Брандън Сандърсън
Ритматистът (24)

23

Джоел спа почти през целия ден, а вечерта дори и не опита да си легне. Седна пред масата на баща си, а на стената зад гърба му жужеше механичната лампа.

Беше разчистил книгите от масата, за да направи място за старите бележки и анотации на баща си, които подреди до няколко от най-добрите му образци на тебешир. Бележките и диаграмите му се струваха маловажни. Загадката беше разгадана. Проблемите свършиха.

Джоел не беше ритматист. Той провали баща си.

Престани, рече си той. Спри да се самосъжаляваш.

Искаше му се да преобърне масата и да закрещи. Да натроши тебеширите и да ги стрие на прах. Защо беше посмял да се надява? Знаеше, че много малко хора биват избрани.

Толкова много неща в живота бяха разочарование. Често се питаше как човешкият род издържа толкова дълго и дали малкото моменти, когато нещата вървят добре, наистина възмездяват другото.

Така свърши всичко. Джоел беше там, откъдето започна, същият като преди. Беше се представил твърде зле в училище, та да може да получи образование след завършването на Армедиус. Сега дори не разполагаше със слабата, дълбоко заровена надежда, че може да намери начин да стане ритматист.

Тримата отвлечени ученици бяха мъртви. Нямаше ги. Заровени от Екстън в незнайни гробове. Убиецът беше спрян, ала какво значение имаше това за семействата, които бяха загубили децата си? Болката им щеше да продължи.

Джоел се приведе напред.

— Защо? — заговори той на книжата. — Защо всичко свърши така?

Работата на баща му щеше да потъне в забрава в светлината на ужасните дела на Екстън. Чиновникът щеше да бъде запомнен като убиец, но и като човека, който най-сетне разреши мистерията на новата ритматическа линия.

Как?, питаше се Джоел. Как е разрешил загадката? Как Екстън, човек, който се е провалил в учението, е открил неща, които нито един учен ритматист не е бил способен да открие?

Джоел се изправи и закрачи напред-назад. Бележките на баща му стояха пред него, сякаш грееха на светлината на лампата.

Той се приближи и почна да рови в тях в опит да намери най-старите. Натъкна се на жълтеникав лист хартия, покафенял по краищата.

Отново ходих до бойните полета в Небраск, — пишеше там. — И открих твърде малко. Хората през цялото време говорят за странни събития, но те явно никога не се случват в мое присъствие.

Все така съм убеден в съществуването на други линии. Трябва да знам какво правят те, преди да мога да определя нещо друго.

В дъното на страницата беше нарисуван символ — Линията на Заглушаването с нейните четири примки.

— Откъде? — попита Джоел. — Откъде си взел това, татко? Как си го открил? В Небраск ли?

Ако беше така, то и други щяха да знаят. Със сигурност ритматистите на бойното поле щяха да се досетят за значението на тези линии, ако се натъкнеха на тях. И кой ги рисува? Дивите тебеширчета не рисуват линии. Нали така?

Джоел остави листа настрани и се зарови в дневника на баща си, за да разбере кога е написал този пасаж.

Последната дата беше денят преди баща му да умре. Като място на пътуването беше посочен Небраск.

Джоел седна и се замисли над това. Отгърна назад, към най-ранните дати на пътуването. Посещение на остров Зона Арида.

Зона Арида, близо до Бонвил и Тексас. Все югозападни острови. Според дневниците, бащата на Джоел беше пътувал няколко пъти дотам.

Свъси се и погледна книгите на пода. Едната беше поръчаната от Нализар, за новите ритматически линии. Джоел я взе и отвори отзад, за да прегледа картата с отпечатаните дати на поръчките. Този том беше взиман само няколко пъти през годините.

Бащата на Джоел беше един от първите читатели. Първото му посещение в Зона Арида беше едва няколко седмици, след като беше взел тази книга.

Джоел разлисти и хвърли поглед на отделните глави. Една беше озаглавена „Развитие на теориите за новите линии“. Той я намери и зачете в светлината на фенера. Отне му няколко часа да открие каквото искаше.

