Брандън Сандърсън
Ритматистът (22)

21

По-късно същата нощ Джоел лежеше тихо в леглото и се мъчеше да се ориентира в чувствата си. На стената на работилницата тиктакаше часовник. Той не го поглеждаше; не искаше да знае кое време е.

Беше късно. А той будуваше. Денят преди въвеждането.

По-малко от един на хиляда. Това беше неговият шанс да стане ритматист. Струваше му се нелепо да се надява, ала нервността пропъждаше всяка възможност да заспи. Щеше да получи шанс да стане ритматист. Истински, справедлив шанс.

Ако бъдеше избран, какво щеше да означава това? Нямаше да получава стипендия, докато не мине службата му в Небраск, следователно щеше да се наложи майка му да продължава да работи.

Небраск. Трябваше да отиде в Небраск. Не знаеше много за това място. Там бяха дивите тебеширчета, разбира се. Ритматистите на острова, които поддържаха огромния Отбранителен кръг с диаметър хиляди метра, за да останат тебеширчетата заключени в Кулата.

Имаше и сведения за други неща на острова. Тъмни и необясними. Неща, срещу които Джоел в крайна сметка щеше да е принуден да се изправи станеше ли ритматист. А щеше да разполага само с една година за подготовка и обучение, докато останалите ученици имаха по осем-девет.

Ето защо не допускат по-възрастни хора да станат ритматисти, осъзна той. Трябва да тренират и да се обучат, докато са млади.

Учениците отиваха в Небраск през последната година от обучението си. Следваше десетгодишна служба и после — свобода. Някои избират да работят в станциите за навиване на пружини за железницата, но други остават в Небраск, казваше Мелъди. Не заради парите, а заради предизвикателството. За борбата. Това ли щеше да е бъдещето на Джоел?

И без това всичко е съмнително, рече си Джоел, обърна се и опита да се насили да заспи. Аз няма да стана ритматист. Господарят няма да ме избере, защото няма да разполагам с достатъчно време за обучение.

Ала все пак съществуваше възможност. През следващия половин час мисълта за тази възможност му попречи да заспи.

Накрая Джоел се надигна и се пресегна към лампата до леглото. Нави ключето отстрани и загледа през стъклото как пружините почват да се въртят. Няколко жички се нажежиха от триенето и засветиха, а рефлекторите засилиха светлината и я пратиха да излезе от горния край на лампата.

Джоел се надвеси и почна да ровичка в книгите до леглото. Подбра една. Разказ за пленничеството и освобождаването на госпожа Мери Роуландсън, пишеше на титулната страница. Дневник, едно от най-ранните запазени литературни произведения на първите заселници на Американските острови. Действието се развиваше преди дивите тебеширчета да почнат главното си настъпление, но след като вече тормозят хората.

Всемогъществото и милостта на Господаря, — прочете Джоел, — и изпълнението на Неговите обещания, сиреч разказ за пленничеството и освобождаването на госпожа Мели Роуландсън. Втората добавка коригирана и поправена. Написан от нейната ръка за собствена полза и сега издаден поради искреното желание на неколцина приятели.

В десетия ден на февруари от шестнадесетата година от нашето пристигане, дойдоха в голяма численост дивите тебеширчета в Ланкастър. Като чухме плющенето, ние погледнахме навън; няколко къщи горяха и димът се издигаше в небесата. Чудовищата се виждаха на земята и отскачаха между кофите вода, хвърляни от нашите хора.

Вода. Тя отмиваше тебешира, но не твърде добре. Още не бяха изнамерили съставките на киселините, които разлагаха тебеширчетата с едно плисване.

В една къща имаше изядени петима души; на бащата, майката и детето кърмаче те смъкнаха кожата и изядоха очите. Другите подкараха извън вратата. Имаше още двама, които бяха извън гарнизона си по някаква работа, и те бяха нападнати; единият биде оставен без кожа, а другият избяга.

