Брандън Сандърсън
Ритматистът (7)

06

Джоел мразеше нощите.

Нощта означаваше легло, а леглото означаваше да лежи в мрака, да се чувства изтощен и въпреки това да е напълно неспособен да заспи.

Двамата с майка му деляха една стая в семейното общежитие. Имаха килер, който изпълняваше и ролята на гардеробна, и ползваха общата баня в края на коридора. Стаята беше малка — тухлени стени, еднокрил прозорец и легло. Когато майка му имаше почивен ден, Джоел спеше на пода. В другите дни той оправяше леглото и го оставяше за майка си, за да спи през деня, когато не е на смяна.

Навремето живееха в по-просторна квартира, придадена към работилницата на баща му в мазето на общежитието. След злополуката майката на Джоел беше помолила директора да им позволи да се преместят в друга стая. Джоел не се беше оплакал. Работилницата за тебешир пазеше твърде много спомени.

Джоел зяпаше тавана. Някои нощи излизаше на моравата и четеше книги на светлината на фенерите, но това обикновено му докарваше неприятности. Майка му почти беше убедена, че лошото представяне в училище има нещо общо с тези нощни привички.

Над главата си, на тавана, можеше да различи линии в бледата светлина на фенерите отвън. Защитата на Ийстън, един от най-сложните традиционни ритматически защитни кръгове. Проследи с поглед линиите — първо вътрешната окръжност, после вписания деветоъгълник с липсващите страни, външните кръгове.

Скицата беше нескопосна, макар че когато я направи преди две години, Джоел изпита гордост от нея. Деветте точки на свързване не бяха на точните места и няколко кръга бяха неравни. Ако тази защита беше използвана от някой ритматист по време на дуел, кръгът щеше да се разкъса за броени мигове. Дори и сега Джоел често не можеше да начертае кръга с деветте точки без образец. Само една свързваща точка, поставена не на място, можеше да разруши целостта на рисунката.

Целостта на рисунката. Тази нямаше цялост. Беше просто тебешир върху мазилката; не притежаваше сила. Той примигна и стисна зъби. Понякога мразеше ритматиката. Тя се състоеше изцяло от сражения и сблъсъци. Защо не можеше да направи нещо полезно?

Обърна се на една страна. Прав ли беше Майкъл? Дали Джоел не беше твърде прехласнат по ритматиката? Всички, от Фич до майка му, в един или друг момент му го бяха казвали.

И все пак… ритматиката беше единственото, за което го беше грижа, единственото, за което изглежда притежаваше умения. Какво беше той без ритматиката? Подчертано му беше показано, че доброто образование няма да го издигне до положението на другите ученици.

И какво да прави сега? Да следва пътя, който всички очакват от него? Да се справи достатъчно добре в училище, за да получи работа като чиновник, едно стъпало по-горе от работника?

Или да продължава да преследва мечтата? Да учи ритматика в някой университет? Да стане изследовател на ритматиката, специалист. Фич му беше предложил залък от нещо голямо, но беше отдръпнал чинията веднага. Джоел усещаше как това разпалва у него гняв.

Потисна го. Фич наистина искаше да ме учи, помисли той. Беше толкова потресен от случилото се днес, че не посмя да попита.

Фич щеше да прекара лятото в преподаване на ученици, които директорът Йорк щеше да му даде. В ума на Джоел почна да назрява план. Отчаян, глупав план.

Джоел се усмихна. Необходимо беше да се провали на изпита по история.

* * *

— Трябва отново да ви напомня колко е важен този изпит — каза професор Ким. Той беше един от малцината чужденци сред преподавателите. Макар да говореше без акцент — семейството му се преселило в Съединените острови, когато бил още бебе — произходът му личеше ясно от азиатския цвят на кожата и формата на очите.

Назначаването на Ким в Общото училище беше предизвикало голям шум. Родителите се бяха разтревожили, че той ще преподава история на техните деца — бояха се, че ще представи джосеунската версия на събитията. Джоел не можеше да определи как гледната точка може да изопачи истината. В крайна сметка, народът на ДжоСеун беше завладял Европа. Мигар някой можеше да оспори този факт?

— Този изпит дава петдесет процента от крайната ви оценка — каза професор Ким и раздаде тестовете на учениците, крачейки между чиновете. — Имате два часа да го напишете. Не си губете времето.

Професор Ким носеше костюм и папийонка, въпреки че други професори, които бяха завършили университетите във Франция или в Еспаня, обикновено носеха джосеунско официално облекло вместо костюми или рокли. Ким навярно разбираше, че е нужно да бъде дори по-голям американец от останалите.

