Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El carrer de Les Camèlies, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Мая Генова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мерсе Родореда
Заглавие: Улица „Камелия“
Преводач: Мая Генова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: каталонски
Издание: първо
Издател: ИК „Сиела“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: каталонска
Печатница: Печатна база „Сиела“
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Гриша Атанасов
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-28-1328-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4350
История
- —Добавяне
XV
Две седмици ни трябваха, за да поправим всичко разрушено от водата и вятъра. Първите дни пътищата бяха като блато, но когато изглеждаше, че времето се е разхладило от бурята, стана горещо. Слънцето яростно печеше и калните улици се превърнаха в реки от прах. Дневната светлина беше ослепителна, бяла и треперлива. Не знам какво се беше случило една вечер, та всички бяха радостни; ала радостта беше някак тревожна. На чешмата имаше много момичета — игриви, голокраки и разрошени. Аз си чаках реда до гипсаджията, който се казваше Андрес, а едно момиче, Тере, което беше много закачливо, с пръст на крана насочи водната струя и изпръска минаващ наблизо мъж със сако в ръка. Мъжът се вбеси и искаше да я бие, но докато викаше, друго момиче го намокри още повече и вбесеният мъж си тръгна, като произнасяше дълга тирада, а всички се смеехме толкова силно, че сигурно ни чуваха чак на небето. Андрес, който от известно време мълчеше, ми каза неочаквано на ухото, че лятото е хубаво с жита и макове, а аз така се бях захласнала да го слушам, че не забелязах Еузеби, докато не застана пред мен с онази напукана кана. Тогава Тере изпръска и нас и когато Андрес, който също се беше захласнал, ме хвана за ръката, за да ме отдръпне от струята, Еузеби, съвсем побеснял, стовари съда върху главата му. Някои момичета изпищяха, по ризата на Андрес веднага се появиха петна от кръв, а Еузеби ме отведе със себе си с празна кана и отчаяно сърце.
През нощта не заспахме, нито Еузеби, нито аз; въртяхме се често и като се изморявахме да лежим на една страна, се обръщахме на другата, но докато преди се въртяхме едновременно, и двамата с лице или с гръб един към друг, онази нощ всеки се обръщаше на своята си страна и когато слънцето изгря, още не бяхме мигнали. Еузеби излезе, без да ми каже нищо; следобед, след като дълго се чудех дали трябва да постъпя така или не, отидох да видя Андрес. Спеше. Приближих се до прозореца с теменужките; още имаше отворени цветчета, жълти и сини, а също и много изсъхнали, вече със семена. Оттам моята барака с ръждясалите тенекиени кутии и избелелите чадъри изглеждаше много занемарена. Запалих огън. Челото на Андрес гореше от висока температура, а по превръзката на рамото имаше кръв. Госпожа Матилде дойде да го лекува и много се изненада, като ме видя. Носеше бинтове и памук. Раната беше дълбока, възпалена и започваше да гноясва по краищата.
Когато половин час по-късно си тръгнах, Еузеби ме чакаше прав пред вратата. Някой вероятно му беше казал къде съм и макар че ме видя да излизам, ме попита къде съм била. Казах му, че съм отишла да видя Андрес. И не знам какво ме обзе, каква тъга, че започнах да късам камбанките, за да не виждам повече цветя, след това направих вечерята, а след вечеря облякох крадената блуза и мушнах пръста си в илика, където бях закичила розата, не знам защо, и се излегнах на леглото с лице към бараката на Андрес. Призори, още по тъмно, излязох на пръсти и отидох на чешмата, отворих кранчето, пих вода и нарочно си намокрих лицето. Дръжката на каната беше на земята; взех я и я закачих на таблата на леглото откъм главата.
На другата сутрин пак отидох да видя Андрес; ходех всеки ден, през цялата седмица. След като почистех раните, сядах до леглото и го гледах. Хващах ръката му и по топлината на кожата разбирах, че температурата спада, и си стояхме така — той ми подаваше ръка, а аз я държах. И онези минути привечер, когато хората се връщат в бараките с миризмата на пържено и на сурови дърва за горене, всичко — Андрес и аз, и бараката беше като бонбон. Две мухи, уловени живи в сърцевината на бонбон. Една вечер, преди да си тръгна, се наведох над Андрес, който ме погледна с очи на куче, и го целунах по бузата. Хукнах да бягам и откъснах една по чудо останала камбанка, помирисах я и заврях носа си най-навътре, където синьото избледнява, за да усетя мириса на нещо нежно.