Брандън Сандърсън
Ритматистът (8)

07

Рано на следващата сутрин Джоел излезе от общежитието и се насочи към кампуса на ритматистите. Вдиша дълбоко и се наслади на аромата на разцъфналите дървета и прясно окосената морава. Кампусът на ритматистите се състоеше от четири основни сгради — внушителни тухлени постройки, наречени на всяка от четирите основни ритматически линии. Кабинетите на преподавателите се намираха на горните етажи на сградите.

Джоел отвори една от външните врати на залата на Защитата и пое по тясно стълбище. Качи се на третия етаж, където се натъкна на дебела дървена врата. Беше осеяна с чворове и възли, което й придаваше старинен вид — това впечатление цареше в кампуса на ритматистите.

Джоел се смущаваше. Никога не беше посещавал някой от преподавателите ритматисти в кабинета му. Професор Фич беше мил човек, но как ли щеше да се държи, когато открие, че Джоел е действал през главата му и се е обърнал направо към директор Йорк?

Имаше само един начин да установи. Почука на вратата. Мина малко време без отговор. Пресегна се да почука отново, ала в същия миг вратата се отвори. Вътре стоеше Фич, сивият му ритматически кител беше разкопчан и се виждаха бялата жилетка и панталони.

— Да? Хъм? О, синът на майстора на тебешир. Какво те води насам, момко?

Джоел колебливо вдигна формуляра, даден му от директор Йорк.

— Хъм. Какво е това? — Фич взе формуляра и го прегледа.

— Асистент в изследването? Ти?

Джоел кимна.

— Ха! — възкликна Фич. — Каква чудесна идея! Защо аз не се досетих за това? Да, да, влез.

Джоел въздъхна с облекчение и се остави Фич да го въведе вътре. Помещението приличаше повече на коридор, отколкото на стая. Беше много по-дълго, отколкото широко, и беше претъпкано с камари книги. Няколко тесни прозореца отдясно осветяваха смесица от събрани оттук-оттам мебели и джунджурии, натрупани до двете стени. От тавана висяха два малки механични фенера и чарковете им тракаха, докато светеха.

— Наистина — рече Фич, докато си проправяше път сред купчините книги, — трябваше да се досетя, че Йорк ще се постарае всичко да заработи. Той е блестящ администратор. Само небесата знаят как успява да уравновеси всички тези ярки личности, от които гъмжи кампусът. Синовете на рицари-сенатори се смесват с ритматисти и хора, които се изживяват като герои от Небраск. Божичко.

Джоел следваше професора. Стаята беше от външната страна на сградата; в ъгъла правеше чупка от деветдесет градуса и продължаваше и край северната стена. Най-сетне завършваше с тухлена стена, в която опираше малко, спретнато оправено легло. Подпъхнатите чаршафи и кувертюра изглеждаха в пълен контраст с безпорядъка в останалата част от мрачния кабинет на Фич с тухлени стени.

Джоел застана в ъгъла и загледа как Фич рови из книгите. Той струпа няколко настрани и разкри плюшена табуретка и съответния фотьойл. Кабинетът дъхнеше на прахоляк — миризмата на стари книги и пергаменти се смесваше с тази на влажните тухлени стени. Беше малко хладно въпреки наближаващото лято.

Джоел откри, че се усмихва. Кабинетът изглеждаше почти както той си го беше представял. По лявата стена бяха накачени листове със стари ритматически скици. Някои бяха защитени в рамки, а всички бяха покрити с анотации. Имаше толкова много книги, че самите купчини се трупаха една връз друга. Полузаровени сред тях лежаха екзотични дрънкулки — флейта с видимо азиатски произход, керамична купа с пъстроцветна глазура, няколко египетски рисунки.

А ритматическите линии… те бяха навсякъде. Не само по стените. Бяха отпечатани по кориците на книгите, надраскани по дъските на пода, вплетени в килима и дори нарисувани на тавана.

— Помолих Йорк за помощник — говореше Фич, докато се суетеше наоколо, — но никога не бих се осмелил да поискам неритматист. Прекалено нетрадиционно. Но едва ли има правило по въпроса и… младежо?

Джоел се взираше в застаряващия ритматист.

— Да?

— Виждаш ми се разсеян — отговори Фич. — Съжалявам, че тук е такава бъркотия. Все се каня да почистя, обаче нали никой не идва тук, освен мен — е, сега вече и ти — та не ми се струваше да има смисъл.

— Не — възрази Джоел. — Отлично е. Аз… — Как да го обясни? — Имам чувството, че съм се върнал у дома.

Фич се усмихна. Пооправи китела си и се настани в креслото.