Джоел написа името си горе на теста и започна да преглежда трите въпроса за есе.

Анализирайте събитията и възможните причини, довели до откриването на ритматиката.

Анализирайте последиците от изгнанието на Монарха от Британия.

Опишете ранната борба срещу дивите тебеширчета и последвалата ги изолация в Кулата в Небраск.

Джоел знаеше отговорите. Той знаеше в дълбочина как крал Грегъри III е бил принуден да напусне Британия при настъплението на джосеунците. Бил приет от Америка, въпреки историческото напрежение между двете държави. Грегъри, останал без политическа власт, се превърнал преди всичко в религиозен водач.

И тогава на запад се появили дивите тебеширчета, заплаха за всичко живо на Островите. Крал Грегъри открил ритматиката и бил първият ритматист. Когато това станало, той вече бил старец.

Дали не беше прекалено Джоел да се надява, че може да стане ритматист, въпреки че е надхвърлил възрастта за въвеждане? Това се беше случвало по-рано.

Надраска някакви отговори на въпросите. Но не и правилните отговори. Ужасни отговори. Този изпит даваше петдесет процента от годишната му оценка. Пропаднеше ли по история, щеше да му се наложи да прекара лятото в преговор с помощта на учител.

Мама ще ме убие, рече си той, докато завършваше теста, отговаряйки на последния въпрос с някакво остроумие за кимчито и за това как дивите тебеширчета вероятно са избягали в Кулата, за да се избавят от вонята му.

Джоел стана от мястото си само няколко минути след започването на работа. Отиде отпред и предаде изпитната работа на професор Ким.

Учителят колебливо го прегледа. Свъси се на трите прости отговора.

— Мисля, че отново трябва да прегледаш работата си.

— Не — отвърна Джоел. — Доволен съм от нея.

— Джоел, какво правиш? Не ме ли слуша, когато обяснявах колко важен е този изпит?

— Много добре знам.

Ким се втренчи в теста.

— Според мен трябва да разговаряш с директора — най-сетне рече той и написа бележка до училищната канцелария.

Отлично, каза си Джоел и взе бележката.

* * *

Стигна канцеларията и отвори вратата. Този път Флорънс наистина работеше усърдно и помещението беше тихо, ако не се смята дращенето на перата върху хартията.

Когато Джоел влезе, Екстън вдигна поглед. Днес чиновникът носеше синя папийонка, в тон с тирантите.

— Джоел? Да не би вече да е пети час? — попита той и хвърли поглед към часовника в ъгъла, а после си намести очилата. — Не…

— Пратен съм да се срещна с директора — отговори Джоел и подаде бележката.

— Ох, Джоел — обади се Флорънс. — Какво си направил този път?

Джоел седна на един от столовете до стената на канцеларията. Екстън беше скрит от погледа му от високата дървена преграда.

— Джоел — настоя Флорънс и скръсти ръце. — Отговори ми.

— Не бях подготвен за изпита.

— Майка ти каза, че си напълно уверен в себе си.

Джоел не отговори. Сърцето блъскаше нервно в гърдите му. Част от него отказваше да повярва в стореното. И по-рано беше забравял домашни или не беше успявал да се подготви. Никога обаче не беше провалял завършването на клас умишлено. Това означаваше, че през всяка от четирите си години в Армедиус се е провалял поне по един предмет. За такива работи изключваха учениците.

— Е, каквото и да е — рече Флорънс и погледна бележката, — ще се наложи да почакаш няколко минути. Директорът е…

Вратата на канцеларията шумно се отвори. На прага застана Нализар, облечен в червения дълъг до глезените ритматистки кител.

— Професор Нализар? — попита Екстън и се изправи. — Нуждаете ли се от нещо?

Нализар нахълта в помещението. Русите му коси бяха стилно сресани на вълни. Не личеше той да носи китела на Фич — този изглеждаше твърде нов и му прилягаше твърде добре. Джоел тихо изсумтя от недоволство. Значи Нализар беше принудил Фич да му даде китела си пред целия клас, макар да имаше свой, предварително подготвен.

— До вниманието ми стигна — подзе Нализар, — че допускате обикновени ученици да разнасят съобщения и да прекъсват ценното време на ритматистите за тренировки.

Флорънс пребледня, обаче Екстън не изглеждаше ни най-малко сплашен.

