Брандън Сандърсън
Ритматистът (25)

24

Професор Фич трепереше. Джоел виждаше това дори от разстояние. Вълната тебеширчета се отклони от двете деца и се понесе към професора.

Хардинг вдигна пушката.

Фич падна на колене и начерта Забранителна линия на пода. Когато пушката стреля, се чу шумно пукане и въздухът се раздвижи.

Куршумът полетя през фоайето, после удари стената над линията и замръзна на няколко сантиметра от главата на Фич. Загуби скорост и беше отблъснат. Тракна на пода.

Тогава Хардинг за пръв път издаде някакъв звук — гневен рев. Ревът беше сподавен от Линиите на Заглушаването. Все пак бе достатъчно силен, за да накара Фич да потръпне. Той вдигна поглед. Очите му бяха широко отворени от ужас. Поколеба се.

Тогава погледна към Джоел и Мелъди, затворени в техния кръг, който вече се разпадаше. Фич стисна зъби и ръцете му спряха да треперят. Погледна вълната тебеширчета, която приближаваше към него, протегна ръце и опря двата тебешира в пода от двете си страни.

После почна да рисува.

Джоел се изправи и с удивление загледа как Фич се върти и рисува две Отбранителни линии една в друга — толкова съвършени не беше виждал досега. Фич бързо почна да добавя от външната страна малки кръгове. С едната ръка правеше кръговете, а с другата слагаше по една Забранителна линия във всеки от тях като котва.

Защитата на Тейлър.

— Професоре… — прошепна момчето. Защитата беше съвършена. Великолепна. — Знаех, че можете да го направите.

— Ехо, Джоел — обади се Мелъди. — Ало, обърни внимание. Ние трябва да се измъкнем оттук.

Тя коленичи и с помощта на тебешира си премахна Забранителната линия около тях двамата.

— Не — отвърна Джоел и погледна надолу към нея. — Мелъди, тези тебеширчета не са нормални. Фич не може да се пребори с тях, те не могат да бъдат унищожени. Ние трябва да му помогнем.

— Как?

Джоел се озърна.

— Махни и другите линии около нас.

Когато тя го направи, Джоел коленичи и извади син тебешир от джоба на дрехата си.

— А, почнал си да носиш тебешир! — възкликна Мелъди.

— От този на баща ми е — рече Джоел и почна да скицира дълъг правоъгълен лабиринт на пода. — Иди ей там в коридора и начертай един такъв. Направи го възможно най-дълъг и остави един отвор от едната страна и в далечния край.

Тя кимна и отиде да рисува. Джоел затвори оставения от нея отвор със своя тебешир.

— И каква ще ни е ползата от това? — попита Мелъди, докато трескаво рисуваше.

— Ще видиш — отвърна Джоел и се обърна отново към Хардинг и Фич. Фич рисуваше с бясна скорост и се справяше много по-добре от Нализар преди малко. Беше успял да затвори няколко от тебеширчетата на Драскача в решетките и да ги задържи вътре.

За беля външната му защита беше почти изядена. Така нямаше да устои още дълго.

Джоел даде на Мелъди толкова време, колкото се осмели. После се провикна.

— Ей, Хардинг!

Инспекторът се обърна.

— Преди две нощи опитахте да ме убиете. Сега е Вашият шанс. Защото ако не успеете, ще доведа помощ и… — той прекъсна с вик. Очевидно Хардинг не се нуждаеше от насърчаване, понеже поне една трета от неговите тебеширчета плъпнаха през фоайето към Джоел и Мелъди и пооблекчиха натиска върху обсадения Фич.

Джоел се обърна и хукна. Мелъди беше рисувала бързо и макар линиите й да не бяха съвършено прави, щяха да свършат работа. Джоел влезе в направения от нея дълъг тебеширен коридор — със Забранителни линии от двете страни — и тръгна през късия лабиринт.

Както и очакваше, тебеширчетата се завтекоха подире му. Можеха да се доберат до Мелъди, ако знаеха, че начертаният от Джоел участък няма ритматически свойства. Но, както и по-рано, тебеширчетата се заблудиха от фалшивите линии досущ като хора. Поне в началото.

Джоел изхвърча от отвора на лабиринта.