Друг, като видя много от дивите тебеширчета около плевнята си, осмели се и излезе, но беше бързо нападнат. Те ядоха краката му, докато той закрещя и падна на земята, после започнаха да пълзят по него. Имаше още трима от същия гарнизон, които бяха убити; дивите тебеширчета пъплеха по стените, нападаха от всички страни, събаряха лампите и подпалваха пожари. Така правеха тези убийствени създания, горяха и рушаха през себе си.

В тихата стая Джоел потрепери.

Сухият разказ беше плашещ, но странно омагьосващ. Как да реагира човек, ако никога не е виждал тебеширче? Как да отговори на една жива картинка, която се катери по стените, плъзва се под вратите, напада без милост и изяжда плътта от костите?

Лампата му продължаваше да бръмчи.

Накрая дойдоха и нападнаха нашата къща и бързо това стана най-страшният ден, който очите ми са виждали. Плъзнаха се под вратата и бързо изядоха един от нас, после втори и трети.

Тогава дойде страшният час, за който често бях слушала (във време на война, както беше с другите), но сега го видях с очите си. Някои от нашия дом се бореха за живота си, други се давеха в кръвта си, над главите ни къщата гореше. Сега можахме да чуем майки и деца да плачат и да се питат, „Господарю, какво да правим?“

После взех децата си (и едно от сестрините ми), та да излезем от къщата; но щом стигнахме до вратата и излязохме, съществата отвън плъпнаха нагоре по хълма към нас.

Моят зет (по-рано ранен, докато бранеше къщата, краката му кървяха) беше нападнат в гръб и падна с викове, имаше кофа с вода в ръката му. При това дивите тебеширчета затанцуваха нагло и тихо около него. Най-сигурно е, че те са демони от Преизподнята, много са във формата на човек, но като нарисувани във вид на пръчки и черти.

Стоях в страх, докато ни обграждаха. Така моето семейство беше избито от тези безмилостни създания, стояхме втрещени и кръвта течеше надолу към петите ни. Децата бяха взети, когато изтичах за кофата, та да се защитим с нея, но тя беше празна, и усетих студено нещо върху крака си, а после остра болка.

Тъкмо тогава го видях. Нещо в мрака, едва осветено от горящата ни къща. Фигура, която сякаш поглъщаше светлината, нещо, създадено от тъмна, мърдаща чернота: като издраскана с въглен на земята, само че права в сенките до къщата.

Гледаше. Дълбока, страшна чернота. Нещо от самата Преизподня. Мърдаше и се тресеше като нарисуван с въглен катранено черен огън.

Наблюдаваше.

Нещо чукна по прозореца на Джоел.

Той скочи и видя как една сянка се отдалечава от тясното стъкло. Прозорецът беше горе на стената, в тясното пространство между земята и тавана.

Вандали!, рече си Джоел, като си спомни обидните думи на стената на хуманитарния факултет. Скочи от леглото и се завтече към вратата, като пътем навлече някаква дреха. След секунди вече беше изкачил стълбите и се озова навън.

Заобиколи сградата, за да види какво са написали вандалите. Стената беше чиста. Дали не беше сгрешил?

И тогава го видя. Символ, изписан с тебешир на тухлената стена. Усукана спирала. Ритматическата линия, която още не бяха успели да идентифицират.

Нощта беше странно тиха.

О, не… Ужасяващ хлад полази Джоел. Той отстъпи от стената и зина да повика помощ.

Викът му беше неестествено тих. Усети как звукът като че ли бива изтръгнат от гърлото му, всмукан от символа и заглушен.

Отвличанията…, вцепенено мислеше Джоел. Никой не е чул ритматистите да викат за помощ. С изключение на слугите от онази страна на помещението, където символът беше нарисуван твърде набързо.

Това прави линията. Засмуква звука.

Той заотстъпва неуверено. Трябваше да намери полицията, да вдигне тревога. Драскачът беше дошъл в общежитието за…

Общежитието. Това беше на общото училище. Тук нямаше ритматисти. За кого беше дошъл похитителят?

Няколко треперливи бели форми изпълзяха по покрива на сградата и почнаха да се спускат по стената.