— Господин професор, имаме съобщения, които трябва да се доставят в класните стаи. Дали предлагате да принуждаваме професорите по ритматика да идват в канцеларията и да проверяват за съобщения през всяко междучасие?

— Не ставайте смешен — рече Нализар и махна с ръка. — Прекъсванията са неизбежни. Аз съм загрижен за интегритета на ритматическия кампус. Не е прилично из него да се размотават ученици, на които не им е там мястото.

— И какво предлагате да се направи по въпроса? — равнодушно попита Екстън. — Да пращаме ученици ритматисти с поръчки? Навремето помолих да ни дадат един такъв ученик, но ми се каза, че тяхното време е „твърде ценно“.

— Госпожице Мънс, влезте, ако обичате — тросна се Нализар. В канцеларията се потътри момиче с бяла пола. Къдравите й червени коси изпъкваха ярко на фона на сивия пуловер. Това беше момичето от класа на Джоел по математика.

— Госпожица Мънс показа необичайна неспособност да се справи с основите на ритматиката — съобщи Нализар. — Тази липса на отдаденост може да представлява огромна опасност и за нея самата, и за хората, които ще воюват редом с нея. Решено беше тя да понесе някаква форма на наказание и затова всеки ден след часовете си по избираемия предмет за лятото ще идва в канцеларията и ще изпълнява вашите поръчки в кампуса на ритматистите.

Момичето тихо въздъхна.

— Предполагам, че това ще е приемливо? — попита Нализар.

Екстън кимна след кратко колебание.

Джоел обаче усещаше, че почва да кипи.

— Направихте това заради мен.

Нализар най-после го погледна и се намръщи.

— А ти си…?

— Доста труд сте си направили, само за да държите едно момче вън от вашите класни стаи — заяде се Джоел.

Нализар го огледа отгоре надолу, после вирна глава.

Прахове!, рече си Джоел. Той наистина не ме познава. Толкова ли не обръща внимание?

— Нагъл хлапак — произнесе с безразличие Нализар. — Трябва да направя тази стъпка, за да гарантирам, че учениците ритматисти няма да бъдат обезпокоявани сега и в бъдеще. — И горделиво излезе от канцеларията.

Момичето с червените къдрици седна на един от столовете до вратата, отвори тетрадката си и почна да рисува.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза Джоел, докато сядаше отново.

— Не мисля, че му пука точно за тебе — отговори момичето, като продължаваше да рисува. — Много държи на контрола. Това е просто още един начин да го постигне.

— Той е грубиян — изръмжа Джоел.

— Предполагам, че разсъждава като войник — отвърна Мелъди. — И иска да поддържа разделението между ритматистите и останалите. Каза, че трябва да внимаваме как се държим сред обикновените хора. Каза, че ако не се държим на висота, ще си навлечем разни подмазвачи, които ще се месят в работата ни. Това…

— Мелъди, миличка — обади се Флорънс. — Ти говориш несвързано.

Момичето примигна и вдигна поглед.

— Ох.

— Чакай малко — рече Джоел. — Не трябваше ли да се върнеш в час с Нализар?

Момичето направи гримаса.

— Не. Аз… добре де, той един вид ме изрита.

— Изрита те? — попита Джоел. — От класа? Какво си направила?

— Моите кръгове не били достатъчно добри — отговори тя и театрално щракна с пръсти. — Всъщност какво толкова има в кръговете? Всички са направо луди по кръговете.

— Дъгата на една Отбранителна линия е от жизнена важност за структурната цялост на защитния периметър — отговори Джоел. — Ако в кръга ти има неправилна дъга, ще бъдеш победена в мига, когато някое тебеширче се добере до стената ти. Очертаването на правилен кръг е първото и най-важно ритматическо умение!

— Прахове! — възкликна Мелъди. — Звучиш досущ като професор. Не е чудно, че всички ученици те смятат за особен!

Джоел се изчерви. Излизаше, че даже ритматистите мислят, че той се е фокусирал прекалено много върху ритматиката.

Отвори се задната врата на канцеларията.

— Флорънс? — попита директорът. — Кой е следващият?

Джоел стана и срещна погледа на директора. Грамадният мъж се намръщи и мустакът му провисна.

Флорънс прекоси канцеларията и му подаде бележката от професор Ким. Директорът я прочете, после изпъшка — мощен, бумтящ звук, който сякаш отекваше.

— Влез тогава.

