Брандън Сандърсън
Ритматистът (4)

03

Този ден часът по история мина бързо; преговаряха за годишния изпит на другия ден. Когато свърши, Джоел отиде на математика, последния му урок. Този семестър се занимаваха главно с геометрия.

Джоел се отнасяше със смесени чувства към часовете по математика. Геометрията беше основата на ритматиката, затова беше интересна. Историята на геометрията го очароваше открай време — от Евклид и древните гърци чак до Монарха Грегъри и изнамирането на ритматиката.

Само дето имаше толкова много досадна работа. Безброй задачи, които не представляваха интерес за него.

— Днес ще преговорим формулите за изчисляване на лице — съобщи професор Лейтън пред класа.

Формули за изчисляване на лице. Джоел на практика ги беше запаметил още преди да проходи. Затвори очи и изпъшка. Колко пъти трябваше да повтарят едно и също?

Професор Лейтън обаче не допускаше учениците му да се размотават, въпреки че повечето работа за годината — включително изпитът — беше свършена. Настоя да прекарат последната учебна седмица в изнурителен преговор на всичко изучено.

Ама наистина. Кой преговаря след годишния изпит?

— Днес започваме със сеченията на конуса! — обяви Лейтън. Той беше едър мъж, малко пълен. Джоел все си мислеше, че Лейтън би трябвало да стане треньор, а не професор по математика. Определено владееше умението да мотивира.

— Помните ли какво беше страхотно при конусите? — попита Лейтън и посочи един конус, който беше начертал на дъската. — Можете да направите толкова много неща, като просто пресечете конуса в дадени точки. Гледайте! Пресечете го в средата и имате кръг. Пресечете го под ъгъл и имате елипса. Не е ли това невероятно!

Учениците го гледаха безизразно.

— Не е ли невероятно, попитах ви?

Получи няколко пъти вяло „Да, професор Лейтън“. Работата беше там, че според професор Лейтън всеки аспект на математиката беше „невероятен“. Притежаваше безграничен ентусиазъм. Не можеше ли да го приложи за нещо полезно, като ритматическите дуели?

Учениците седяха отпуснато на чиновете. Тук-там сред тях бяха пръснати няколко юноши и девойки с бели поли и панталони и сиви пуловери. Ритматисти. Джоел се облегна назад и скришом ги заразглежда, докато Лейтън продължи да говори за различните начини за пресичане на конус.

В ритматическия кампус имаше специализирани часове за ритматистите — или Прашните, както ги наричаха някои. Те бяха в първия час на всеки урок. После, във втория час, ритматистите присъстваха на общообразователните курсове с обикновените ученици.

Джоел все мислеше, че трябва да им е трудно да учат всички обикновени предмети наред с ритматическото обучение. Но имаше смисъл ритматистите да се придържат към по-високи стандарти от всички останали. Все пак самият Господар ги беше избрал.

Те наистина не би трябвало да са тук, рече си Джоел. Понеже бяха в неговия клас, знаеше имената им, но общо взето не знаеше нищо друго за тях — освен че бяха в обикновения клас по математика. А това беше важно.

Ритматиката се основаваше на идеите на геометрията и тригонометрията и занятията по ритматика съдържаха изключително много аритметичен материал за напреднали. Единствената причина Прашните да стигнат дотам да посещават занятията на професор Лейтън бе нуждата им от елементарна помощ за формулите и фигурите.

Двете момчета — Джон и Люк — обикновено седяха заедно в далечния ъгъл на стаята и им личеше, че предпочитат да са където и да е, но не и да киснат в час по математика заедно със сбирщина неритматисти. Освен това тук беше и момичето. Мелъди. Имаше червени къдрици и лице, което Джоел рядко виждаше, понеже тя седеше приведена и дращеше в тетрадката си през повечето време.

Дали не бих могъл да измъдря начин да хвана един от тях да ме обучава?, размишляваше Джоел. Да ми говори за ритматиката? А той навярно би могъл да им помага по математика в замяна.