За Джоел.

Джоел изкрещя — крясъкът замря — и хукна през моравата. Това не е възможно, с ужас мислеше той. Аз не съм ритматист! Нали Драскачът идва само за тях.

Тичаше лудешки и викаше за помощ. Гласът му беше само шепот. Погледна през рамо и видя, че през тревата го следва бяла вълна. Имаше дузина създания — по-малко, отколкото бяха нападнали другите. Но и Джоел не беше ритматист.

Мисли, Джоел, рече си той. Не се паникьосвай. Иначе ще умреш.

Тази линия, която отнема звука, не може да е с толкова голям обсег. Някой на другите местопрестъпления щеше да забележи, че не може да издава звук, и така щеше да се разбере за какво е линията.

Това значи, че трябва да има още символи наблизо. В редица, защото…

Защото Драскачът е отгатнал накъде ще затичам.

Джоел рязко спря и диво се заоглежда в мрака. Моравата се осветяваше само от няколко мъждиви фенера, но той и така успя да я види. Бяла линия на циментовата алея пред него. Забранителна линия.

Обърна се и пак погледна назад. Тебеширчетата напираха и го притискаха към Забранителната линия. Мъчеха се да го спрат и да го хванат в капан. Сигурно и отстрани имаше линии — трудно беше да се рисува с тебешир върху земята, но не беше невъзможно. Ако се озове затворен между Забранителните линии…

Ще умре.

Тази мисъл едва не го вцепени отново. Вълната тебеширчета приближаваше и Джоел видя онова, което Чарлс беше описал с последните си думи. Нещата не бяха като обикновените тебеширчета. Очертанията им се тресяха диво, като от някакъв призрачен звук. Ръце, крака и тела се смесваха. Като виденията на луд художник, който не може да реши какво чудовище иска да сътвори.

Движи се!, викна един глас в ума на Джоел. Той пое дълбоко дъх и се понесе право към тебеширчетата. Когато приближи, скочи и прелетя над тях. Приземи се и продължи да тича натам, откъдето беше дошъл.

Трябва да мисля бързо, каза си той. Не мога да ида в общежитието. Те просто ще минат под вратите. Трябва да намеря полицаите. Те имат киселина.

Къде ли бяха патрулите на Хардинг? Джоел затича с всички сили към ритматическия кампус.

Почна да се задъхва. Не можеше още дълго да надбягва тебеширчетата. Зърна светлини пред себе си. Канцеларията.

— Помощ! — пресипнало извика той.

За щастие, звукът не беше заглушен. Джоел се беше изплъзнал от капана. Въпреки това гласът му беше отслабнал. Тичал беше с пълна скорост прекалено дълго.

Вратата на канцеларията се отвори със замах и Екстън, с жилетка и папийонка, погледна навън.

— Джоел? Какво има?

Джоел поклати глава. Потеше се. Осмели се да погледне назад и видя как тебеширчетата пъплят през тревата точно зад него. Съвсем близо.

— В името на небесата! — викна Екстън.

Джоел се обърна, но в бързината се препъна и падна.

Извика, удари се зле и остана без дъх. Замаяно се сви и зачака болката и студа, както беше чел в описанията.

Нищо.

— Помощ! Полиция! Някой да помогне! — крещеше Екстън.

Джоел вдигна глава. Защо не е мъртъв? Тревата се осветяваше само от фенера на прозореца на канцеларията. Наблизо шаваха тебеширчетата, обкръжаваха го и се тресяха. Малки ръце, очи, лица, крака. Около гърчещите се тебеширени тела от време на време се образуваха щипци.

Те не нападаха.

Джоел се надигна на ръце. Тогава видя златния долар, който Мелъди му даде. Беше паднал от джоба му и блестеше в тревата.

Колелцата в него тиктакаха тихо. Тебеширчетата се държаха настрани. Няколко опитаха да приближат, но плахо.

Внезапно се чу плисък и едно тебеширче изчезна в течността.

