Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (17)

XVII

Два месеца след боя дойде полицията и отведе Еузеби. И стареца с кокошките. Дойдоха призори, позволиха му само да се облече и дори го накараха да се облече пред тях. Преди да тръгнат, се приближих с пресъхнала уста, обърнах си бузата и той ме целуна. Казах му довиждане с глас, който не беше моят. И преди да изминат и петдесет крачки, ми се стори, че не трябва да стоя в бараката, че не е трябвало да го оставям в мъртвешката светлина на утрото, толкова малък между едрите полицаи. Затичах се, понеже вече бяха далечко. Той вървеше между двама души отзад, а старецът с кокошките между други двама отпред. Когато почти ги настигнах, се спънах и паднах на колене върху сухия прах. Изправих се изплашена, че съм ги изгубила и за момент не ги виждах, но скоро се появиха иззад куп изоставени коли. Спрях се пред кафенето, след бараките, понеже всички се качиха в една камионетка и се стопиха нататък по улицата, като че никога не бяха съществували. Седнах на ръба на сандъче с цвете. От коляното ми капеше кръв, понеже ми се бяха забили камъчета.

Госпожа Матилде знаеше неща, които аз никога не бях узнала, и ми ги разказа: старецът с кокошките бил крадец, който бил принуден да напусне търговския флот и обирал къщи, като прескачал през оградите. Винаги си бях мислела, че малкото пари, които Еузеби печелеше, ги е печелел като пазач на коли пред театрите и като носач на куфари по гарите. Госпожа Матилде обаче ми отвори очите и ми каза, че крадели водомери от вилите, капаци на канализацията по улиците и всякакви бронзови статуи. Строителни инструменти от строежите, ако пазачът се разсейвал или спял. Имали ръчна количка, която наемали от собственика на кафенето. Един ден майката на Тере ги видяла да я бутат и едвам я придвижвали, препълнена с цял куп инструменти.

Понеже е крал, го вкараха в затвора. Всички ми казваха, че трябва да направя нещо, за да го измъкна. Не знаех в кой затвор го бяха отвели, но няколко познати от бараките ми казаха да пиша до всички. Писах и никой не ми отговори. Тогава ме посъветваха да отида да говоря с областния губернатор. Много нощи си представях как съм застанала пред губернатора и се чудя какво да му кажа; той, седнал зад една много голяма маса с лампа със зелен абажур, а до лампата — портрет на жена му и децата му, всички обърнати към него го гледат, той седнал в широко кресло от черна кожа със скръстени над корема ръце, сякаш вече се е приготвил да го положат в сандъка за мъртъвци. А аз, изтегнала се в леглото, се виждах изправена пред управителя и бях сигурна, че устата ми ще онемее, когато ще трябва да му кажа, че Еузеби е в затвора, и да го помоля да ми го измъкне оттам.

Намериха ми дрехи, за да види управителят, че и ние от бараките сме хора. Тере ми даде костюм, който ми беше малко тесен, и розови обувки, които ми бяха големи. Едно друго момиче, което беше много привързано към мен, ми даде памучни ръкавици, дясната с линия от ръжда на дланта. Андрес ми казваше да стоя мирна, да не ходя да говоря с губернатора. Годеникът на Тере смяташе, че трябва да си сложа бяла роза в косата, а една дебела жена, която слушаше, но никой не я познаваше, ми каза да си сложа червена. Но всички ми казваха, че трябва да си сложа цвете в косата, защото губернаторът, в крайна сметка, е мъж като всички останали и момиче като мен щяло да го накара да зяпне. Някой каза, че трябва да се представя като свястно момиче и да гледам да будя съжаление, вместо да ходя като славейче. Накрая ми намериха, не знам откъде, сламена шапка. Беше малко стара и след няколко дни я скрих и казах, че не помня къде съм я оставила. Защото като я носех, не знам на какво приличах.

Много пъти се обличах напълно решена, казвах, че отивам да говоря с областния управител, и отивах да обикалям улиците. Обичах да гледам рекламите на ликьори по прозорците на баровете; имаше много красиви, с хубави букви, с два или три цвята и с нарисувани разни неща. Когато виждах бутилките вътре, добре наредени пред огледалото, веднага се сещах, че Еузеби е затворен и трябва да направя нещо, за да го пуснат. Един ден се спрях пред оградата на парка, с лице към зеленината, без да мога да вляза, въпреки че зеленото ме успокояваше. Друг ден се мушнах в една много тясна улица, цялата с прострени дрехи, от които капеше вода. Небето едва се виждаше. Но си помислих, че Еузеби го вижда още по-малко зад своите решетки. В началото на улицата имаше една къща, чиято стена беше издута навън и какво ли не бих дала да я видя как пада. Беше улица „Червена“ и ми се заби в паметта. Всички улици ми харесваха: улица „Рибари“, улица „Сол“, улица „Море“. Разхождах се пременена сред комплиментите, които ми подхвърляха моряците и хамалите. Понякога се спирах пред областната администрация и я гледах като че беше театрален декор, и докато я гледах, си мислех, че областният управител, седнал в черното си кресло, не знае, че на входа стои някой, който иска да го помоли да пусне един затворник. Обаче веднага стигнах до убеждението, че никога няма да вляза. Защото ме беше страх от две неща: едното, да не ми падне някоя от обувките, и другото, че когато областният ме попита как се казва затворникът и му кажа Еузеби, ще влезе някой служител и ще ме избута на улицата.