Брандън Сандърсън
Ритматистът (23)

22

Рано следващата сутрин Хардинг арестува Екстън.

Джоел узна за ареста от Фич, докато вървяха към катедралата за церемонията по въвеждането. Майката на Джоел го държеше под ръка, сякаш се боеше, че някой звяр ще се появи от нищото и ще го грабне.

— Арестувал е Екстън? — попита Джоел. — Това е безсмислено.

— Хмм. Да. Убийството рядко има смисъл. Разбирам защо си потресен. Екстън беше и мой приятел. Ала той наистина не харесваше ритматистите. Още откакто го изключиха.

— Но се е върнал да работи тук!

— Хората, които изпитват силна омраза, често са като омагьосани от обекта на ненавистта си — отговори Фич. — Видя онази рисунка в къщата на Чарлс. Мъжа с бомбето и бастуна. Ужасно много прилича на Екстън.

— Прилича на много хора — възрази Джоел. — Половината мъже в града носят бомбета и бастуни! Това беше просто една малка скица с тебешир. Не могат да я използват като доказателство.

— Екстън знаеше къде живеят всички деца ритматисти. Имаше достъп до досиетата им.

Джоел се умълча. Доводите бяха доста добри. Но Екстън? Вечно мърморещият, но добросърдечен Екстън?

— Не се тревожи за това, синко — каза майка му. — Ако е невинен, сигурна съм, че съдът ще го оправдае. Ти трябва да се приготвиш. Щом предстои да бъдеш въведен, трябва да се съсредоточиш върху Господаря.

— Не — отвърна Джоел. — Искам да говоря с Хардинг. Моето въвеждане може… — Въвеждането му не можеше да чака. Не и отново. Но другото беше важно. — Къде е той?

Намериха инспектора да командва взвод полицаи, които претърсваха канцеларията. Директор Йорк се държеше на разстояние от тях и изглеждаше много недоволен. До него хлипаше Флорънс. Тя махна на Джоел.

— Джоел! Кажи им каква лудост е това! Екстън никога не би наранил никого! Той е такава душичка.

Полицаят до нея я успокои. Явно подлагаше двамата с директора на разпит.

Инспектор Хардинг стоеше на прага на канцеларията и разлистваше някакви бележки. Когато Джоел приближи, вдигна поглед от тях.

— А, младият герой. Не трябваше ли да си някъде другаде, момко? Всъщност, като се замисля, трябва ти ескорт. Ще пратя няколко войника да те съпроводят до параклиса.

— Наистина ли е необходимо всичко това? — попита Фич. — Искам да кажа, след като имате задържан…

— Опасявам се, че е необходимо. Всеки добър следовател знае, че разследването не спира, само защото някой е арестуван. Няма да приключим, докато не разберем с кого е действал Екстън и къде е укрил труповете… тоест, къде държи децата.

При тези думи майката на Джоел пребледня.

— Господин инспекторе — рече Джоел, — може ли да поговорим насаме?

Хардинг кимна и го поведе по-настрани от другите.

— Сигурен ли сте, че сте арестували когото трябва, инспекторе? — попита Джоел.

— Никога не арестувам човек, без да съм сигурен, синко.

— Снощи Екстън ме спаси.

— Не, момко. Спасявал е себе си. Знаеш ли защо го изключиха от ритматическата програма преди тридесет години?

Джоел поклати глава.

— Защото не беше способен да контролира своите тебеширчета — обясни Хардинг. — Беше прекалено опасен, та да го пратят в Небраск. Видя колко са криви тези тебеширчета. Нямат очертания или форма, понеже са твърде зле нарисувани. Екстън ги прати срещу теб, но всъщност не можеше да ги контролира и затова, когато ти ги доведе при него, той нямаше друг избор и ги заключи.

— Не вярвам — отвърна Джоел. — Господин Хардинг, това не е вярно. Знам, че той не обичаше ритматистите, но това не е достатъчно основание за арест! Както изглежда, половината население на Островите ги мрази напоследък.

— Екстън веднага ли ти се притече на помощ? — попита Хардинг. — Снощи?

— Не — отговори Джоел, като си припомни как падна и как Екстън почна да крещи. — Просто беше уплашен, а накрая наистина ми помогна. Инспекторе, познавам Екстън. Той не би направил такова нещо.

— Умът на убиеца е особен, Джоел. Често пъти хората са потресени или изненадани, когато някой, когото познават, се оказва чудовище. Поверително е, но ще ти кажа, че в писалището на Екстън открихме вещи на трите изчезнали деца.