Някои ранни изследователи съобщават за странни изображения по скалите на югозападните острови. Не можем да знаем кой ги е създал, доколкото по-голямата част от Америка е била ненаселена при пристигането на европейците.

Някои твърдят, че линиите, нарисувани по модела на тези от скалите, имат ритматически свойства. Повечето учени не са съгласни. Могат да се нарисуват много странни неща, които чрез Линията на Създаването да получат живот като тебеширчета. Това обаче не ги превръща в нова линия.

Джоел отгърна на следващата страница. Там имаше скица на съществото, което той видя по-рано същия ден в залата на въвеждането.

Какво става тук?, запита се Джоел, докато четеше надписа към рисунката. „Една от многобройните скици, направени от капитан Естевес по време на пътуването му на остров Зона Арида.“

Джоел примигна и пак погледна масата.

Нещо потропа на прозореца.

Той изпищя и скочи от стола. Пресегна се за кофата с киселина, която беше взел от инспектор Хардинг, но после видя какво има от другата страна на стъклото.

Червена коса, големи очи. Мелъди му се усмихваше и махаше. Джоел погледна часовника. Беше два през нощта.

Той изпъшка и се качи да отвори входната врата на общежитието, която беше заключена. Мелъди стоеше на прага. Полите й бяха измачкани, а в косата й имаше сламки.

— Мелъди, какво правиш тук?

— Стоя на студено. Няма ли да поканиш една дама да влезе?

— Не знам дали е прилично…

Тя обаче влезе и се упъти към работилницата. Джоел въздъхна, затвори вратата и я последва. Вътре тя му заговори с ръце на кръста.

— Това е отблъскващо.

— Моля?

— Не върши такава работа като думата „трагично“ — отговори Мелъди и се просна на един стол. — Трябва ми друга дума.

— Знаеш ли колко е часът?

— Раздразнена съм — съобщи тя, пренебрегвайки въпроса. — Държат ни заключени по цял ден. Ти страдаш от безсъние. Прецених, че мога да дойда и да ти досаждам.

— Промъкна се край стражата?

— През прозореца. Наблизо има едно дърво. По-трудно е да слезеш по него, отколкото изглежда.

— Имаш късмет, че полицаите не са те спипали.

— Не. Те не са там.

— Какво?

— О, има двама на главния вход — уточни Мелъди. — Но са само те. Онези, които патрулираха под прозорците, си тръгнаха неотдавна. Сигурно се сменят или нещо такова. Все едно, това не е важно. Джоел, важна е трагедията, за която се мъча да ти кажа.

— Че си затворена?

— Да. И че Екстън е затворен. Той не го е направил, Джоел. Знам, че не е. Веднъж ми даде половината си сандвич.

— И това е причина да не е убиец?

— Има и още — отговори Мелъди. — Той е мил човек. Много мърмори, но го харесвам. Има добро сърце. И е умен.

— Онзи, който прави това, също е умен.

— Именно. Защо му е на Екстън да напада сина на рицаря-сенатор? Това би било глупав ход, ако иска да остане незабелязан. Няма смисъл. Трябва да се запитаме защо — защо е нападнат Хърман? Ако знаем това, обзалагам се, че ще разберем истинския мотив за всичко.

Джоел седеше умислен.

— Хардинг има доказателства срещу Екстън — рече той.

— Е, и?

— Обикновено така се доказва вината на човек.

— Не вярвам. Виж сега, ако Екстън е бил изритан оттук преди толкова много години, как се е оказал така добър ритматист, та да създаде линия, за която никой друг не знае?

— Аха. Знам. — Джоел се изправи. — Ела — рече той и излезе.

Мелъди го последва.

— Къде отиваме?

— В кабинета на професор Фич — отговори Джоел, докато минаваха през тъмния кампус. Повървяха мълчаливо известно време, преди той да забележи. — Къде са полицейските патрули?

— Не знам. Казах ти.

Джоел закрачи по-бързо. Стигнаха до Отбранителната зала и се втурнаха нагоре по стълбите. Джоел тропа на вратата доста дълго, преди крайно умореният Фич да им отвори.