— Добре тогава. Май трябва да ти дам работа! Да видим…

Прекъсна, когато в коридора прозвуча тихо почукване. Фич изправи глава, после стана.

— Сега пък кой… О, да. Другият ученик.

— Другият ученик ли? — попита Джоел, докато вървеше след Фич край ъгъла и през претрупания коридор.

— Да, хъмм. Йорк ми я даде за допълнително обучение. Тя се представи много зле в моите — тоест, на професор Нализар — часове по ритматика.

Джоел поспря.

— Нали не е…

Прекъсна, когато Фич отвори вратата. Много ясно — червенокосата Мелъди стоеше отпред в бялата си пола. Беше сменила сивия пуловер с блузка с копчета и с къси ръкави. Всъщност беше хубавичка, поне имаше красиви очи.

— Тук съм — обяви тя на висок глас. — Нека боят с пръчки започне!

Колко жалко, че беше смахната.

— Бой с пръчки ли? — рече Фич. — Добре ли си, миличка?

Мелъди пристъпи в стаята.

— Просто се оставих в ръцете на съдбата си, господин професоре.

— А, хубаво, много хубаво. — Фич се обърна, мина край Джоел и махна на Мелъди да го последва. Тя спря до Джоел, а Фич взе да рови в камарите книги.

— Кажи ми честно — прошепна Мелъди на Джоел, — следиш ли ме?

Джоел беше изумен.

— Какво?

— Е, определено беше в същия клас по математика като мен.

— Класовете ни се определят от канцеларията! — възрази Джоел.

— След това — продължи тя, като че не го беше чула, — си намери работа в канцеларията, където за съжаление трябва да работя и аз.

— Имам тази работа от началото на срока!

— И най-накрая ме последва в кабинета на Фич. Твърде подозрително.

— Не те последвах. Бях тук преди теб!

— Да. Удобно извинение. Само не ми се показвай нощем на прозореца, иначе ще ми се наложи да пищя и да те замеря с нещо.

— А! — възкликна Фич и измъкна голям скицник. После се взря в стената и взе умислено да се почесва по брадичката. Накрая посочи една от окачените скици — изобразяваше опростена защитата на Матсън.

Фич я откачи от стената, подритна няколко книги и направи място на пода.

— Ти, млада госпожице, може да мислиш, че си загубена кауза. Не вярвам обаче, че случаят е такъв. Просто ти е нужно малко да упражниш основните неща. — Той просна диаграмата на защитата на Матсън на пода, после откъсна лист от скицника и го положи отгоре.

Мелъди въздъхна.

— Прекопиране?

— Да, точно така.

— Правехме това в седми клас!

— Тъкмо по тази причина, миличка, това се нарича поправително обучение. Бих казал, че ще успееш да направиш десетина копия до края на деня. Постарай се да повториш пресечните линии в центъра и да маркираш свързващите точки!

Мелъди отново въздъхна — явно доста въздишаше — и метна един поглед на Джоел, като че го винеше, задето става свидетел на нейното унижение. Той сви рамене. Рисуването на ритматически модели му се струваше забавен начин да прекара следобеда.

— На работа, Мелъди — каза Фич и се надигна. — Сега, Джоел, и за теб имам нещо за вършене. — Фич се отправи по коридора, а Джоел забърза подире му, усмихвайки се в очакване. Директорът Йорк беше споменал проекта, по който работи Фич — нещо достатъчно важно, та да привлече вниманието на федералния инспектор. Джоел беше прекарал голяма част от нощта, лежейки в леглото и мислейки с каква работа се занимава Фич. Нещо, свързано с ритматика, линии и…

— Преброителни списъци — заяви Фич, грабна купчина тефтери с твърди корици и ги подаде на Джоел.

— Извинете? — обади се Джоел.

— Твоята задача — обясни Фич — е да прегледаш съобщенията за смърт в тези тефтери и да намериш всички ритматисти, които са умрели през последните двадесет години. После ще искам да ги сравниш със списъците на завършилите Армедиус, които имам тук. Отбележи в списъка всеки ритматист, който е починал.

Джоел се намръщи.

— Звучи ми като много работа.

— Именно по тази причина поисках ученик за помощник!

Джоел погледна книгите, които Фич му даде. Представляваха съобщения за смърт от всичките шестдесет острова.

— По-лесно ще е, отколкото си мислиш, момко. В тези доклади ритматистите винаги са отбелязани със звездичка, а в съобщенията ще се казва в кое от осемте училища са учили. Просто преглеждай всяка страница и търси починали ритматисти, които са учили в Армедиус. Когато намериш такъв, открий го и в другите списъци и го задраскай. Освен това искам, щом се натъкнеш на възпитаник на Армедиус, който е починал, да прочетеш съобщението и да отбележиш, ако… в него има нещо особено.