— Сега — рече професор Лейтън, — нека преговорим формулите за триъгълника! Научихте толкова много тази година. Животът ви никога вече няма да е същият!

Само да бяха допуснали Джоел в клас с по-високо ниво. Обаче всички класове за напреднали се намираха в кампуса на ритматистите. Недостъпни за обикновените ученици.

Затова беше и писмото до Фич, което Джоел още носеше в джоба си. Той му хвърли един поглед, докато професор Лейтън написа с тебешира още формули на черната дъска. Нито една от тях не оживя, не се раздвижи и не направи нищо необикновено. Лейтън не беше ритматист. За него и за Джоел — и за почти всички хора — дъската си беше просто дъска и тебеширът беше само още едно средство за писане.

— Охо — каза Лейтън, докато разглеждаше формулите, — споменах ли колко невероятни са тези формули?

Някой от класа изпъшка. Лейтън се обърна и се усмихна на себе си.

— Е, предполагам, че всички очаквате летните избираеми класове. Не мога да кажа, че ви виня. Днес обаче все още сте мои, затова всички си извадете тетрадките, за да мога да проверя вчерашното домашно.

Джоел примигна, после се разтревожи. Вчерашното домашно. Даже майка му го беше попитала има ли. Той обеща, че ще го направи. Ала го отложи и си каза, че ще поработи по него по-късно… през свободния час.

И вместо това отиде да гледа Фич.

О, не…

Лейтън тръгна да обикаля класа и да поглежда в тетрадката на всеки ученик. Джоел бавно измъкна своята и я отвори на нужната страница. Там лежаха десет нерешени задачи. Неизпълнени, пренебрегнати. Лейтън пристъпи към чина на Джоел.

— Пак ли, Джоел? — попита той с въздишка.

Джоел сведе поглед.

— Ела при мен след часа — каза Лейтън и продължи обиколката.

Джоел потъна в стола си. Още само два дни. Трябваше да оцелее само още два дни и да мине класа. Наистина имаше намерението да напише домашното, наистина. Той просто… добре де, не го написа.

Това не би трябвало да има значение. Лейтън придаваше голяма важност на тестовете, а Джоел имаше отлични резултати на всеки един от тях. Поредното ненаписано домашно нямаше да има особено влияние върху оценката му.

Лейтън отиде в предната част на стаята.

— Добре тогава, е, останаха ни десет минути. Какво да правим… Нека решим няколко задачи!

Този път получи повече от няколко пъшкания.

— Или пък — продължи Лейтън, — предполагам, че мога да ви пусна по-рано, понеже това е последният урок за деня, а лятото ни чака току зад ъгъла.

Учениците, които бяха прекарали целия час в зяпане на стените, изведнъж застанаха нащрек.

— Много хубаво, вървете си — рече Лейтън и махна.

Учениците си тръгнаха за секунди. Джоел остана на мястото си, обмисляйки извинения. През тесния прозорец виждаше как другите ученици излизат на моравата. Повечето предмети бяха завършили с годишни изпити и работата стихваше. На самия Джоел му оставаше още само един изпит, по история. Той нямаше да е голям проблем — всъщност Джоел беше учил за него.

Той се изправи и отиде с тетрадката си пред бюрото на професор Лейтън.

— Джоел, Джоел — подхвана Лейтън мрачно. — Какво да те правя?

— Да ме пуснете? — попита Джоел.

Лейтън мълчеше.

— Господин професор — каза Джоел, — знам, че не бях отличник с домашните…

— По моя сметка, Джоел — прекъсна го професор Лейтън, — ти си написал девет от тях. Девет от четиридесет.

Девет ли?, замисли се Джоел. Би трябвало да съм написал повече… Той отново се замисли, припомни си работата през срока. Математиката винаги му беше най-лесният предмет. Много малко го беше грижа за нея.