— Затвори го!

Мелъди затвори и блокира тебеширчетата вътре. Нещата незабавно се обърнаха и тръгнаха да се измъкват от предния край на лабиринта.

— Хайде! — рече Джоел и хукна с Мелъди. Надбягаха тебеширчетата, които трябваше да си проправят път през завоите на лабиринта. Двете деца минаха през отвора с неритматическата линия на Джоел и после Мелъди я затвори.

Тя се изправи с пъшкане. Тебеширчетата вътре се тресяха ядно. Почнаха да атакуват стените.

Джоел се обърна.

— Мелъди!

Друга група тебеширчета се беше откъснала от професор Фич и се насочваше към тях.

Мелъди изписка и начерта линия през коридора и отдолу на стената, за да защити себе си и Джоел.

Отново бяха затворени. Хардинг остави втората вълна тебеширчета да дъвчат линията, която отделяше двете деца от битката.

— Само толкова можем да направим, професоре! — извика Джоел. После по-тихо додаде — Хайде…

Фич рисуваше с пълна съсредоточеност. Всеки път, когато сякаш щеше да отстъпи, вдигаше поглед към Джоел и Мелъди, обкръжени от тебеширчетата. На лицето му се изписваше повече решителност и той продължаваше работата си.

Хардинг-Драскачът изръмжа и почна да обстрелва Фич с подобрените си Мощни линии. Професорът правеше съвършени Забранителни линии, които не само спираха, но и отклоняваха Мощните линии.

Джоел наблюдаваше и дишаше учестено. Мелъди укрепяваше защитата чрез нови линии на местата, където тебеширчетата скоро щяха да пробият.

— Хайде… — повтори Джоел. — Можете да го направите.

Фич работеше трескаво, рисуваше с две ръце. Защитата му беше съвършена — примамваше тебеширчетата към слабите места и после ги затваряше с Отбранителни линии.

После се усмихна, пресегна се и направи една назъбена Мощна линия като тези на Хардинг.

Тя се стрелна през помещението, удари изненадания инспектор и го отблъсна. Хардинг падна и изстена. С пъшкане се изправи, начерта отбранителен кръг около себе си и добави Забранителна линия пред него.

Откога Хардинг е станал ритматист?, учуди се Джоел, забелязвайки за пръв път тази странност. Тази Отбранителна линия е почти нечовешки съвършена. И той я направи отдалеч, с тебешира на дулото на пушката!

Фич не се уплаши. Той умело запрати две Мощни линии отстрани на стената на Хардинг. Хардинг се принуди да сложи Забранителни линии и отстрани.

Тогава Фич прати една Мощна линия, която да отскочи от стената на Мелъди и да удари защитата на Хардинг в гръб.

— Охо — промълви Джоел.

Хардинг с рев начерта линия и зад себе си.

— Ха! — провикна се Фич, тъкмо когато тебеширчетата пробиха кръга му.

— Професоре! — изкрещя Джоел.

Фич обаче се изправи и изскочи от кръга си, когато тебеширчетата се струпаха вътре. Те се разколебаха и професорът бързо направи Забранителна линия около кръга, блокирайки създанията вътре. После изтича през помещението и направи още една линия, която затвори другите тебеширчета между нея и линията на Мелъди.

Накрая се обърна към Хардинг. Онзи, каквото и да представляваше, стоеше със засенчени очи. Вече не се усмихваше. Просто чакаше. Знаеше, че скоро тебеширчетата ще се освободят и пак ще нападнат.

— Професоре — викна Джоел, понеже му хрумна нещо. Беше само предположение, но…

Фич се обърна към него.

— Часовник. Намерете часовник — рече Джоел.

Професорът се позачуди, но изпълни молбата му. Втурна се в една от стаите и излезе оттам с часовник.

Протегна го към Джоел и попита:

— Какво да правя с него?

— Счупете циферблата и покажете на съществото колелцата вътре!

Фич отчаяно отпра циферблата. Вдигна часовника и разкри механизма. Хардинг-Драскачът се отдръпна, изтърва пушката и вдигна ръце.

Фич се приближи, показвайки му тиктакащите чаркове, навитите пружинки, въртящите се колелца. Хардинг извика. На светлината на единствената лампа Джоел забеляза как сянката му почна да трепери и да се гъне. Сянката се замъгли и стана като нарисувана с въглен.