— Наистина?

— Да. И страници, и страници гневни приказки срещу ритматистите в стаята му. Омраза, приказки за… хм, неприятни неща. Срещал съм това и преди, у обсебени хора. Винаги са тези, които не очакваш. Фич ми подсказа за писаря преди няколко дни; нещо му напомнило, че Екстън навремето е учил в Армедиус.

— Регистрите — откликна Джоел. — Бях там, когато Фич си спомни.

— А, да. Сега ми се ще да се бях вслушал в думите на професора навреме! Почнах тихомълком да проучвам Екстън, но не бях достатъчно бърз. Едва когато те нападнаха снощи, сглобих парченцата от мозайката.

— Заради кривите линии?

— Всъщност не. Заради случилото се вчера следобед в канцеларията. Ти беше там, разговаряше с Фич и той високо оцени помощта ти в търсенето на Драскача. Е, щом чух, че си нападнат, умът ми се задейства. Кой би имал мотив да убие теб? Само някой, който знае колко си ценен за работата на Фич.

— Екстън е чул това, синко. Трябва да се е уплашил, че можеш да го свържеш с ритматическата линия. Вероятно я е видял, когато баща ти я е проучвал — баща ти се обърна към директора за финансиране, за да може да открие как действа тази линия. Но едва когато хората ми претърсиха жилището на Екстън и бюрото му, открихме наистина притеснителни доказателства.

Джоел поклати глава. Екстън. Възможно ли бе наистина да е той? Осъзнаването, че престъпникът може да е някой толкова близък, човек, когото той познава и разбира, беше почти толкова плашещо, колкото нападението.

Вещи, принадлежали на трите деца, в писалището му, помисли си Джоел и изстина.

— Тези вещи… може да са били у него… не знам, по някаква причина, свързана със случая? Дали ги е взел от ученическото общежитие, за да ги прати на родителите?

— Йорк казва, че не е нареждал нищо такова — отговори Хардинг. — Остава само въпросът с местонахождението на децата. Няма да те лъжа, момчето ми. Мисля, че вероятно те са мъртви, погребани са някъде. Ще трябва да разпитаме Екстън, за да разберем.

— Всичко това е позорно. Чувствам се ужасно, задето се случи, докато аз бях на служба. Пък и не знам какви ще са последиците. Синът на рицар-сенатор е убит, отговорен е човек, взет на работа от директор Йорк…

Джоел кимна сковано. Не приемаше това, не напълно. Нещо не пасваше. Но му трябваше време да го обмисли.

— Екстън — каза той. — Кога ще го съдят?

— Подобни случаи отнемат месеци. Няма да е скоро, обаче ти ще ни трябваш като свидетел.

— Ще продължите ли с блокадата на кампуса?

Хардинг кимна.

— Поне още една седмица. И внимателно ще наблюдаваме всички ученици ритматисти. Както казах, един арест не е причина да ставаме небрежни.

Значи имам време, помисли Джоел. Скоро няма да изправят Екстън пред съда, а и кампусът ще си остане сигурно място. Ако изобщо някога е бил.

Засега това му се стори достатъчно. Джоел се чувстваше уморен и изтощен, а му оставаше да се занимава и с въвеждането. Щеше да го направи, а после сигурно щеше да разполага с време да помисли, да прецени какво не е наред.

— Имам една молба към Вас — каза Джоел. — Приятелката ми, Мелъди. Искам да присъства на въвеждането ми. Ще я пуснете ли да излезе днес?

— За онази червенокоса пакостница ли говориш?

Джоел кимна и леко се смръщи.

— Добре, за теб може — отговори Хардинг. Каза нещо на двама войници, които се завтекоха да доведат Мелъди.

Джоел чакаше и се чувстваше зле, че Екстън също чака, в затвора. Възможността да стана ритматист е важна, прецени той. Трябва да се справя с това. Ако съм един от тях, думите ми ще имат по-голяма тежест.

Най-сетне войниците се върнаха с Мелъди. Червените й коси се виждаха отдалеч. Когато наближиха, тя хукна към Джоел.

— Ти здравата си загазил — каза му тя, сочейки го с пръст.

— Какво?

— Преживя приключение, едва не те убиха, сражава се с тебеширчета и дори не ме покани!

Джоел завъртя очи.