— А?

— Господин професоре — рече Джоел, — струва ми се, че нещо става.

— Кое време е? — прозина се Фич.

— Рано. Вижте, професоре, нали видяхте линиите, които трябваше да ме затворят? Решетката от Забранителни линии, за която се приема, че е направена от Екстън?

— Да?

— Как бяха нарисувани?

— Добре. Съвършено правилни.

— Господин професоре, видях линиите, които Екстън начерта около вратата. Не бяха добре оформени. Той се справи ужасно нескопосно.

— Значи е опитал да те заблуди, Джоел.

— Не. Той се страхуваше за живота си. Видях го в очите му. Не би начертал лоши линии в този случай! Професоре, ами ако Нализар…

— Джоел! — сопна се Фич. — Омръзна ми фиксацията ти върху професор Нализар! Аз… хмм… аз мразя да повишавам глас, но просто ми втръсна! Будиш ме в отвратителен час, за да ми приказваш за Нализар? Не го е направил той, колкото и да ти се ще.

Джоел млъкна.

Фич потърка очи.

— Не исках да говоря така остро. Само… е, да говорим сутринта.

С тези думи и с поредната прозявка Фич затвори вратата.

— Страхотно — обади се Мелъди.

— Не го бива, ако не си е доспал. Винаги е така.

— И сега какво? — попита Мелъди.

— Да идем да поговорим с полицаите на входа на твоето общежитие — отговори Джоел и се завтече по стълбите. — Да видим защо другите не патрулират.

Отново тръгнаха в мрака през кампуса и на Джоел му се прииска да си беше взел кофата с киселината. Но със сигурност хората на Хардинг щяха…

Той се закова на място. Общежитието на ритматистите беше право пред тях и вратата беше отворена. Отпред в тревата лежаха две фигури.

— Прахове! — възкликна Джоел и двамата с Мелъди се втурнаха презглава натам. Фигурите се оказаха полицаи. С треперливи пръсти Джоел провери пулса на единия.

— Жив е — съобщи той, — но в безсъзнание. — Отиде при другия и установи, че и той е жив.

— Ей, Джоел, нали помниш какво ти казах сутринта — че ти се сърдя, задето не си ме поканил да ме нападнат заедно с теб?

— Аха.

— Връщам си думите назад.

Джоел вдигна поглед към отворената врата. Някъде далеч навътре проблясваха светлини.

— Върви да доведеш помощ — каза Джоел.

— Къде?

— От главния вход, от канцеларията. Не знам! Просто намери. Аз ще разбера кой е вътре.

— Джоел, ти не си ритматист. Какво можеш да направиш?

— Вътре може да умират хора, Мелъди.

— Аз съм ритматист.

— Ако Драскачът наистина е тук, няма да има значение кой от двама ни ще влезе. Твоите линии са слаба защита срещу него. Върви!

Мелъди постоя така за миг, после хукна.

Джоел погледна отворената врата. Какви ги върша?

Стисна зъби и влезе предпазливо. В ъгъла намери няколко кофи с киселина и се почувства по-уверен, когато се запрокрадва нагоре по стълбите с една от тях в ръка. Момчетата бяха на първия етаж, момичетата на втория, а няколко семейства на преподаватели — на третия. На втория етаж имаше отговорнички за общежитието. Ако Джоел успееше да намери някоя от тях, може би щяха да помогнат.

Качи се на втория етаж и се промъкна във фоайето. Изглеждаше празно.

Чу шум на стълбите зад гърба си.

Панически се обърна да погледне кой слиза в тъмнината от третия етаж. Почти без да се замисля, вдигна кофата и плисна.

Нещото се оказа човек. Киселината напълно измокри изненадания Нализар.

Професорът пое дълбоко въздух, потърка очи и Джоел с вик се запрепъва през фоайето. Изпаднал в паника, той си науми да стигне до стаята на Мелъди и да се измъкне навън по дървото, което тя спомена. Чу как Нализар го следва и ругае.