— Особено ли? — попита Джоел.

— Да, да. Ако са умрели по необичаен начин или са били убити, или нещо от подобно естество. Около двадесет ритматиста завършват Армедиус всяка година. Представи си един период от осемдесет години. Това означава, че имаме да прегледаме около хиляда и петстотин ритматиста! Искам да знам кой от тях е мъртъв и как е загинал. — Професорът се почеса по брадичката. — Мина ми през ум, че училището би трябвало да разполага с тази информация, обаче една проверка при Екстън в канцеларията ми показа, че не поддържат точни сведения за смъртта на възпитаниците. Това е едно недоглеждане, за което ние — сиреч ти — ще трябва да понесем наказанието.

Джоел се отпусна на табуретката и се вгледа в явно безкрайните камари преброителни списъци. Мелъди го погледна, усмихна се на себе си и се върна към рисуването.

В какво се забърках?, чудеше се Джоел.

* * *

— Животът ми — заяви Мелъди — е една трагедия.

Джоел вдигна поглед от своите камари книги, имена и покойници. Мелъди седеше на пода недалеч от него; беше прекарала часове в прекопиране на защитата на Матсън. Резултатът беше плачевен.

Професор Фич работеше на писалище в ъгъла. Той не обърна внимание на изблика на Мелъди.

— Защо — продължи тя — от всички хора на Островите трябваше аз да бъда избрана за ритматист? Не мога да направя съвършен кръг, дори когато копирам!

— Всъщност — отговори Джоел и затвори книгата — не е възможно за човешката ръка да начертае съвършен кръг без инструмент. Това е едно от нещата, които правят ритматическите дуели толкова интересни.

Тя го изгледа.

— Техническа подробност.

— Ето — рече Джоел, слезе от стола си и извади лист хартия. Взе мастило и перо и нарисува на ръка един кръг.

Мелъди се приведе да погледне по-отблизо.

— Не е зле — неохотно призна тя.

Той сви рамене и се огледа наоколо. От един прашен том висеше конец. Джоел го откъсна и го използва, за да измери своя кръг — заби единия край в центъра и проследи обиколката с другия.

— Виждаш ли? Сбъркал съм с около половин милиметър.

— И така да е — отговори тя. — Пак си влудяващо точен.

— Да, обаче ако се дуелирахме и ти можеше да определиш къде дъгата на моя кръг е изкривена, щеше да успееш да ме нападнеш там. Това е слабото ми място. Както и да е, рисуването на Защитен кръг не е в това да го докараш съвършен, а само да се доближиш до съвършенството възможно най-много.

— Би трябвало просто да ни позволяват да ползваме инструмент, като този конец.

— Не можеш винаги да разчиташ, че ще разполагаш с пергел — отвърна Джоел. — А и чертаенето с инструмент отнема много повече време. Моят кръг тук може и да не е съвършен, обаче е достатъчно близо, та намирането на слабото му място да е трудно, особено ако противникът ми седи в собствения си кръг на пет или десет стъпки от мен.

Той отново седна на табуретката.

— Просто е по-добре да се научиш да рисуваш на ръка хубав кръг. В дългосрочен план това ще ти помогне повече от почти всичко друго в ритматиката.

Момичето го изгледа.

— Знаеш много за това.

— Интересува ме.

Тя се приведе напред.

— Ей, искаш ли да копираш вместо мен?

— Какво?

— Нали разбираш, да ми довършиш работата. Ще се разменим. Аз мога да прегледам тези книги вместо теб.

— Професор Фич седи ей тук — каза Джоел и посочи. — Вероятно може да чуе всичко, което казваш.

— Определено мога — обади се Фич, докато дращеше в една тетрадка.

— Ох — рече Мелъди и потръпна.

— Странно момиче си ти — каза Джоел.

Мелъди се отпусна назад, скръсти крака под полите си и въздъхна мелодраматично.

— Може би и ти щеше да си странен, ако беше принуден да живееш в печално и неумолимо робство.

— Робство ли? — попита Джоел. — Би трябвало да си горда, че си избрана.

— Да съм горда? Че съм принудена да гоня кариера от осмия си рожден ден? Да ми се налага да прекарам целия си живот в слушане как ако не се науча да рисувам тъпия кръг, това може да ми струва живота, или дори да струва безопасността на целите Съединени острови? Да съм горда, че нямам свобода и собствена воля? Да съм горда, че в крайна сметка ще ме откарат да воювам в Небраск? Смятам, че имам поне малко право да се оплаквам.

