Марк Лорънс
Принцът на тръните (40)

39.

— Още ли не е умрял? — Женски глас с тевтонски акцент и старчески тембър.

— Не е. — По-млада жена, познат глас, също с тевтонски акцент.

— Не е нормално да умира толкоз дълго — каза по-старата жена. — Виж го какъв е бял. На мен ми се види мъртъв.

— Имаше много кръв. Не знаех, че хората имат толкова кръв в телата си.

Катерин! Видях лицето й в личния си мрак. Зелени очи и изящни скули.

— Бял и студен — каза тя и усетих пръстите й на китката си. — Но огледалцето се запотява, като го сложа пред устата му.

— Сложи възглавница на лицето му и да се свърши, така викам аз.

Представих си как стисвам дъртофелата за гърлото. Тази мисъл ме постопли малко.

— Исках да умре, наистина — каза Катерин. — След онова, което направи на Гален. В онзи момент исках да умре, да видя как кръвта му тече по стъпалата пред трона.

— Кралят трябваше да му резне гърлото. Да довърши работата на място. — Пак старицата. Говореше като слугиня. Изразяваше мнението си насаме, мнение, което е премълчавала твърде дълго и което е загорчало от мълчанието.

— Трябва да си жесток човек, за да намушкаш с нож единствения си син, Хана.

— Не е единственият му син. Сарет носи твоя племенник. Детето ще се роди и ще бъде престолонаследник.

— Дали ще го погребат тук, как мислиш? — каза Катерин. — В майчиния му гроб, до малкото му братче?

— Зарови палетата при кучката и запечатай гроба, тъй викам аз.

— Хана! — Долових, че Катерин се отдалечава от мен.

Бяха ме отнесли в гробницата на мама, малка камера в подземията. Когато за последен път дойдох тук, подът беше покрит с дебел слой прах, без следа от стъпки.

— Била е кралица, Хана — каза Катерин. Чух, че забърсва нещо. — Вижда се силата в нея.

Върху мраморния капак на ковчега имаше релефен образ на майка ми, сякаш покойната лежи в мир, събрала ръце в последна молитва.

— Сарет е по-хубава — каза Хана.

Катерин се върна при мен.

— Една кралица трябва да е силна. — Усетих пръстите й на челото си.

Преди четири години. Преди четири години бях докоснал онова мраморно лице и бях дал клетва повече да не се върна, никога. Тогава бях пролял последната си сълза. Зачудих се дали и Катерин е докоснала лицето на мама, дали е погалила същия мрамор.

— Нека сложа край, принцесо. Хем и момчето няма да се мъчи повече. Ще го положат при майчицата му и при малкия принц — рече Хана, подсладила умело гласа си. Усетих пръстите й около гърлото си, сухи и груби.

— Не.

— Нали сама рече, че си искала да умре — каза Хана. Може да беше стара, но ръцете й бяха силни. Колко ли кокоши вратове беше извила на младини? Не ще да са били малко. И не само кокоши. Някое и друго бебе например. Натискът нарастваше, бавно, но сигурно.

— Така беше. Там, на стъпалата пред трона, докато кръвта му още беше гореща — отвърна Катерин. — Но вече толкова дълго го гледам как се е вкопчил в живота и едва се държи, че… не знам, стана ми навик. Нека си отиде, когато сам е готов. От такава рана никой не е оцелял. Нека сам избере кога да се откаже.

Натискът нарасна още малко.

— Хана!

Ръката се махна.