Брандън Сандърсън
Ритматистът (9)

08

Джоел прекоси моравата по посока на столовата. Кампусът не беше много пълен; повече от половината ученици бяха заминали за лятото. Голяма част от персонала също почиваше през лятото и дори някои професори бяха заминали — за Франция или джосеунска Британия, за да правят проучвания или да участват в симпозиуми.

Въпреки това беше вероятно по обед столовата да е малко претъпкана, затова той заобиколи сградата и се шмугна през една задна врата в кухните. По правило там не се разрешаваше влизането на ученици, обаче Джоел не беше кой да е ученик.

Този ден самата Хекстилда наглеждаше приготвянето на обяда. Едрата жена кимна на Джоел.

— Джоел, момко — рече тя с подчертано шотландския си акцент, — радваш ли се на първия ден от лятната ваканция?

— Прекарах го затворен в тъмницата на един професор — отвърна Джоел. — Даде ми да чета регистри.

— Ха! Е, трябва да знаеш, че аз имам новини!

Джоел вдигна вежда.

— Син ми изкара на цялото семейство разрешителни за път, за да посетим родината! Заминавам след един месец!

— Това е фантастично, Хекстилда!

— За пръв път някой МакТавиш ще стъпи на родна земя, откакто прадядо ми е бил прокуден. Мръсните му Слънчеви. Принуждават ни да търсим разрешение да посетим родината си.

Шотландците се бяха удържали доста време в Хайлендс и се бяха борили срещу нашествениците от ДжоСеун, преди да бъдат изтласкани. Беше почти невъзможно човек да убеди някой шотландец, че страната вече не е тяхна.

— И тъй, би ли искала в чест на събитието да ми дадеш един сандвич, за да не чакам на опашка?

Хекстилда го изгледа строго. Но след по-малко от пет минути му даде един от добре натъпканите сандвичи, които бяха нейна запазена марка. Джоел отхапа залък и се наслади на соления вкус на опушената на дърва треска, излезе от кухните и тръгна през кампуса.

Нещо ставаше — държанието на директор Йорк, начинът, по който Фич затвори тетрадката, когато Джоел се зададе… подозрително беше. Как би могъл да участва по-сериозно?

Фич наистина ме предупреди, че животът на ритматиста не е бляскав, напомни си той. Но трябва да има някакъв начин.

Навярно можеше да узнае какво проучва Фич, когато е сам. Джоел се замисли за малко. После погледна последните няколко хапки от сандвича в ръката си и в ума му се оформи идея. Завтече се обратно към столовата.

След няколко минути излезе от кухните с още два сандвича в книжни кесийки. Притича през моравата към канцеларията.

Когато влезе, Флорънс и Екстън вдигнаха глави.

— Джоел! Не очаквахме да те видим днес. Лято е!

— Не съм тук по работа. Отбих се само да кажа здрасти. Какво, да не си мислите, че като е лято, няма да наминавам?

Флорънс се усмихна. Днес носеше зелена лятна рокля, къдравите й руси коси бяха прибрани на кок.

— Колко разумно. Сигурна съм, че Екстън ще е доволен да се поразсее!

Екстън продължи да пише в един от своите тефтери.

— О, да. Развълнуван съм, че още нещо се старае да ме отклони от двестате годишни доклада, които трябва да попълня и да заведа преди края на седмицата. Приятно е.

— Не му обръщай внимание, миличък — каза Флорънс. — Това е неговият начин да ти каже, че се радва да те види.

Джоел остави двете кесии на преградата.

— Е, трябва да призная, че това не е само посещение от учтивост. Бях в кухните и готвачката реши, че вие двамата може би искате нещо за обяд.

— Колко мило — отвърна Флорънс и се приближи. Дори Екстън изръмжа в знак на съгласие. Флорънс му подаде едната кесия и двамата незабавно се заловиха със сандвичите. Джоел извади остатъците от своя сандвич и почна да си отхапва по малко, за да не изглежда не на място.

— Та така — подхвана той и се облегна на преградата, — нещо вълнуващо да е станало през четирите часа от началото на лятната ваканция?

