Брандън Сандърсън
Ритматистът (3)

02

Канцеларията се помещаваше в малка долчинка между кампуса на ритматистите и общия кампус. Като почти всичко в Армедиевата академия, и тази сграда бе тухлена, но червена. Беше едноетажна и имаше много повече прозорци от класните стаи. Джоел все се чудеше защо хората от канцеларията имат изглед навън, а учениците нямат. Като че всички се бояха да позволят на учениците да зърнат свободата.

— … чух, че щял да отправи предизвикателство към всичко — заявяваше един глас, докато Джоел влизаше в канцеларията.

Гласът бе на Флорънс, една от писарите в канцеларията. Седеше върху дъбовото си писалище — а не на стола — и говореше с Екстън, другия писар. Той беше облечен в обичайните си риза и панталон, носеше папийонка и тиранти — твърде по модата, въпреки че бе леко пълен. Бомбето му висеше на закачалка до бюрото. Флорънс пък носеше отворена жълта пролетна рокля.

— Предизвикателство? — попита Екстън, без да надигне глава, докато дращеше с перото. Джоел не познаваше друг човек, който да е в състояние едновременно да пише и да води разговор. — Отдавна не е имало.

— Така е! — каза Флорънс. Беше млада, на двадесет и няколко години, неомъжена. Някои от по-традиционно настроените професори оцениха като скандално това, че директорът Йорк я назначи. Такива неща обаче ставаха все по-често. Всички твърдяха, че вече е двадесетия век и старият манталитет трябвало да се промени. Йорк заяви, че ако жените ритматисти могат да се сражават в Небраск, а Монархът е можел да държи жена, която да му пише речите, значи и той може да вземе жена на чиновническа работа.

— Предизвикателствата са били много по-чести в миналото, към началото на войната в Небраск — каза Екстън, докато все още дращеше по пергамента си. — Всеки начинаещ професор с новичък кител е искал веднага да скокне на върха. Някога е имало и времена на безредие.

— Хъм… — рече Флорънс. — Хубав е, да знаеш.

— Кой?

— Професор Нализар — обясни тя. — Присъствах лично, когато тази сутрин се обърна към директора Йорк за предизвикателството. Нахлу и изтърси: „Господин директор, смятам за подобаващо да Ви съобщя, че скоро ще получа постоянна длъжност в тази академия.“

Екстън изсумтя.

— И какво каза Йорк?

— Не бих казала, че е щастлив. Опита да откаже Нализар от плана му, но онзи не искаше и да чуе.

— Мога да предположа — изкоментира Екстън.

— Няма ли да ме попиташ кого смяташе да предизвика? — запита го Флорънс. Забеляза Джоел в края на стаята и му намигна.

— Изпитвам сериозни съмнения, че ще ме оставиш да продължа работата си на спокойствие, без да съм го чул — отвърна Екстън.

— Професор Фич — каза тя.

Екстън спря. Най-после надигна глава.

— Фич?

Тя кимна.

— Пожелавам му късмет — заяви Екстън и се захили. — Фич е най-добрият в академията. Ще направи на салата това парвеню толкова бързо, че прахът от тебешира няма да има време да слегне, а дуелът ще е приключил.

— Не — каза Джоел. — Фич загуби.

И двамата се умълчаха.

— Моля? — запита Флорънс. — Откъде знаеш?

— Бях там — отговори Джоел и стигна до преградата пред писарите. Кабинетът на директора бе зад затворената врата в края.

Екстън размаха перото си към Джоел.

— Млади човече — произнесе той. — Отчетливо си спомням как те изпратих с писма към сградата на хуманитарните науки.

— Занесох ги — бързо отвърна Джоел. — И останалите, които ми дадохте. Залата на Фич се намираше на обратния път.

— На обратния път? Тя е на абсолютно противоположната страна на кампуса!

— О, Екстън, престани — намеси се Флорънс. — Момчето иска да узнае за ритматистите. Същото е в сила за повечето хора в кампуса.

Тя се усмихна на Джоел, ала той смяташе, че в половината случаи застава на негова страна просто защото знае, че това дразни Екстън.

Екстън измърмори и се върна към книжата си.

— Май не мога да упреквам някого, задето се промъква в допълнителни часове. Имаме достатъчно неприятности с учениците, които опитват да изклинчат от тях. И все пак обсебеността от тия проклети ритматисти… не е добро нещо за едно момче.

— Не бъди толкова досаден — каза Флорънс. — Джоел, ти каза, че всъщност Фич загубил?

Джоел кимна.

— И… какво означава това?

— Ще си разменят местата в йерархията с Нализар — обясни Екстън — и ще загуби постоянната си длъжност. Може на свой ред да предизвика Нализар след една година, а дотогава и двамата не могат да бъдат предизвиквани от друг.

— Горкият! — рече Флорънс. — Е, това не е особено справедливо. Мислех си, че дуелът ще е просто за хвалба.

Екстън се върна към работата си.

— Така — обобщи Флорънс. — Хубавец или не, господин Нализар ме впечатлява все по-малко. Фич е толкова мил и толкова обича преподаването си.