— Добре — каза той, — предполагам, че май бях малко мързелив…

— Така ли мислиш? — отвърна Лейтън.

— Ами оценките ми от тестовете — бързо рече Джоел. — Получих отлични оценки.

— Е, първо на първо, училището не е само тестове. Завършването на Армедиус е важно, престижно постижение. То говори, че ученикът умее да учи и да изпълнява указания. Аз ви уча не само на математика, преподавам ви умения за живота. Как мога да пусна някого, който никога не си върши работата?

Това беше една от любимите лекции на Лейтън. Всъщност, опитът на Джоел говореше, че повечето професори са склонни да мислят, че техният предмет е от жизнено значение за живота на човек. Всички грешаха — с изключение на ритматистите, разбира се.

— Съжалявам — отговори Джоел. — Аз… хмм, прав сте. Бях мързелив. Но Вие не можете наистина да се върнете към онова, което казахте в началото на срока, нали? Резултатите от тестовете ми са достатъчно добри, за да ме пуснете.

Лейтън сплете пръсти пред себе си.

— Джоел, знаеш ли как изглежда на един преподавател това, че даден ученик никога не си изпълнява домашните задания, обаче някак успява да получи отлични оценки на тестовете?

— Че ученикът е мързелив? — объркано попита Джоел.

— Това е едната интерпретация — отговори Лейтън и измъкна няколко листа от купчината на бюрото си.

Джоел разпозна един от тях.

— Годишният ми изпит.

— Да — отвърна Лейтън и постави изпита на Джоел на бюрото до изпита на друг ученик. Другият ученик беше получил добра оценка, но не отлична. — Можеш ли да видиш разликата между тези два теста, Джоел?

Джоел сви рамене. Неговият тест беше прегледен и подреден, отговорите бяха написани под всяка задача. Другият беше разпилян, свободните места бяха пълни с надраскани бележки, уравнения и цапаници.

— Винаги съм подозрителен, когато ученикът не показва как е работил, Джоел — продължи Лейтън със строг глас. — Вече от седмици те наблюдавам и не съм успял да разбера как го правиш. Това не ми дава възможност да ти отправя официално обвинение.

Джоел усети как челюстта му увисва от потрес.

— Мислите, че мамя?

Лейтън почна да пише на листа си.

— Не казах това. Не мога да докажа нищо. А в Армедиус не повдигаме недоказуеми обвинения. Обаче е във възможностите ми да те препоръчам за поправително обучение по геометрия.

Джоел усети как надеждите му за свободноизбираем предмет почват да се пропукват и да се заменят от ужасяващата представа как прекарва всеки божи ден през лятото в учене на елементарна геометрия. Лице на конус. Лице на триъгълник. Радиус на кръг.

— Не! — възкликна Джоел. — Не можете!

— Наистина мога. Не знам откъде се сдобиваш с отговорите или кой ти помага, обаче ще прекараме много време заедно, ти и аз. Ще излезеш от лятната избираема подготовка, научил геометрията по един или друг начин.

— Аз я знам — възрази трескаво Джоел. — Вижте, какво ще кажете да направя домашното си сега? Все още остават няколко минути до края на часа. После ще реша и други задачи. Това ще ми позволи ли да мина? — Той грабна една писалка от бюрото на Лейтън и отвори тетрадката си.

Първа задача, замисли се Джоел. Намерете лицето на трите оцветени дяла на конуса. Фигурата представляваше конус с два отстранени сегмента, а в дъното се даваха дължините и мерките на страните. Джоел хвърли поглед на числата, пресметна и написа отговора.

Лейтън положи ръка на рамото му.

— Джоел, това няма да помогне…

Прекъсна, когато Джоел видя втората задача. Изчислението беше лесно. Джоел написа отговора. Следващата фигура беше сфера с изрязан цилиндър и в задачата се търсеше лицето на получената фигура. Джоел надращи отговора.

— Джоел — каза Лейтън, — откъде се сдоби с тези отговори? Кой ти ги даде?

