Брандън Сандърсън
Ритматистът (5)

04

Джоел излезе от класната стая на професор Лейтън и пристъпи на моравата. Отвън едно момиче в бяла пола и сив пуловер се беше облегнало на тухлената стена на сградата и безцелно драскаше в тетрадката си. Тя вдигна поглед и къдравата й червена коса се разтърси, докато проучваше Джоел.

— О, той свърши ли с теб? — попита тя.

Джоел кимна.

— Е, все още си цял-целеничък — продължи момичето. — Май това е добър знак. Няма белези от ухапано, нито счупени кости…

— Чакала си ме? — запита той и се намръщи.

— Не, глупчо — обясни тя. — Професор Досаден ме помоли да остана и да говоря с него веднага щом приключи с теб. Вероятно означава, че не минавам. Отново.

Джоел хвърли поглед към тетрадката й. Беше съзерцавал Мелъди целия семестър и си представяше сложните ритматични отбранителни кръгове, които тя чертае. На страниците обаче не видя Отбранителни или Забранителни линии, нито дори окръжности. Вместо това видя изображения на еднорози и замък.

— Еднорози? — поинтересува се той.

— Какво? — отбранително отвърна тя и захлопна тетрадката. — Еднорогът е благородно и величествено животно!

— Не съществува в действителност.

— И? — попита тя, намуси се и се изправи.

— Ти си ритматист — обясни Джоел. — Защо губиш времето си в рисуване на такива работи? Трябва да упражняваш ритматичните си линии.

— Ритматичните това, ритматичните онова! — каза тя и тръсна глава. — Защитавай кралството, удържай дивите тебеширчета. Защо всичко трябва да е свързано с ритматиката? Не може ли едно момиче поне веднъж да прекара малко време в размисъл за нещо друго!

Джоел отстъпи, изненадан от избухването. Не беше сигурен как да отговори. Ритматистите рядко говореха с обикновените ученици. Той бе опитал да си приказва с някои от тях през първите си ученически години, но винаги го пренебрегваха.

И ето че един разговаряше с него. Не беше очаквал да е наистина толкова… дразнеща.

— Честно казано — рече момичето, — защо аз трябва да съм човекът, който да се занимава с всичко това?

— Защото Господарят те е избрал — отговори Джоел. — Ти си късметлийка. Той подбира по-малко от един на хиляда.

— Явно има нужда от по-добър контрол върху качеството — възрази тя, после се обърна с мелодраматично изсумтяване и си проправи път към стаята на професор Лейтън.

Джоел се загледа след нея, после поклати глава и прекоси кампуса. Подмина групички ученици, устремени към гарата. След края на часовете беше време да си вървят у дома. За Джоел обаче кампусът беше дом.

На площадката бяха застанали неколцина ученици и си приказваха. Джоел се доближи до тях, полуунесен в мислите си.

— Според мен е несправедливо — заяви Чарлингтън със скръстени ръце, все едно-единствено неговото мнение е важно. — Професор Харис побесня, когато тя не се яви на последния си изпит, но директорът не обърна внимание.

— Но тя е ритматист — отговори Роуз. — Защо въобще ще иска да изклинчи от теста?

Чарлингтън сви рамене.

— Може би е искала да почне лятната ваканция по-рано.

Джоел почти не обръщаше внимание на разговора, но наостри уши при споменаването на ритматистите. Отправи се към Дейвис, който — както обикновено — беше обгърнал раменете на Роуз с ръка.

— Какво става? — попита Джоел.

— Една от ученичките-ритматисти, момиче на име Лили Уайтинг — обясни Дейвис. — Пропуснала е последния си изпит по история днес. Чък не е много доволен от това — очевидно е искал да вземе последния изпит рано, за да може да отиде при семейството си в Европа, но не му е разрешено.

— Отношението към тях не бива да бъде специално — заяви Чарлингтън.

— Вероятно все пак ще й се наложи да се яви на теста — каза Джоел. — Не че животът им е лек. Нямат свободни часове, започват рано сутринта всеки ден, остават в училище за лятото…

Чарлингтън му се намръщи.

— Повярвай ми, Чарли — каза Джоел. — Ако нещо неочаквано я е накарало да тръгне, тя не е отишла да се излежава на някой плаж. Може да е в Небраск.

— Може би — отговори Чарли. — Да, може и да си прав…

Той млъкна и се понапрегна.

— Джоел.

— Да, Джоел. Знаех го. Да де, може и да си прав. Не знам. Професор Харис със сигурност бе разтревожен. Просто смятам, че е странно.

Още няколко ученици дойдоха на площадката, Чарлингтън отиде при тях и тръгна към гарата. Джоел смътно дочу как Чарли започва да им разказва същата история.