Джоел заобиколи преградата. Флорънс поклати съчувствено глава, когато той мина край нея и влезе в кабинета на директора. Дървената ламперия беше от отлично орехово дърво, килимът беше тъмнозелен. Разни дипломи, похвали и препоръки висяха по стените. Директорът Йорк имаше грамадно писалище, подобаващо на внушителната му физика. Той се разположи и махна на Джоел към стола пред писалището.

Джоел седна. Чувстваше се дребен пред красивото писалище и внушителния му стопанин. Беше влизал в този кабинет само три пъти — в края на всяка година, когато се беше провалял по някой предмет. По килима зад него се чуха стъпки. Появи се Флорънс с една папка. Подаде я на Йорк, оттегли се и затвори вратата. Кабинетът нямаше прозорци. Два фенера се въртяха тихичко на стените.

Йорк се зачете в папката и остави Джоел да седи мълчаливо и да се поти. Листовете шумоляха. Фенерите и часовникът тиктакаха. Мълчанието се проточи и Джоел почна да се съмнява в плана си.

— Джоел — продума най-сетне директорът със странно мек глас, — осъзнаваш ли каква възможност отхвърляш?

— Да, господине.

— Не допускаме в Армедиус децата на останалите членове на персонала — продължи Йорк. — Допуснах теб като лична услуга за баща ти.

— Давам си сметка за това, господине.

— Досега да съм изгонил всеки друг ученик. Знаеш, че съм пропъждал и синове на рицари-сенатори. Изгоних праплеменника на самия Монарх. А с теб се колебая. Знаеш ли защо?

— Защото учителите ми казват, че съм умен ли?

— Надали. Твоята интелигентност е причина да те изключа. За мен е много по-желателно да имам дете със слаби способности, което се труди упорито, отколкото дете с голям потенциал, което го похабява.

— Господин директоре, старая се. Наистина…

Йорк вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Вярвам, че водихме подобен разговор миналата година.

— Да, сър.

Йорк поседя малко, после измъкна лист хартия. Имаше множество официални на вид печати. Не беше искане за учител за поправителен изпит. Беше формуляр за изключване.

Паника обзе Джоел.

— Причината да ти дам още един шанс, Джоел, бяха твоите родители — каза Йорк и извади писалка от поставката.

— Господин директоре — отговори Джоел, — сега наистина разбирам, че съм…

Директорът отново го прекъсна с вдигната ръка. Джоел скри раздразнението си. Щом Йорк не му позволяваше да говори, какво можеше да направи той? Снощи, в тъмнината, лудешкият план му се струваше умен и дързък. Сега Джоел се тревожеше, че планът ще се взриви под носа му.

Директорът започна да пише.

— Нарочно се провалих на този изпит — каза Джоел.

Йорк вдигна поглед.

— Написах отговори, за които знаех, че са грешни — додаде Джоел.

— В името на небесата, защо си направил такова нещо?

— Исках да ме скъсат, за да мога да получа допълнителни уроци по история през лятото.

— Джоел, защо просто не попита професор Ким може ли да се запишеш в неговия курс?

— В неговия избираем курс ще се занимават с европейската култура по време на джосеунската окупация — отговори Джоел. — Нужно ми беше да се проваля по история на ритматиката, за да ми се наложи да я уча допълнително.

— Можеше да се обърнеш към някого от професорите и да го помолиш да те обучава — строго каза Йорк. — Саботирането на собствените ти оценки съвсем не е уместно.

— Опитах — обясни Джоел. — Професор Фич каза, че не е позволено на обикновени ученици да се готвят при професори ритматисти.

— Е, убеден съм че професор Ким би могъл да предложи отделен курс относно… Обърнал си се към Фич?

— Да.

— Той е ритматист!

— Тъкмо това беше смисълът, сър. — Как би могъл да го обясни? — Всъщност не искам да уча история. Искам да уча ритматическите линии. Прецених, че ако мога да хвана професор Фич насаме и да го накарам да говори за ритматиката, ще мога да науча за отбраната и нападението, дори и ако се предполага, че обучението е по история.

Той преглътна и зачака презрителната оценка, която получаваше от другите.

— Ох, добре — каза Йорк. — В такъв случай има смисъл, предполагам. Ако разсъждавам като юноша. Синко, защо просто не дойде да ме помолиш?

Джоел примигна.

— Хмм, искам да кажа, всеки явно мисли, че ще е нахално от моя страна да уча ритматика, че не би трябвало да безпокоя професорите.

— Професор Фич обича да го безпокоят, особено ученици. Той е един от малцината истински учители, които имаме в това училище.

— Да, обаче каза, че не може да ме обучава.