Джоел се удари в нещо невидимо. То го отхвърли и Джоел падна вцепенен на пода. Фоайето беше слабо осветено и той не бе забелязал Забранителната линия.

— Глупаво момче — рече Нализар и го грабна за рамото.

Джоел изкрещя и го удари с всички сили в корема. Нализар изстена, но не го пусна. Простря крак и заскърца с него по пода. Обувката му остави тебеширена линия.

Тебешир в тока на обувката, каза си Джоел. Добра идея. Трудно е да се изкарат прави линии, но идеята е добра.

Нализар го просна на пода и довърши клетката от Забранителни линии около него. Джоел изохка от болката в рамото — професорът имаше здрава хватка.

Пленен.

Джоел закрещя, докато опипваше невидимата решетка. Беше солидна.

— Идиот — каза Нализар, докато отриваше лице със сухия край на дрехата си. — Ако оцелееш тази нощ, ще ми дължиш един нов кител. — Кожата му изглеждаше възпалена от киселината, а очите му бяха налети с кръв. Но киселината не беше толкова силна, че да е истински опасна.

— Аз… — подзе Нализар.

Една от вратите във фоайето се отвори и го прекъсна. Нализар се извърна, когато една грамадна фигура пристъпи вътре. Джоел едва разпозна лицето в мъждивата светлина.

Инспектор Хардинг.

Нализар стоеше без да мърда, а от него капеше киселина. Погледна Джоел, после Хардинг.

— Значи си ти — каза той на инспектора. — Най-сетне те проследих.

Хардинг не помръдваше. На слабата светлина облият му полицейски шлем доста приличаше на бомбе. Той свали пушката и положи ръка на приклада. Дулото опираше в пода. Като бастун.

Шлемът му беше смъкнат над очите и Джоел не можеше да ги види. Виждаше обаче призрачната му усмивка. Хардинг отвори уста и наклони глава назад.

От устата му почнаха да бълват гърчещи се тебеширчета. Забързано се спуснаха по гърдите му и надолу по тялото му.

Нализар изруга, коленичи и очерта кръг около себе си. Джоел го наблюдаваше как довършва защитата на Ийстън с бързи и внимателни движения.

Хардинг, рече си Джоел. Каза, че до къщата на Лили Уайтинг има участък на федералната полиция. И че е патрулирал на мястото, откъдето е отвлечен Хърман Либел. Твърдеше, че Драскачът го предизвиква, като удря толкова близо до полицията.

И после — Чарлс Калоуей. Докато оглеждахме дома му, Хардинг каза, че е бил там предната вечер, за да убеди родителите да върнат сина си в Армедиус.

Когато го повикаха заради нападението над мен, той дойде от изток. Откъм общия кампус, а не откъм ритматическия. Бил е там, за да контролира тебеширчетата.

Екстън не беше единственият, който чу как професор Фич казва колко съм важен — и Хардинг беше там. Прахове!

Джоел завика за помощ и заблъска с юмруци по невидимата преграда. Всичко съвпадаше! Защо да атакува извън кампуса? Защо да отвлича сина на рицаря-сенатор?

За да всее паника. Да накара всички ученици ритматисти да се съберат в Армедиус, вместо да си стоят по домовете. Хардинг подсигури охрана на кампуса, докара тук всички ритматисти, включително и половината от онези, които живееха далеч, и ги затвори в общежитията.

По този начин ги събра всички на едно място и можеше да се справи с един удар.

Джоел продължи да блъска безрезултатно по стените на невидимия си затвор. Крещеше, но когато гласът му достигнеше определена сила, изчезваше. Огледа се и забеляза една от Линиите на Заглушаването, едва видима върху бялата стена. Беше достатъчно далеч, та да засмуква гласа му, само когато вика, но не и когато говори нормално.

Джоел изруга и рухна на колене. Хардинг премахна Забранителната линия във фоайето — онази, на която Джоел беше налетял — и множество тебеширчета плъпнаха напред, обкръжиха професор Нализар и атакуваха защитата му. Той действаше бързо, пресягаше се отвъд кръга си и рисуваше Мощни линии, за да разбива тебеширчетата. Излезе, че това няма особен резултат. Безформените създания просто заменяха унищожените части с нови.