— Бързай, Джоел — рече Екстън някъде наблизо и му протегна ръка. В другата си ръка държеше празна кофа. Джоел с труд се изправи на крака, грабна златната монета и хукна през направения от Екстън пробив сред тебеширчетата.

Екстън се втурна в канцеларията.

— Екстън! — рече Джоел, като го последва вътре. — Трябва да бягаме! Не можем да ги спрем тук!

Екстън затръшна вратата, без да му обръща внимание. После коленичи на пода и извади парче тебешир. Начерта линия през прага и по стените около вратата. Отстъпи.

Тебеширчетата спряха навън. Джоел смътно видя как почват да нападат линията. Екстън направи още една около себе си и около Джоел. Затвориха се.

— Екстън, ти си ритматист!

— Неуспял ритматист — призна писарят. Ръцете му трепереха. — От години не нося тебешир. Но, хммм, при всичките проблеми тук, в училище…

Тебеширчетата се движеха по прозорците и търсеха откъде да влязат. Канцеларията се осветяваше от самотен фенер, който хвърляше сенки.

— Какво става? — попита Екстън. — Защо те преследват?

— Не знам — отговори Джоел, докато изпробваше Забранителната линия. Не беше направена особено добре и нямаше дълго да удържи срещу тебеширчетата.

— Имаш ли още киселина? — попита той.

Екстън кимна по посока на другата кофа, която беше останала в защитения им периметър. Джоел я грабна.

— Тази е последната — рече Екстън и закърши ръце. — Хардинг ни остави две.

Джоел хвърли поглед към тебеширчетата — минаваха под вратата и атакуваха линията на Екстън. Момчето извади монетата.

Тя ги беше спряла. Защо?

— Екстън — подхвана той, като се мъчеше гласът му да не трепери от страх. — Ще трябва да бягаме към портите. Там полицаите имат още киселина.

— Да бягаме? Аз… аз не мога да тичам! Не съм във форма да изпреваря тебеширчетата!

Прав беше. Какъвто си беше дебел, Екстън нямаше да издържи дълго. Джоел усети, че ръцете му треперят, затова стисна юмрук. Коленичи и загледа тебеширчетата оттатък Забранителната линия. Проправяха си път през нея с притеснителна бързина.

Той извади монетата и я метна на земята зад линията. Тебеширчетата отстъпиха.

После предпазливо се върнаха и подновиха работата върху линията.

Проклятие, рече си Джоел. Значи монетата няма да ги спре, не и за дълго. Двамата с Екстън бяха в беда. Голяма беда. Обърна се към писаря, който бършеше чело с кърпичка.

— Начертай още една клетка около себе си — рече Джоел.

— Моля?

— Направи колкото можеш повече линии. Да се допират само в ъглите. Чакай тук. Аз отивам да доведа помощ — каза Джоел и тръгна към вратата.

— Джоел, тези неща са навън. — Екстън подскочи, когато прозорецът се пукна. Погледна нататък — две тебеширчета дращеха с ужасяващ звук стъклото. То се напука още повече.

— Скоро ще влязат!

Джоел пое дълбоко дъх.

— Няма да седя тук като Хърман и Чарлс и да чакам да пробият отбраната ми. Мога да се добера до портите — съвсем близо са.

— Джоел, аз…

— Направи линиите! — викна Джоел.

Екстън се помая малко, после коленичи и се затвори зад няколко Забранителни линии. Джоел обърна монетата в ръката си.

Сетне грабна кофата и плисна повечето от киселината под вратата, като изтри Забранителната линия там. Тебеширчетата отпред се отмиха като мръсотия. Джоел рязко отвори вратата и без да поглежда назад, побягна към портите.

Знаеше, че няма да може да тича с полупълна кофа, затова я захвърли.

Продължи да бяга, стиснал монетата.

Какво щеше да стане с него, ако при портите нямаше полиция? А ако Драскачът беше убил пазачите или беше отклонил вниманието им?

Джоел щеше да умре. Кожата му щеше да бъде одрана, очите му изядени. Като на хората в разказа на Мери Роуландсън.