— Нищо особено. Както Екстън вече изтъкна, по това време на годината има доста бумащина.

— Скука, а? — попита Джоел.

Екстън изсумтя с пълна уста.

— Мда, предполагам, че не може федералните инспектори да ни посещават всеки ден.

— Самата истина — отговори Флорънс. — И се радвам, че е така. Този вдигна голям шум.

— Разбрахте ли защо? — попита Джоел и си гризна от сандвича.

— Може би — каза Флорънс и сниши глас. — Не можах да чуя какво става в кабинета на директора, разбира се…

— Флорънс — предупредително се обади Екстън.

— О, замълчи и се заеми пак със сандвича си. Както и да е, Джоел, ти чу ли за момичето от ритматистите, което изчезна преди няколко дни? Лили Уайтинг?

Джоел кимна.

— Бедната душичка — продължи Флорънс. — Била е много добра ученичка, като й гледам оценките.

— Прочела си нейните оценки? — възкликна Екстън.

— Разбира се. Все едно. От това, което аз чух, излиза, че тя не е избягала, както пишат по вестниците. Имала е добри оценки, била е харесвана и се е разбирала с родителите си.

— Какво е станало с нея тогава? — попита Джоел.

— Убийство — тихо отговори Флорънс.

Джоел млъкна. Убийство. Имаше смисъл — все пак, участваше и федерален инспектор. Но беше друго да го чуеш изречено на глас. Напомни му, че говореха за жив човек, а не просто решаваха логическа задача.

— Убийство — повтори той.

— От ритматист — додаде Флорънс.

Джоел застина.

— Това вече е излишна спекулация — обади се Екстън и предупредително размаха пръст.

— Чух достатъчно, преди Йорк да затвори вратата — отвърна Флорънс. — Онзи инспектор смята, че в убийството е замесен ритматист, и поиска експертна помощ. Това…

Тя млъкна, когато вратата зад гърба на Джоел се отвори и затвори.

— Отнесох съобщението на Хабърсток — съобщи женски глас, — обаче…

Джоел изпъшка.

— Ти! — тросна се Мелъди и го посочи с пръст. — Видя ли, че наистина ме следиш!

— Дойдох само да…

— Този път не искам да слушам оправданията ти. Сега разполагам с доказателства.

— Мелъди — остро рече Флорънс, — държиш се като дете. Джоел е приятел. Ако иска, може да идва в канцеларията.

Червенокосата ритматистка изпухтя, обаче Джоел не искаше да спорят отново. Прецени, че е измъкнал от Флорънс всичко, което би могъл, затова кимна на писарите за довиждане и излезе.

Убита от ритматист?, замисли се той, щом се озова навън. Откъде знаят?

Дали Лили беше загинала в дуел, който се е объркал? Учениците не знаеха глифите, които можеха да направят тебеширчетата опасни. Обикновено тебеширчето, нарисувано с Линия на Създаването, беше способно да навреди само на друга тебеширена структура. За да станат тебеширчетата наистина опасни, беше нужен специален глиф.

Този глиф — Глифът на Откъсването — се преподаваше само в Небраск в последната година на обучението, когато учениците отиваха да поддържат огромния Защитен кръг около Кулата. Въпреки това, не беше немислимо някой ученик да е в състояние да го открие. А ако наистина беше замесен ритматист, това би обяснило участието на Фич.

Нещо наистина се случва, рече си Джоел. Нещо важно. Той щеше да открие какво, но му трябваше план.

А ако прегледа регистрите възможно най-бързо? Може да покаже на Фич, че е готов да се труди упорито, че заслужава доверие. Професор Фич ще трябва да му даде друг проект — нещо по-ангажирано, което ще му даде по-добра представа какво се случва.

С готовия план той се отправи отново към Фич, за да вземе няколко регистъра за вкъщи и да ги прочете довечера. Планираше да чете роман — беше намерил един интересен, действието се развиваше по време на династията Корео в ДжоСеун, в първите дни, когато джосеунците бяха спечелили монголците на своя страна. Романът щеше да почака.

Джоел имаше работа за вършене.