Джоел почна да притиска своя затвор в основата и да търси най-слабото място. Намери един от начертаните от професора с крак участъци, който го отблъскваше с по-малка сила. Тук линията не беше съвсем права.

Наплюнчи пръста си и почна да търка линията. Лоша тактика. От четирите ритматически линии Забранителните бяха най-силните. Джоел можеше само да търка от едната страна и да я изтрива малко по малко. В книгите пишеше, че това може да отнеме часове.

Нализар нямаше да се справи. Макар да беше начертал блестящо защитата си, тебеширчетата просто бяха много. Инспектор Хардинг стоеше в тъмните сенки. Почти не помръдваше. Беше като мрачна усмихната статуя.

Само ръката му се раздвижи. Той сведе дулото на пушката и Джоел забеляза, че за него е закрепено парче тебешир. Хардинг нарисува Мощна линия на пода.

Само че не беше мощна линия. Беше твърде остра — вместо вълни имаше назъбени върхове. Като втората от новите ритматически линии, открити в къщата на Лили Уайтинг. Джоел почти я беше забравил.

Тази нова линия се стрелна напред като Мощна линия и разби няколко от тебеширчетата на инспектора, преди да се стовари върху защитата. Нализар изруга и се приведе напред да начертае крива, с която да запълни поразения участък.

От ръкава му капеше киселина. Тя падаше точно върху кръга и правеше пробойна в него. Нализар се втренчи в нея, а тебеширчетата страняха от киселината. После едно от тях се хвърли в капката и се разтвори. Последва го друго. Това замърси киселината — следващото, което я докосна, не се разтвори. Почна да напада страната на пробойната.

— Правиш грешка — продума Нализар и вдигна поглед към Хардинг.

Хардинг нарисува още една назъбена линия. Тя се стрелна през пробойната, удари Нализар и го отблъсна.

Джоел зяпна. Това е Мощна линия, която действа не само върху тебешир, осъзна той. Удивително!

Нескопосните шаващи тебеширчета се оттеглиха. Нализар лежеше в несвяст в центъра на защитния си кръг. Хардинг се усмихна. Очите му си оставаха в сянка. Насочи се към следващата врата във фоайето, онази отдясно на Джоел. Отвори и Джоел видя спящи в леглата си момичета.

Дивите тебеширчета се спуснаха зад Хардинг и нахлуха в стаята. Джоел извика, но Линията на Заглушаването открадна гласа му. Едно от момичетата се размърда и седна в леглото.

Тебеширчетата плъпнаха по момичето. Устата му зина, но не излезе звук. На стената беше нарисувана още една Заглушаваща линия, за да не се събудят другите ученици.

Джоел можеше само да гледа и да блъска по невидимата стена, докато момичето се тресеше и се гърчеше. Няколко тебеширчета се натъпкаха в устата й, когато тя опита да извика. Хапеха кожата й и от раничките се показваха капки кръв. Още и още пъплеха в устата й.

Момичето не спря да трепери. Трепереше и трепереше, гърчеше се, падна на пода и се търкулна, като при това видимо се свиваше и изтъняваше. Фигурата й почна да чезне. Джоел гледаше в ужас. Скоро момичето беше неразличимо от останалите надраскани тебеширчета.

Хардинг наблюдаваше. Усмихваше се широко, та зъбите му се виждаха, а очите му се губеха в сянка.

— Защо? — попита го Джоел. — Какво става?

Хардинг не отговори. Неговите тебеширчета нападнаха другите момичета в стаята. Още две момичета бяха погълнати и преобразувани едно подир друго. Страшната гледка накара Джоел да отвърне очи. Тебеширчетата, които бяха разтворени от киселината, се образуваха отново, измъкваха се от локвата и оживяваха.

Хардинг мина край Джоел и се отправи към следващата стая. Отвори и пристъпи вътре. Джоел видя, че на вратата вече има нарисувана Линия на Заглушаването. Навярно Хардинг първо беше направил тези линии.