— Или просто си глезена.

Мелъди се ококори, изохка, стана и грабна големия скицник. Отдалечи се с маршова стъпка зад ъгъла в другия коридор и без да ще, събори камара книги.

— Ако обичаш, Джоел, повече работа и по-малко спорове с другия ученик — каза Фич, без да вдига поглед от книгата си.

— Извинете — отговори Джоел и взе един тефтер.

Фич имаше право — работата вървеше по-бързо, отколкото Джоел очакваше в началото. Въпреки това беше скучно. Каква беше целта? Дали „важният проект“ не беше само предлог да се опреснят училищните архиви? Може би директорът искаше да издири стари възпитаници на училището и да ги накара да дарят пари или нещо друго.

След всичко, през което мина, за да се добере до обучението при Фич, искаше да участва в нещо интересно. Не беше нужно да е зрелищно. Но чак пък архиварство?

Докато работеше, Джоел установи, че се е отнесъл в мисли за Небраск. Работата на Фич имаше нещо общо с причината за посещението на инспектора. Наистина ли се отнасяше до Лили Уайтинг?

Навярно беше избягала в Небраск. Мелъди може и да не искаше да ходи там, но за Джоел онова място звучеше страшно вълнуващо. Тъмният остров посред всички останали; остров, на който ужасни и опасни тебеширчета искат да избягат и да наводнят другите острови.

Там ритматистите поддържаха огромен тебеширен кръг с размерите на цял град. От външната страна лагерите и патрулите работеха да задържат тебеширчетата вътре. А тебеширчетата отвътре нападаха линиите, опитваха се да ги разкъсат и да си проправят път навън. Понякога успяваха и ритматистите трябваше да се бият.

Диви тебеширчета… тебеширчета, които могат да убиват. Никой не знаеше кой ги е създал. Джоел обаче можеше да си представи онзи кръг, очертан върху излят в земята бетон. Говореше се, че бурите са най-лошото нещо. Въпреки че по-голямата част от кръга се предпазваше с тенти, водата успяваше да се процеди, особено откъм страната на дивите тебеширчета, да отмие начертаното, да направи пробойни…

Големият часовник в ъгъла бавно отмерваше времето до пладне, когато свършваха часовете по избираемите предмети. Джоел работеше с регистрите, опитваше да се съсредоточи, ала в ума му нахлуваха мисли за тебеширчетата и ритматическите кръгове.

Най-сетне затвори последния тефтер и потърка очи. Часовникът показваше дванадесет без четвърт. Джоел стана да протегне крака и отиде при професор Фич.

При приближаването му професорът набързо затвори тетрадката си. Джоел зърна някаква рисунка на страницата. Ритматическа ли беше? Кръг, който е разкъсан?

— Да, Джоел? — попита Фич.

— Почти е време да си вървя.

— А, така ли? Хъм, да, наистина. Така е. Как мина проучването?

Какво проучване, удиви се Джоел. Съмнявам се, че това е точната дума…

— Успях да отметна тридесетина имена.

— Успя ли? Отлично! Значи можеш да продължиш утре.

— Господин професоре, не искам да звуча невъзпитано, но… хмм, ще ми е от помощ да знам целта на тази работа. Защо проверявам в тези регистри?

— Ах. Е, хмм, да. Не знам дали мога да ти кажа това.

Джоел вдигна глава.

— Има нещо общо с инспектора, който посети училището, нали така?

— Наистина не мога да кажа…

— Директорът вече ми каза това.

— Каза ли ти? — Фич се почеса по главата. — Добре тогава, предполагам, че можеш да знаеш. Но наистина не бива да ти казвам повече. Ти ми кажи, при твоето проучване натъкна ли се на нещо… подозрително?

Джоел сви рамене.

— Честно казано, малко е страшничко да преглеждам цели списъци с мъртъвци. По някакъв начин всичко може да е подозрително, тъй като няма много подробности. Изглежда повечето са починали от болест или старост.

— Някакви инциденти? — попита Фич.

— Няколко. Отбелязах ги, както ми заръчахте.

— Ах, много добре. Тази вечер ще ги прегледам. Отлична работа!

Джоел стисна зъби. Но защо? Какво търсите? Има ли някаква връзка с момичето, което избяга? Или само аз се надявам да е така?

— Е, бягай тогава. И ти, Мелъди. Можеш да си вървиш по-рано.

След секунди Мелъди вече беше навън. Джоел постоя още малко и се помъчи да реши дали не трябва да попритисне Фич още малко. Обаче стомахът му изкъркори и поиска обяд.

Тръгна за храна, решен да намери как да накара Фич да му покаже книгата.