— Не го вярвам — тихо каза той.

— Кое? — попита го Дейвис. — За ученичката ли?

— За Чарлингтън — обясни Джоел. — Три години сме били заедно в час, а той все още забравя името ми при всеки разговор.

— О — каза Дейвис.

— Не се притеснявай за него — рече Роуз. — Чарлингтън не обръща внимание на никого, който няма достойни за зяпане гърди.

Джоел се отвърна от отдалечаващите се ученици и попита Дейвис:

— Спрял ли си се на избираем за лятото?

— Не съвсем.

Дейвис беше професорски син и затова също живееше в кампуса. Той всъщност бе единственият син на служител приблизително на възрастта на Джоел.

Повечето от децата на персонала посещаваха близкото държавно училище. Само синовете на професорите учеха в Армедиус. Е, и Джоел. Баща му и директорът бяха близки до злополуката с баща му преди осем години.

— Имам една откачена идея — започна Джоел. — За своя избираем курс. Виждаш ли…

Замлъкна — Дейвис не му обръщаше внимание. Джоел се обърна и видя група ученици пред канцеларията.

— Това пък какво е? — запита той.

Дейвис вдигна рамене.

— Виждаш ли Питъртън ей там? Не трябваше ли да е на влака за Джорджиябама от 3:15?

Високият ученик от горните класове опитваше да надникне през прозорците.

— Да — съгласи се Джоел.

Вратата на канцеларията се отвори и оттам излезе някаква фигура. Джоел смаяно разпозна тъмносините, отчетливо военни панталони и закопчаната със златни копчета куртка на мъжа. Униформата на федерален инспектор. Той постави куполообразна полицейска шапка на главата си и забърза нанякъде.

— Федерален инспектор? — запита Джоел. — Това е странно.

— От време на време виждам полиция в кампуса — възрази Роуз.

— Не и инспектор — каза Джоел. — Този човек има юрисдикция на всичките шестдесет острова. Няма да дойде просто така.

Джоел забеляза директора Йорк на входа на канцеларията; зад него се виждаха Екстън и Флорънс. Изглеждаше… притеснен.

— Както и да е — рече Дейвис. — За избираемия курс за лятото.

— Да — каза Джоел. — За това…

— Аз, хм — заусуква го Дейвис. — Джоел, тази година няма да прекарам лятото с теб. Оказва се, хм, че не съм свободен.

— Не си свободен? Какво означава това?

Дейвис пое дълбоко дъх.

— Двамата с Роуз ще бъдем с групата, която Майкъл кани това лято. В лятната си къща, на север.

— Вие двамата? — попита Джоел. — Но… ти не си един от тях. Имам предвид, че ти си само…

Като мен.

— Един ден Майкъл ще стане важен човек — обясни Дейвис. — Знае, че баща ми ме готви за юридическо училище, и самият Майкъл планира да учи в такова. Занапред ще му трябва помощ. Някога ще му трябват добри юристи, на които да може да се довери. Виж, той ще бъде рицар-сенатор…

— Това… това е чудесно за теб — каза Джоел.

— Това е отлична възможност — съгласи се Дейвис, видимо смутен. — Съжалявам, Джоел. Знам, това означава да прекараш лятото сам, обаче трябва да отида. Това е възможност за мен, истинска възможност да се издигна.

— Аха, разбира се.

— Би могъл да го попиташ дали можеш да дойдеш…

— Малко или повече го попитах.

Дейвис потръпна.

— О.

Джоел сви рамене и опита да изобрази равнодушие, каквото не изпитваше.

— Той тактично ми отказа.

— Той е от висока класа — отговори Дейвис. — Искам да кажа, ти трябва да признаеш, че тук всички се отнасят с теб доста добре. Животът ти е хубав, Джоел. Никой не се заяжда с тебе.

Вярно беше. Той никога не беше страдал от тормоз. Учениците в Армедиус бяха прекалено важни, за да си губят времето в това. Ако не харесваха някого, те го изолираха. В кампуса имаше десетина прото-политически фракции. Джоел никога не беше участвал в никоя от тях, дори и в групите на онеправданите.

Вероятно смятаха, че му правят услуга. Отнасяха се вежливо с него, смееха се заедно. Но не го включваха.

Би заменил това за малко добър, старомоден тормоз. Това поне би означавало, че някой го смята достоен за забелязване и запомняне.

— Трябва да вървя — каза Дейвис. — Извинявай.

Джоел кимна и Дейвис и Роуз изтърчаха към групичката, която се събираше около Майкъл близо до гарата.