— Честно — продължи тя, — беше ужасно да не помислиш за мен. Каква полза от приятелите, ако от време на време не поставят живота ти в опасност?

— Може даже да го определиш като трагично — отговори Джоел и се усмихна слабо. После отиде при професор Фич и майка си.

— Не. Мисля, че ми е нужна нова дума. „Трагично“ вече няма същия ефект. Какво ще кажеш за отблъскващо?

— Може да свърши работа — отговори Джоел. — Да тръгваме тогава.

Останалите кимнаха и всички отново се отправиха към портите, придружавани от няколко от хората на Хардинг.

— Май съм щастлива, че си добре — съобщи Мелъди. — Из цялото общежитие на ритматистите се говори какво се е случило. Повечето се пукат от яд при мисълта, че загадката е решена и те са спасени от неритматист. Разбира се, яд ги е също, защото още не можем да излизаме.

— Аха. Хардинг е предпазлив човек. Според мен си знае работата.

— Значи му вярваш? — попита Мелъди. — За Екстън, искам да кажа.

Вещи, принадлежали на всеки от учениците, повтори си Джоел. И множество страници с гневни закани за отмъщение срещу ритматистите…

Вървяха по пътя, по който Джоел бягаше снощи, уплашен в мрака. Приближиха се към полицаите.

— Не знам — каза той.

* * *

Джоел помнеше доста от нещата, които отец Стюарт беше казал и при предишната церемония по въвеждането. Някога не беше толкова нервен. Сигурно е бил твърде малък, та да си даде сметка с какво се захваща.

Коленете го заболяха, когато застана в бялата роба пред отец Стюарт, който го поръси с вода и го помаза. Трябваше да повторят цялата церемония, ако Джоел държеше да влезе в залата на въвеждането.

Защо трябваше всичко да се случи наведнъж? Все още беше изтощен от недоспиване и не можеше да не мисли за Екстън. Снощи той му се видя истински уплашен. Но щеше да е уплашен и ако собствените му тебеширчета се бяха върнали да го нападнат.

Джоел имаше чувството, че е пометен от нещо много по-голямо от него. Съществуваха нови ритматически линии. Той реши задачата на баща си, но не можеше да получи пари за това — всички договори за патронаж бяха анулирани, когато Трент не беше успял да даде отговор за пет години. Все пак, светът щеше да се разтърси от откриването на ритматически модел, който така се различава от останалите.

Отец Стюарт напяваше нещо на староанглийски и Джоел смътно разпозна думите от писанието. Горе апостолите въртяха механичните си глави. Вдясно, навътре в един коридор прасветецът Евклид стоеше в триъгълен стенопис.

Джоел щеше да е сред най-възрастните, които минават през церемонията по въвеждането, като не се броят новоприелите вярата. Светът сякаш се превръщаше в несигурно място. Изчезването — или предполагаемата смърт — на учениците от Армедиус накараха Островите да настръхнат. Говореше се за нова гражданска война. Световната политика ставаше все по-осезаема за Джоел. Все по-плашеща.

Животът не беше прост. Никога не е бил прост. Само че той не го е знаел.

А каква роля играе Нализар във всичко това?, питаше се Джоел. Все още не вярвам на този човек. Няколко пъти Екстън беше изразил неприязън към Нализар, а това си струваше да се обмисли. Възможно ли беше професорът да го е натопил?

Може би Джоел просто искаше да открие, че Нализар върши нещо нечестиво.

Отец Стюарт спря да говори. Джоел примигна. Усети, че не е обръщал внимание. Вдигна поглед и отец Стюарт му кимна. Рядката му бяла брада потръпваше. Посочи му залата за въвеждането, зад олтара.

Джоел се изправи. Майка му, Фич и Мелъди седяха сами на пейките — до редовната церемония по въвеждането на осемгодишните оставаха няколко часа. Просторната зала сияеше от светлината през витражите и от изящните стенописи.

Джоел кротко мина край олтара и се насочи към по-малката зала. На вратата й имаше кръг с шест точки. Джоел го огледа, после извади монетата от джоба си и я вдигна.

Основното колелце в нея беше с шест зъба. Центърът на всеки зъб съвпадаше с мястото на една от шестте точки в кръга. По-малкото колелце вдясно имаше само четири зъба. Онова отляво — девет, неравно разположени. Трите се въртяха и ритъмът беше съвършено нагоден към неправилното колелце с деветте зъба.