— В името на Дълбините! — продума Фич. — Забравен!

— Какво е това Забравен, праховете да го отнесат дано? — рече Джоел.

— Същество от Небраск. Те водят дивите тебеширчета. Но… как се е добрал до тук? И как се е закачил за Хардинг? Не подозирах, че е възможно. Страшно е, Джоел.

— Това последното и сам го разбирам — отвърна момчето.

— Как ще го убием?

— С киселина — обясни Фич, като продължаваше да държи часовника. — Трябва ни киселина!

— Мелъди, пусни ме да изляза отзад.

— Ама…

— Направи го!

Тя се пресегна и премахна задната линия. Джоел хукна по коридора и по стълбите, където беше втората кофа с киселина. Джоел я грабна и се понесе нагоре към стълбите. Заобиколи фоайето от другата страна, подмина лежащия Нализар и се озова зад Фич.

Джоел спря там. Наблизо затворените от Фич тебеширчета разкъсаха линията и плъпнаха по пода.

Джоел пое дълбоко дъх и плисна киселината към краката на Хардинг. Тя отми Забранителната линия и Защитния кръг и падна върху сянката на съществото.

Тя се разложи, сякаш наистина беше направена от въглен. Или от тебешир. Чернилката се смеси с течността.

Инспекторът с вик се сгромоляса на пода.

Тебеширчетата замръзнаха по местата си.

Стана тихо.

Джоел чакаше. Мускулите му бяха напрегнати. Наблюдаваше тебеширчетата. Те си стояха.

Победихме го. Успяхме!

— Божке — обади се Фич и отри чело. — Всъщност победих в дуел. За пръв път наистина победих! Ръцете ми дори не трепнаха.

— Справихте се фантастично, професоре! — каза Джоел.

— Хмм, това не знам. Обаче, деца, когато си тръгнахте, не можах да заспя. Понеже се държах зле с вас и така нататък. И, хммм. Ти се оказваше прав в толкова много случаи, а пък аз те отпратих, без да те изслушам. Затова излязох да ви намеря. Видях полицаите пред сградата и…

Той се посмути. После посочи с пръст и додаде:

— Питам — какво ще стане с тях?

Джоел погледна затворените тебеширчета. Почваха да се тресат повече от обичайното. После взеха да растат.

Ох, ъх, изстена мислено Джоел.

— Изтрийте линиите, които ги затварят! Бързо!

Фич и Мелъди го изгледаха невярващо.

— Повярвайте ми! — рече Джоел, когато тебеширчетата почнаха да добиват форма. Фич се втурна към своята защита и почна да освобождава тебеширчетата, които беше затворил в малките решетки. Мелъди му каза с поглед „дано знаеш какво правиш“ и се приведе да премахне своите линии.

Първото тебеширче стана триизмерно и доби очертанията на момичето, чието отвличане Джоел видя по-рано. Фич възкликна от изненада, после се пресегна и с втория тебешир, освобождавайки тебеширчетата по-бързо, преди хората, затворени в тях, да бъдат смачкани от загражденията.

След няколко минути Джоел, Мелъди и Фич се оказаха заобиколени от група замаяни хора. Някои бяха ученици — Джоел позна Хърман Либел — но повечето бяха по-стари ритматисти, над двадесет годишни, с кителите на завършили академиите. От войната в Небраск.

— Уилям? — продума Мелъди при вида на един от по-младите, червенокос момък.

— Къде съм, праховете да го отнесат дано? — попита той. — Мел? Какво, по…?

Братът на Мелъди млъкна, когато тя го грабна в прегръдките си.

След миг Джоел чу стъпки. Останалият без дъх Нализар се показа иззад ъгъла с тебешир в ръка. От него все още капеше малко киселина.

— Ще си спестя… — подзе той. — О.

— Аха — отвърна Джоел. — Съвсем навреме, професоре. — После се отпусна изтощен и се облегна на стената.

Мелъди се приближи с ръце на кръста.

— Изморихме се вече, а? — попита тя с усмивка. Замаяният й брат вървеше след нея.

— Трагично, нали? — отвърна Джоел.