— Има традиции — каза Йорк, остави формуляра и извади друг. Огледа го неуверено.

— Сър? — попита Джоел. Надеждата му почна да се възвръща.

Йорк остави документа настрани.

— Не, Джоел. Фич е прав. Съществуват правила срещу това обикновени ученици да се записват на ритматически курсове.

Джоел затвори очи.

— Разбира се — продължи Йорк, — аз току-що възложих на Фич един много важен проект. За него ще бъде много полезно да разполага с помощ. Нищо не ми забранява да му назнача помощник в изследването от общото училище.

Джоел отвори очи.

Директорът Йорк извади друг формуляр.

— Естествено, ако приемем, че този помощник няма да разсейва професор Фич. Вече му дадох ученик за допълнителни уроци. Не искам да го претоварвам.

— Обещавам да не преча — разпалено отговори Джоел.

— Подозирам, че това съвсем ще ядоса професор Нализар с всичките му опити да държи ритматистите отделно от простите люде. Каква трагедия.

Йорк се усмихна. Сърцето на Джоел подскочи.

— Разбира се — продължи Йорк и погледна часовника, — не мога да те назнача на тази позиция, ако нямаш избираем предмет за лятото. По моите изчисления все още разполагаш с четиридесет и пет минути до края на часа по история с Ким. Мислиш ли, че можеш да изкараш оценка и да минеш на изпита, ако се върнеш и използваш оставащото време?

— Бих могъл, разбира се.

— Добре тогава — рече Йорк и потупа листа с длан. — Този формуляр ще е тук, готов, и ще те чака, ако се върнеш до края на деня с оценка, че минаваш по история.

След няколко мига Джоел вече беше извън канцеларията и търчеше през моравата към часа по история. Връхлетя в аудиторията запъхтян и сепна учениците, които още пишеха тестовете.

Неговият лежеше върху писалището на Ким, където го беше оставил.

— Директорът ме убеди да опитам пак — каза Джоел. — Мога ли… да получа нов изпит?

Ким допря връхчетата на пръстите си.

— Дали пък просто не си отишъл да погледнеш отговорите, докато беше навън?

— Честна дума, господине, не съм! От канцеларията могат да потвърдят, че седях там през цялото време, със затворени учебници.

— Отлично — отговори Ким и погледна часовника. — Но въпреки това ще трябва да свършиш теста в зададеното време. — Той извади нов изпит и го даде на Джоел.

Джоел грабна изпита, взе мастилница и писец и се завтече към чина си. Писа трескаво, докато не звънна часовникът, който бележеше края на часа. Джоел зяпаше последния въпрос, на който поради липса на време не беше отговорил наистина задълбочено.

Пое дълбоко дъх и се присъедини към останалите ученици отпред за предаване на изпита. Изчака всички да минат.

Ким го взе и вдигна вежда при вида на задълбочените отговори.

— Май трябваше да те пратя в кабинета на директора преди месеци, щом резултатът от посещението е такъв.

— Дали бихте могли да оцените работата ми? — помоли Джоел. — Да ми кажете дали минавам?

Ким погледна часовника. Взе перо, топна го в мастилницата и почна да чете. Джоел чакаше, сърцето му тупкаше, а професорът бележеше точки тук и там.

Най-после Ким събра резултата в края на листа.

— Минавам ли? — попита. Джоел.

— Да. Кажи ми, защо предаде другия изпит? И двамата сме наясно, че по този предмет си доста добър.

— Просто ми беше нужна правилна мотивация, господине. Моля Ви, бихте ли написали на директора бележка, че минавам?

— Предполагам. Случайно да се интересуваш от моя избираем курс по история за напреднали това лято?

— Може би догодина — отговори Джоел, а духът му отново беше висок. — Благодаря Ви.

След малко, когато влезе в канцеларията, завари там формуляра. Беше попълнен и нареждаше Джоел да стане асистент в изследването на професор Фич за лятото. До формуляра имаше бележка от директора.

Следващия път опитай да разговаряш с мен, гласеше бележката. Напоследък мисля, че ритматистите са прекалено загрижени да се държат отделно от останалия кампус.

Много съм любопитен да видя как професор Фич се справя с текущия проект. Инспектор Хардинг настоя да възложа на най-добрия си ритматист да работи по проблема. Намирам, че е удобно, макар и злощастно, че моят най-добър учен внезапно разполага с много свободно време.

Дръж под око нещата, които са свързани с този проект, заради мен, ако не възразяваш. От време на време може да искам да ме осведомяваш.

Директор Йорк