Не, решително си каза той. Мери е оцеляла, за да напише историята си.

И аз ще оцелея, за да напиша моята!

Той изкрещя и се насили да тича още по-бързо в тъмнината. Някъде напред съгледа светлини.

Около тях се движеха хора.

— Стой! — нареди единият от полицаите.

— Тебеширчета! — извика Джоел. — Преследват ме!

При вика му полицаите се пръснаха и грабнаха кофи. Джоел беше благодарен на Хардинг за добрата подготовка — хората му дори не спряха, за да се замислят или да задават въпроси. Наредиха се в защитна линия с кофите в ръце, а Джоел се стрелна между тях и рухна на колене. Останал без дъх, изтощен и с препускащо сърце.

Завъртя се и се опря с една ръка на земята. След него бяха тръгнали четири тебеширчета — повече от достатъчно, та да го убият. Бяха спрели в тъмнината, едва видими откъм портите.

— В името на Господаря! — прошепна един полицай. — Какво чакат?

— Готови — даде команда друг и нагласи кофата.

— Нападаме ли?

— Готови! — натърти колегата му.

Тебеширчетата си тръгнаха и изчезнаха в тъмнината.

Джоел хриптеше от изтощение. Падна на земята и остана да лежи по гръб.

— Още един човек — продума той — е хванат в капан в канцеларията. Трябва да му помогнете.

Един от полицаите насочи група от четирима към канцеларията. Взе пушката си и стреля във въздуха. Чу се силно пукане, когато пружините се освободиха и куршумът проряза въздуха.

Джоел лежеше, потеше се и трепереше. Полицаите държаха кофите и нервничеха, докато от изток не се зададе Хардинг, който препускаше на механичния си кон. Пушката му беше в позиция за стрелба.

— Тебеширчета, сър! — викна един полицай. — В канцеларията!

Хардинг изруга.

— Пратете трима да вдигнат под тревога патрулите около казармите на ритматистите! — кресна той, обърна коня си и препусна към канцеларията. В движение преметна пушката през рамо и взе в ръката си нещо подобно на винен мях, пълен с киселина.

Джоел просто лежеше и се мъчеше да осмисли последните случки.

Някой опита да ме убие.

* * *

Два часа по-късно той седеше в кабинета на професор Фич с чаша топло какао в ръце, а до него беше майка му, обляна в сълзи. Тя току го прегръщаше, а през останалото време се караше на Хардинг, задето не е разположил патрули в защита на неритматистите.

Очите на професор Фич бяха зачервени, той изглеждаше потресен от разказа за случилото се. Екстън явно беше невредим, обаче полицаите го разпитваха на място.

Хардинг беше придружаван от двама войници. Всички тези хора се тълпяха в тесния кабинет на професора.

Джоел не можеше да се удържи да не трепери. Срамуваше се от това. За малко да умре. Всеки път, когато си го помислеше, усещаше слабост.

— Джоел, момчето ми — обади се Фич. — Сигурен ли си, че си добре?

Джоел кимна и отпи от какаото.

— Съжалявам, синко — каза майка му. — Аз съм лоша майка. Не бива да отсъствам по цели нощи!

— Държиш се, все едно ти си виновна — тихо отговори Джоел.

— Е, да…

— Не, майко. Ако беше там, може би щеше да загинеш. По-добре, че те нямаше.

Тя отново седна. Изглеждаше измъчена.

Хардинг освободи войниците и отиде при Джоел.

— Войниче, намерихме рисунките, които спомена. Бяха пет — една на външната стена на стаята ти и четири на земята, подредени в посоката, в която си бягал. След тях имаше кутия от забранителни линии. Ако не беше мислил толкова бързо, щеше да се хванеш в капана.

Джоел кимна. Майка му отново заплака.

— Вдигнал съм целия кампус под тревога, войнико. Ти се справи добре тази нощ. Много добре. Бърза мисъл, смелост, физическа ловкост. Впечатлен съм.

— Едва не се напиках — прошепна Джоел.