— Той ще оцелее — продължи Екстън. — Не го изхвърлят от работа. Джоел, предполагам, че си се размотавал достатъчно дълго в класната стая, за да наблюдаваш целия дуел?

Джоел сви рамене.

— Е, и как беше дуелът? — запита Екстън. — Фич представи ли се добре?

— Беше доста добър — каза Джоел. — Фигурите му бяха красиви. Той просто… е, изглеждаше без практически опит от истински дуели.

— Толкова брутален начин на работа! — изрече Флорънс. — Все пак те са хора на науката, а не гладиатори!

Екстън спря, после изгледа Флорънс над горната рамка на очилата си.

— Скъпа моя — заяви той, — не бих се учудил, ако наистина е нужно да има повечко предизвикателства като това. Може би днешният ден ще припомни на тия надути ритматисти причината за съществуването им. Падне ли Небраск…

— О, не ми разправяй истории за духове, Екстън — прекъсна го тя. — Това е просто инструмент на политиците, та да държат всички ни в напрежение.

— Ха — отговори Екстън. — Нямаш ли работа за вършене?

— В почивка съм, скъпи — отвърна му тя.

— Не мога да не отбележа, че винаги си в почивка, когато аз имам нещо важно за приключване.

— Предполагам, че зле организираш времето си — каза тя, пресегна се към дървената кутия на бюрото си и извади оттам сандвича с шунка и кимчи.

Джоел погледна големия часовник в ъгъла. Имаше петнадесет минути до следващия час — прекалено малко време, за да го изпратят да разнася още съобщения.

— Притеснявам се за професор Фич — произнесе Джоел, докато наблюдаваше часовника и сложните му механизми. На покрива седеше механична сова, която от време на време примижаваше, а после кълвеше ноктите си, докато чакаше кръглия час, за да забуха.

— О, няма да е толкова зле — заяви Екстън. — Предполагам, че директорът Йорк ще му даде неколцина ученици. На Фич му се полага малко почивка. Може и да му хареса.

Да му хареса?, рече си Джоел. Горкият човек беше смазан.

— Той е гений — каза Джоел. — Никой тук не преподава защити с такава степен на сложност.

— Той е истински учен — съгласи се Екстън. — Може би е твърде много учен. Нализар може и да е по-добър в класната стая. От това, което съм чул, някои от лекциите на Фич може и да са… малко над нивото на учениците.

— Не — възрази Джоел. — Той е изключителен учител. Обяснява нещата и не се отнася с учениците като с глупаци, както правят Хауърдс или Силвърсмит.

Екстън се подсмихна.

— Май съм те оставил с прекалено много свободно време, а? Искаш ли отново да си имам неприятности с ритматистите?

Джоел не му отговори. Останалите професори по ритматика дадоха да се разбере, че не желаят той да прекъсва лекциите им. Без Фич и благосклонното му отношение, Джоел нямаше скоро да се промъкне на която и да е лекция. Присви го отвътре.

Все пак можеше и да има шанс. Ако Фич ще подготвя няколко ученика, защо Джоел да не е един от тях?

— Джоел, скъпи — каза Флорънс, вече преполовила сандвича си. — Сутринта говорих с майка ти. Тя искаше да проверя дали не мога да ти ударя едно рамо за избираемия летен курс.

Джоел направи гримаса. Да живееш в кампуса като син на служители в колежа си имаше своите предимства. Най-голямата от тези облаги беше безплатното му обучение, въпреки че го бе получил само заради смъртта на баща си.

Обаче имаше и недостатъци. Много от останалите служители — като Екстън и Флорънс — получаваха пълния пансион като част от трудовия си договор. Джоел бе израсъл с тях и ги виждаше всеки ден — а това значеше, че те са добри приятели и с майка му.

— Работя по въпроса — каза той и помисли за писмото си до Фич.

— Наближава последният ден на срока, скъпи — продължи Флорънс. — Трябва да се запишеш на избираем. Най-после можеш да си избереш сам, вместо да се учиш за някаква поправка. Не е ли вълнуващо?

— Да.

През лятото повечето ученици си отиваха у дома. Онези, които оставаха в училище, посещаваха занятия само за половин ден и можеха да си изберат един курс. Освен ако не се бяха представили зле през учебната година и не се налагаше да вземат като избираем подготовка за поправителната сесия. Ритматистите бяха щастливци — стояха в училище по цяла година, обаче избираемият им предмет за лятото пак беше ритматически.

— Мислил ли си по въпроса? — запита Флорънс.

— Малко.

— Запълват се бързо, скъпи — каза тя. — Все още има няколко свободни места в класа за физическа подготовка. Искаш ли?

Три месеца да стои на игрището, докато всички останали търчат наоколо му, ритат топки един срещу друг и всички се мъчат да се престорят, че играта им е поне наполовина толкова интересна, колкото ритматическите дуели.

— Не, благодаря.

— Какво тогава?

Математиката можеше да е забавна. Литературата нямаше да е твърде мъчителна. Но нищо нямаше да е интересно колкото ученето при Фич.

— До довечера ще избера — обеща той и погледна часовника. Време беше за следващия час. Взе книгите си от ъгъла, постави най-отгоре двата учебника на Фич и излезе от сградата, преди Флорънс да може да го притисне още повече.