Тебеширчетата плъпнаха във фоайето зад Хардинг и изчезнаха в стаята. На Джоел му призля при мисълта за спящите вътре момичета. Падна на колене и отново почна да търка линията в опит да я пробие. Не напредваше добре.

Едно тебеширче внезапно се разшава пред него и почна да напада линията.

Джоел отскочи назад, измъкна монетата и опита да отклони създанието с нейна помощ. То не обърна внимание нито на долара, нито на Джоел.

В този момент той забеляза, че тебеширчето е еднорог.

Погледна настрани и зърна едно лице, което надзърташе иззад ъгъла по-напред във фоайето. Мелъди нарисува втори еднорог и го прати да помага. Джоел отстъпи и загледа с каква бързина то пробива линията на Нализар.

Наистина е добра, рече си Джоел, когато еднорозите направиха достатъчно голям пробив, та той да се провре. Потеше се, когато хукна към Мелъди.

— Мелъди — прошепна Джоел. Ако не крещеше, Линиите на Заглушаването нямаше да откраднат гласа му. Предполагаше, че думите му няма да стигнат до тях и да ги активират.

— Джоел, нещо съвсем не е наред. Няма никакви полицаи нито при портите, нито в канцеларията. Опитах да потропам на вратите на преподавателите, но никой не отговори. Професор Нализар ли е това на пода?

— Да. Мелъди, хайде, ние…

— Ти си го победил! — възкликна изненадано тя и се изправи.

— Не. Струва ми се, че не бях прав за него — припряно отговори Джоел. — Ние трябва да…

Хардинг излезе от стаята и погледна към двамата. Намираше се между тях и изхода към стълбите. Мелъди извика, но викът й беше почти изцяло заглушен. Джоел изруга и я помъкна след себе си. Двамата заедно криво-ляво се насочиха по-нататък във фоайето.

То беше квадратно, стаите бяха разположени и на вътрешната, и на външната стена. Успееха ли да го обиколят, щяха да се доберат до стълбите.

Мелъди потича до Джоел, после внезапно го дръпна настрани.

— Моята стая — каза тя и посочи натам. — През прозореца.

Джоел кимна. Мелъди със замах отвори вратата и двамата се озоваха пред тебеширчетата, които пъплеха през отворения прозорец и по стените като вълна от бели паяци. Хардинг ги беше пратил да заобиколят по външната стена на сградата.

Джоел изруга, затръшна вратата и Мелъди изпищя отново. Този писък не беше толкова тих — отдалечаваха се от Линиите на Заглушаването.

Тебеширчетата изпълзяха изпод вратата. Други се появиха откъм Хардинг. Джоел задърпа Мелъди към стълбите, но застина при вида на трета група създания, които идеха оттам.

Двамата бяха обкръжени.

— Ох, прахове, прахове, прахове — занарежда Мелъди. Коленичи и направи кръг около себе си и Джоел, после описа около него квадрат от Забранителни линии. — Обречени сме. Ще умрем.

Хардинг се появи иззад ъгъла. Тъмен силует, който пристъпваше тихо и не говореше. Спря, когато тебеширчетата почнаха да работят по кръга на Мелъди, пресегна се и врътна ключа на лампата. Във фоайето стана по-светло.

Така Хардинг изглеждаше още по-разкривен, отколкото в сумрака.

— Обяснете ми! — каза Джоел. — Инспекторе, Вие сте ми приятел! Защо правите това? Какво Ви се е случило в Небраск?

Хардинг се залови да дращи една от модифицираните Мощни линии на пода. Кръгът на Мелъди рухваше. Тебеширчетата се гърчеха и трепереха, сякаш с нетърпение очакваха да се впият в плътта на Джоел и Мелъди.

Изведнъж във фоайето звънна глас. Ясен и гневен.

— Ще ги оставиш на мира!

Хардинг се извърна към една фигура, която стоеше в другия край на фоайето с по парче тебешир в двете ръце и разкопчан ритматически кител.