Хардинг изсумтя.

— Виждал съм мъже, два пъти по-стари от тебе, да замръзват на бойното поле, щом видят първото тебеширче. Ти свърши удивителна работа. А и като че ли разреши нашия случай.

Джоел изненадано вдигна поглед.

— Моля?

— Сега не мога да говоря — рече Хардинг и вдигна ръка. — Но ако подозренията ми се потвърдят, до сутринта ще арестувам виновника. А сега трябва да поспиш. — Поколеба се и додаде — Ако бяхме на бойното поле, синко, щях да те предложа за най-високо отличие.

— Не знам… — продума Джоел. — Не знам дали мога да се върна да спя в работилницата…

— Момчето и майка му могат да останат тук — рече Фич и се изправи. — Аз ще съм в една от свободните стаи.

— Отлично — отговори Хардинг. — Госпожо Саксън, ще оставя десет човека с киселина да пазят тук цяла нощ. Ако желаете, двама ще бъдат вътре в стаята.

— Да, моля — каза тя.

— Помъчете се да не се тревожите много. Сигурен съм, че най-страшното мина. Плюс това, разбирам, че утре ти предстои важен ден, Джоел.

Церемонията по въвеждането. Джоел почти я беше забравил. Той кимна на инспектора за довиждане. Хардинг излезе и затвори вратата.

— Добре — рече Фич. — Виждате, че леглото е оправено. Джоел, отдолу има още одеяла да си постелиш на пода. Надявам се, нямаш нищо против.

— Всичко е наред — отвърна Джоел.

— Джоел, момко, ти се справи наистина добре.

— Избягах — тихо отговори Джоел. — Само това можех да направя. Трябваше да имам киселина в стаята и…

— И какво, момчето ми? — попита Фич. — Да плиснеш една кофа, докато останалите тебеширчета пъплят по теб? Сам човек не може да удържи фронта срещу тебеширчетата — това се научава бързо в Небраск. Трябва цяла бригада с кофи, десетки хора, за да отблъснат създанията.

Джоел сведе поглед.

Фич приклекна.

— Джоел, ако това ще ти помогне по някакъв начин, мога да си представя какво ти е. Хмм… знаеш, че никога не съм се справял добре в Небраск. Първия път, когато видях нападащо тебеширче, едва успях да начертая прави линии. Дори не мога да се дуелирам с друг човек и да разсъждавам трезво. Хардинг е прав — ти се справи много добре тази вечер.

Искам да съм способен на нещо повече, помисли Джоел. Да се сражавам.

— Екстън е ритматист — изрече той на глас.

— Да — отговори Фич. — Беше изключен от ритматическото училище в Армедиус в началните класове заради известни… усложнения. Случва се много рядко.

— Помня, че говорихте за това. На Мелъди. Професоре, искам да нарисувате новата линия, която открихме. Спиралата.

— Сега? — възкликна Фич.

— Да.

— Миличък — намеси се майката на Джоел, — трябва да си почиваш.

— Само това, професоре. И после ще си легна.

— Да, добре, добре — рече Фич и извади тебешира. Коленичи, за да нарисува линията на пода.

— Тя кара нещата да стихват — обясни Джоел. — Трябва да знаете това. Засмуква звука.

— Как разбра… — Гласът на Фич стана много по-тих, когато завърши рисунката.

Той примигна и вдигна поглед към Джоел.

— Е, това вече е нещо — рече той, но гласът му беше съвсем тих, сякаш се намираше някъде далеч.

Джоел си пое дълбоко дъх и извика:

— Знам!

Викът му беше заглушен още повече, та излезе като шепот. Когато шепнеше обаче, звукът беше нормален.

Фич премахна линията.

— Изумително.

Джоел кимна.

— Линиите, които намерихме на местопрестъпленията, вече не действаха. Значи силата им се изчерпва след известно време или нещо такова.

— Джоел… — каза Фич. — Осъзнаваш ли какво направи току-що? Ти реши задачата, на която баща ти беше посветил целия си живот.