Със заминаването на Дейвис, Джоел наистина щеше да прекара лятото сам. На практика нямаше никой от класа му.

Джоел понесе книгите на професор Фич. Нямаше намерение да ги взима, но тъй и тъй бяха у него, можеше да ги ползва, понеже библиотеката не би дала ритматически книги на обикновен ученик.

Тръгна да търси добро място за четене. И за мислене.

* * *

Няколко часа по-късно, Джоел все още четеше под сянката на едно закътано дъбово дърво. Остави книгата и се взря нагоре, между клоните на дъба към късчетата синьо, които можеше да види от небето.

За съжаление първата от книгите на Фич се оказа несполучлив избор — представляваше просто обяснение на четирите ритматически линии. Джоел беше виждал Фич да я заема на ученици, които явно изоставаха.

За щастие втората книга се оказа далеч по-сочна. Беше нова публикация и най-интересната й глава разкриваше в подробности споровете по един отбранителен кръг, за който Джоел не беше и чувал. Макар че много от ритматическите уравнения в книгата бяха над възможностите на Джоел, той успя да разбере изложените в текста доводи. Книгата беше достатъчно увлекателна, та да го погълне за доста време.

Колкото повече четеше, толкова повече се улавяше, че мисли за баща си. Помнеше силния мъж, който работеше до късно през нощта за усъвършенстването на нова формула за тебешир. Помнеше колко време отделяше баща му, за да описва на Джоел с потреперващ глас най-вълнуващите ритматически дуели в историята.

Бяха минали осем години. Болката от загубата още беше тук. Никога не си отиваше. Просто с времето се заравяше, като скала, която бавно се покрива с пръст.

Небето притъмняваше, стана почти невъзможно да чете, а кампусът постепенно стихна. В някои от сградите светеха лампи; много от тях разполагаха с горни етажи за кабинети на преподавателите и жилища на техните семейства. Както си стоеше, Джоел видя стария Джоузеф, разсилният, да обикаля кампуса и да навива фенерите по моравите. Пружините в тях почнаха да се развиват и те се оживиха и светнаха.

Джоел взе книгите си, потънал в мисли за сложното развитие на Защитата на Мияби и нетрадиционния начин, по който се прилагаха Отбранителните линии в тази на Блад. Стомахът му изкъркори недоволно, задето беше пренебрегнат.

Надяваше се да не е пропуснал вечерята. Всички се хранеха заедно — професори, персонал, деца, даже ритматисти. Единствените обикновени ученици, които живееха в кампуса, бяха деца на преподавателите или на персонала, като Джоел. Много от учениците ритматисти живееха в общежитията. Или семействата им живееха прекалено далеч, или трябваше да учат допълнително. Общо взето, приблизително половината от ритматистите в Армедиус живееха в общежитията. Останалите още пътуваха.

Просторната столова жужеше от безредно оживление. Професорите и половинките им седяха в далечната лява страна на помещението, смееха се и разговаряха заедно, децата им бяха разположени на отделни маси. Персоналът седеше в дясната част на залата, на няколко големи дървени маси. Учениците ритматисти имаха своя дълга маса в дъното, почти скрита зад една тухлена стена.

В центъра имаше две дълги маси с храната за деня. Сервитьори пълнеха чинии и ги отнасяха на професорите, а семействата и персоналът трябваше да се самообслужват. Повечето хора вече бяха насядали по пейките и се хранеха, бърборенето им се разнасяше из столовата като ниско бръмчене. Тракаха съдове, кухненският персонал сновеше насам-натам, във въздуха се смесваха разни аромати и се бореха за надмощие.

Джоел отиде на мястото си на дългата маса, срещу това на майка му. Тя вече беше тук, което му донесе облекчение. Понякога работеше по време на вечеря. Все още беше облечена с кафявата работна престилка, а косите й бяха прибрани на кок. Тя побутваше храната си и разговаряше с госпожа Корнелиус, една от другите чистачки.

Джоел остави книгите си и забързано се отдалечи, преди майка му да го подхване с въпроси. Натрупа в чинията си ориз и пържени наденички. Германска храна. Готвачите отново го раздаваха екзотично. Поне бяха изоставили джосеунските ястия, които бяха прекалено пикантни за Джоел. Грабна гарафа ябълков сок с подправки и се отправи към мястото си.

Майка му го чакаше.

— Флорънс ми каза, че си обещал до тази вечер да разполагаш с избираем предмет за лятото — рече тя.

— Работя по въпроса.

— Джоел — отвърна майка му, — ще имаш избираем предмет, нали? Няма отново да се налага да учиш за поправителни изпити?