Джоел довърши следващите две задачи.

— Ако вече си получил отговорите от някого — продължи Лейтън, — защо просто не ги написа по-рано? Направил си си целия труд да измамиш, а после си забравил да напишеш домашното?

— Аз не мамя — отговори Джоел, докато пишеше следващия отговор. — Защо бих имал нуждата да правя нещо подобно?

— Джоел — каза Лейтън и скръсти ръце. — Предполага се, че всяка от тези задачи отнема поне по пет минути. И очакваш да повярвам, че ги решаваш наум?

Джоел сви рамене.

— Те са елементарни.

Лейтън изсумтя. Отиде до дъската, бързо начерта конус, после написа няколко цифри. Джоел използва времето да реши следващите три задачи от домашното. После погледна дъската.

— Двеста и едно цяло и един сантиметра — каза той, още преди Лейтън да е спрял да пише. Джоел сведе поглед към домашното и реши последната задача. — Трябва да се поупражните да чертаете, господин професор. Пропорциите на този цилиндър са малко сбъркани.

— Моля? — попита Лейтън.

Джоел отиде при него пред дъската.

— Дължината на наклона трябва да е дванадесет сантиметра, нали?

Лейтън кимна.

— Следователно, ако спазваме пропорциите — продължи Джоел, пресегна се и пречерта конуса, — радиусът на основата трябва да е толкова дълъг, ако искате точно да отразява пропорционалната мярка от четири сантиметра.

Лейтън постоя малко и погледа поправения чертеж. После извади линия и премери. Леко пребледня.

— Ти можеш да прецениш на око, че моят чертеж е сгрешен с няколко сантиметра?

Джоел сви рамене.

— Начертай права с дължина една трета от дължината на този наклон — нареди Лейтън.

Джоел начерта. Лейтън премери.

— Точно до милиметър! Можеш ли да начертаеш кръг със същия радиус?

Джоел изпълни, чертаейки голям кръг на дъската. Лейтън премери кръга с конец и подсвирна.

— Джоел, пропорциите са съвършени! Дъгата на твоя кръг е почти толкова точна, колкото ако я беше начертал с пергел! Трябваше да станеш ритматист!

Джоел извърна поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Закъснял съм с близо осем години за това — промърмори той.

Лейтън се поколеба, после го погледна.

— Да. Май е така. Но, хмм, искаш да ми кажеш, че си седял в час през цялото време и си знаел как да правиш това?

Джоел сви рамене.

— Сигурно си откачил от скука!

Джоел пак сви рамене.

— Не мога да повярвам — каза Лейтън. — Виж, какво ще кажеш да учим тригонометрия като избираем предмет през лятото?

— Тригонометрията вече я знам — отговори Джоел.

— О. Алгебра?

— Знам я.

Лейтън се почеса по брадичката.

— Слушайте — каза Джоел, — моля Ви, може ли просто да мина по геометрия? Имам планове за избираемия предмет през лятото. Ако не мога да ги изпълня… добре, ще уча висша математика или нещо от сорта с Вас.

— Добре — отговори Лейтън, който все още гледаше дъската. — Наистина е грехота, че не си ритматист…

На мен ли го казвате?

— От баща си ли научи това? — попита Лейтън. — Доколкото разбирам, той самият е бил нещо като математик-теоретик.

— Нещо такова — отговори Джоел. Лейтън беше новак в кампуса, пристигнал беше в академията едва преди няколко месеца. Той не познаваше бащата на Джоел.

— Добре — рече Лейтън и вдигна ръце. — Можеш да минеш. Не мога да си представя, че прекарвам три месеца в опити да те науча на нещо, което вече знаеш толкова добре.

Джоел въздъхна дълбоко от облекчение.

— Джоел, просто се постарай да си пишеш домашните, става ли?

Джоел кимна с готовност и се завтече да си вземе учебниците от чина. Най-отгоре бяха двете книги на професор Фич.

Може би денят още не беше загубен.