Ха, рече си Джоел и пъхна монетата обратно в джоба си. После бутна вратата и влезе.

Озова се в бяла мраморна стая с възглавничка за коленете и олтарче от мраморен блок, с възглавничка за лактите отгоре. Май нямаше нищо друго. На тавана един механичен фенер хвърляше доста ярка светлина. Стъклото му беше като кристална решетка и даваше отблясъци по стените.

Джоел стоеше, чакаше и сърцето му туптеше. Нищо не се случи. Той колебливо застана на колене, но не знаеше какво да каже.

Това беше поредното парченце от мозайката. Наистина ли на небето съществуваше Господар? Хора като Мери Роуландсън — колонистката, за която чете снощи — вярваха в Бог.

Дивите тебеширчета не я бяха убили. Държали я бяха в плен и й бяха пречили да избяга. Никой не знаеше защо са постъпили така.

Тя най-сетне избягала, отчасти благодарение на усилията на съпруга й и на още няколко колонисти. Дали оцеляването й е било направлявано от Господаря или е било просто късмет? В какво вярваше Джоел?

— Не знам какво да кажа — продума той. — Предполагам, че ако те има, ще се ядосаш, ако твърдя, че вярвам, а аз не вярвам. Истината е, че не съм сигурен, че не вярвам. Може и да те има. Май се надявам да те има.

— Както и да е, искам да стана ритматист. Дори и с всички проблеми, които това ще създаде… Нуждая се от силата да се боря с тях. Не искам пак да бягам.

— Ще бъда добър ритматист. Знам защитите по-добре от почти всички в училище. Ще браня островите в Небраск. Ще служа. Само ми позволи да стана ритматист.

Нищо не последва. Джоел стоеше. Повечето хора влизаха и излизаха бързо, затова той заключи, че няма смисъл да чака повече. Или щеше да е способен са начертае линиите, когато излезе, или не.

Обърна се да излиза.

Нещо стоеше в залата зад него.

Джоел подскочи и заотстъпва неуверено, като почти се спъна в олтарчето. Нещото зад него беше блестящо бяло. Беше високо почти колкото него и имаше очертанията на човек, но много тънък, с дълги и тънки ръце. Вместо глава имаше само една права линия. В ръката си държеше нещо като примитивен лък.

Нещото изглеждаше като нарисувано, но не стоеше на стената или на пода като тебеширче. Формата му беше примитивна, като древните скални рисунки.

Внезапно Джоел си спомни историята, която беше прочел по-рано, за пътешественика, който бе намерил каньона с танцуващите рисунки.

Нещото не помръдваше. Джоел предпазливо се наклони на една страна и установи, че то почти изчезва, ако го погледнеш от такъв ъгъл.

Пак се изправи, за да го погледне отпред. Какво щеше да направи то? Джоел колебливо пристъпи напред и се пресегна. Спря, после докосна нещото.

То силно затрепери, падна на земята и се разстла като тебеширче. Джоел отстъпи, когато то се стрелна под олтара.

Джоел се просна на колене и забеляза процеп в основата на мраморния блок. Зад процепа беше тъмно.

— Не — прошепна Джоел и се протегна. — Моля те. Върни се!

Клеча така почти час. Най-сетне от вратата се чу почукване.

Джоел отвори и видя отец Стюарт.

— Ела, дете. Скоро ще дойдат и другите, които имат нужда от въвеждане. Каквото е станало — станало е и скоро ще видим резултата.

Подаде му парче тебешир.

Джоел излезе от залата потресен и объркан. Безучастно взе тебешира и отиде при оставения за рисуване камък. Коленичи. Мелъди, Фич и майка му приближиха.

Джоел начерта една Забранителна линия върху каменния блок. Мелъди нетърпеливо се пресегна. Джоел знаеше какво ще стане.

Ръката й свободно мина над линията. Лицето й посърна.

Отец Стюарт изглеждаше угрижен.

— Добре, синко, изглежда Господарят има други планове за теб. В негово име те обявявам за пълноправен член на Монархическата църква. — Той помълча малко и додаде — Не приемай това като провал. Върви и Господарят ще те води по пътя, който той ти е избрал. — Същото нещо отецът му каза и преди осем години.

— Не — рече Мелъди. — Това не е правилно! Трябваше да… Трябваше да е различно този път…

— Всичко е наред — каза Джоел и се изправи. Толкова беше уморен. Освен това изпитваше смазващото усещане за провал и от него едва дишаше.