— Не, не — каза той. — Обещавам. Професор Лейтън тъкмо ми каза днес, че със сигурност минавам по математика.

Майка му набучи парченце наденица на вилицата си.

— Другите деца опитват да направят нещо повече от това само да минават по предметите.

Джоел сви рамене.

— Ако разполагах с повече време да ти помагам с домашните… — въздъхна майка му. След вечеря тя щеше да прекара по-голямата част от нощта в чистене. В делнични дни започваше работа едва следобед, понеже повечето от класните стаи, които чистеше, бяха заети.

Както винаги, под очите й имаше тъмни кръгове. Работеше прекалено много.

— Ами по алхимия? — попита тя. — Ще минеш ли?

— Природните науки са лесни — каза Джоел. — Професор Лангор вече ни даде докладите за представянето през годината. Последните дни ще имаме само лабораторни упражнения и те няма да се оценяват. Със сигурност минавам.

— По литература?

— Предадох доклада си вчера — отговори Джоел. Беше успял да се справи с това домашно навреме — само защото професор ЦоБел им беше дала време за писане в час, докато тя се ровеше в някакви романи. Професорите проявяваха склонност към мързел в края на срока, също като учениците.

— А по история? — попита майка му.

— Утре имаме изпит за срочна оценка.

Тя повдигна вежда.

— Изпитът е по история на ритматиката, майко — рече Джоел и завъртя очи. — Ще се справя добре.

Майка му като че ли остана доволна. Джоел започна да се храни като изгладнял вълк.

— Чу ли за професор Фич и онова ужасно предизвикателство? — попита майка му.

Джоел кимна, понеже устата му беше пълна.

— Горкият човек — продължи майка му. — Знаеш ли, че посвети двадесет години на това да стане титулярен професор? Загуби позицията си само за няколко мига и сега е нередовен преподавател.

— Майко — обади се Джоел между хапките, — чувала ли си нещо за някакъв федерален инспектор в кампуса?

Тя кимна разсеяно.

— Смятат, че една от ученичките ритматисти е избягала снощи. Била на посещение у семейството си вечерта и не се върнала в училище.

— За Лили Уайтинг ли става дума? — предположи Джоел.

— Струва ми се, че така се казваше.

— Чарлингтън каза, че родителите й просто са я отвели на почивка!

— Така се говореше в началото — отвърна майка му. — Обаче е трудно да опазиш в тайна нещо като бягството на ритматист. Това ме кара да се запитам защо тъй често те се опитват да избягат. Животът им е толкова лек. Никак не се очаква да работят, неблагодарно племе такова…

— Скоро ще я намерят — рече Джоел и скочи от мястото си, преди майка му да се отплесне точно по този въпрос.

— Слушай, Джоел, необходимо ти е да вземеш избираем предмет за лятото. Искаш ли да се озовеш на трудово обучение?

Мнозина ученици, които не можеха да избират — или избираха прекалено късно — трябваше да помагат в грижите за зелените площи в училището. Официалната причина за програмата, както я излагаше директорът Йорк, беше да „научи обикновено заможните ученици да уважават онези, които са в друго икономическо положение“. Това схващане му спечели малко родителски гняв.

— Трудово обучение — каза Джоел. — Това няма да е много лошо, нали? Татко беше работник. Може би някой ден и аз ще трябва да върша подобна работа.

— Джоел… — подзе майка му.

— Какво? — отвърна той. — Какво лошо има в това да си работник? Ти самата си работничка.

— Ти учиш в едно от възможно най-добрите училища. Това нищо ли не означава за теб?

Той вдигна рамене.

— Рядко си пишеш домашните — продължи майка му и потърка челото си. — Всичките ти учители казват, че си умен, но не внимаваш. Не разбираш ли какво биха направили други хора, за да получат възможност като тебе?

— Разбирам. Наистина. Майко, ще взема избираем предмет за лятото. Професор Лейтън каза, че мога да уча математика с него, ако не намеря нещо друго.

— За поправителен ли? — попита майка му подозрително.

— Не — бързо отвърна той. — За напреднали.

Само ако ми позволят да уча нещата, които искам да уча, рече си той и заби вилицата в храната, тогава всички ще сме щастливи.

Това върна мислите му към листа хартия, който още беше натъпкан в джоба му. Професор Фич познаваше баща му; донякъде бяха приятели. Сега, когато вече знаеше, че Дейвис няма да е тук през лятото, Джоел беше още по-твърдо решен да изпълни плана си да учи при Фич. Побутна храната си още малко, после стана.

— Къде отиваш? — попита майка му.

Той грабна двете книги на професор Фич.

— Трябва да ги върна. Ще съм тук до няколко минути.