишкоти. Изядох ги всичките и бавно си изпих млякото, за да не ми станат на топки в корема. Щом жената излезе с мокрите ми дрехи, взех да оглеждам всичко наоколо. Когато се изморих да оглеждам, се настаних удобно да спя. Затварях и отварях очи, сякаш си играех, за да ми се доспи. Тогава забелязах една гравюра на стената пред мен в рамка с позлатени листа, която изобразяваше кон в гръб, с опашка, вързана с тънък ремък. Мъжът, който яздеше коня, носеше жълт като жълтък на яйце костюм и колан с цвят на кафе. Полежах известно време с едно затворено око, а другото отворено и гледах цвета на небето над коня, цялото сивкавосиньо, меките като мъх планини в дъното, няколкото разлати дървета и всичко толкова се размекна, че чак се изличаваше, и така заспах.

Когато се събудих, от балкона влизаше лунен лъч. Протегнах се и се свих на кълбо, пиеше ми се още мляко и ми се ядяха пресни бадеми. Чешмата на коритото капеше. Усещаше се тежка миризма на прегорял зехтин и се чуваха разговори. Когато гласовете млъкнаха и миризмата се поразнесе, влезе гостилничарят, чух щракването на ключа на лампата и трите абажура на полилея на тавана светнаха. Все едно беше сам, той остави няколко тефтера на масата под гравюрата, седна и стори ми се, взе да пише сметките. Не смеех да дишам и си мислех, че може би изобщо не си спомня, че аз съм там. След известно време стана и ме попита дали спя. Отговорих му „Не, будна съм“ и тогава си свали ризата през главата и ми каза, че се е родил свободен, не иска да се жени, защото се страхува да има деца, възможно е да му харесат, но не иска да опитва. Да има деца от мен, означава да постъпи лекомислено. Не се дообясни и ми се стори, че не знае какво говори. Ако искам да остана, няма да ми каже да си ходя. Видя, че гледам коня и каза, че той е избрал тази гравюра. В тази рамка бил портретът на баща му, но един ден, когато бил в лошо настроение, го извадил; трябвало да отлепи шест ленти самозалепваща хартия, да извади пирончетата с върха на ножицата и след това да повдигне три плътно прилепнали картона, докато стигне до портрета. Когато вече го държал в ръце, дълго се двоумил, искал само да го скъта, но накрая от яд и мъка го накъсал. Попита ме, сякаш се затрудняваше да пита за това, дали е вярно онова, което бях казала по време на караницата, че не познавам родителите си. Отвърнах му „Да“. И тогава сподели, че не познавал майка си, защото я убил с раждането си.