Брандън Сандърсън
Ритматистът (21)

20

Кръгът, — прочете Джоел, — е божествен. Единствената истински вечна и съвършена фигура, той е символ за делата на Господаря още откакто в древни времена египтянинът Ахмес първи откри самото божествено число. Много средновековни учени ползваха пергел — инструмента, чрез който се чертае кръг — като символ на божествената власт на Твореца. Пергелът може да се види изобразен из много илюстровани ръкописи.

Преди да стъпим на Американските отрови, историята навлезе в мрачен период за кръга. Тогава Земята съвсем не се представяше като плосък кръг, а като сфера със съмнителна правилност. Сочеше се, че небесните планети се движат в елипса и това още повече отслаби вярата в божествения кръг.

И тогава ние открихме ритматиката.

В ритматиката думите не са важни. Само числата имат смисъл, а кръгът господства над всичко. Колкото повече човек може да се доближи до съвършенството във формата му, толкова по-силен е. Следователно, доказано е, че кръгът е над способностите за разбиране на обикновения човек. Той е нещо божествено по същността си.

Затова е странно, че нещо ръкотворно трябваше да изиграе такава важна роля в откриването на ритматиката. Ако негово величество не носеше един от модните джобни часовници на майстор Фройдланд, навярно нищо от последвалите събития нямаше да се случи и човекът щеше да е победен от дивите тебеширчета.

Главата завършваше тук. Джоел седеше в празната работилница, облегнал гръб на стената. Тънки ленти светлина минаваха през прозорците горе и, падайки през прашния въздух, чертаеха квадрати на пода.

Джоел прелисти стария том. Беше издание на дневника на Адам Мейкингс, личния астроном и учен на крал Грегъри III, откривателя на ритматиката. На самия Адам Мейкингс се приписваше откриването и оформянето на принципите на ритматическите кръгове с две, четири и шест точки.

Книгата беше от сбирката на бащата на Джоел и явно беше доста ценна, доколкото беше много старо издание. Защо майка му не беше продала нея или някоя друга от книгите, за да плати дълговете? Може би не знаеше стойността им.

В тази книга бяха изложени теориите на Мейкингс за съществуването на други ритматически фигури, но той така и не стигаше до категорични заключения. Последните думи на тази глава обаче се оказаха най-интересни за Джоел.

Ако негово величество не носеше един от модните джобни часовници на майстор Фройдланд, навярно нищо от последвалите събития нямаше да се случи и човекът щеше да е победен от дивите тебеширчета…

Джоел се свъси и отгърна следващата глава. Не можа да намери нищо повече по въпроса за джобния часовник.

Много малко се знаеше за това как крал Грегъри е открил ритматиката. Официалната позиция на Църквата беше, че той е получил това познание във видение. Религиозните изображения често показваха Грегъри, коленичил за молитва, а около него падаше лъч светлина и очертаваше кръг с шест точки. На форзаца на тази книга имаше подобна илюстрация, само че тук видението се явяваше във въздуха пред Грегъри.

Защо се намесваше някакъв джобен часовник?

— Джоел? — отекна женски глас сред тухлените коридори на мазето в общежитието. След няколко секунди на вратата се появи лицето на Мелъди. Тя носеше ученическа чанта през рамо и беше облечена в ритматическата униформа.

— Още ли си тук? — попита тя.

— Има много за проучване…

— Седиш практически на тъмно! — рече тя и се приближи. — Тук е мрачно.

Джоел се озърна.

— Намирам го успокояващо.

— Както и да е. Вземаш почивка. Хайде.

— Ама…

— Без оправдания — каза тя, грабна го за ръката и го задърпа. Той се остави да го изправи на крака. Беше сряда; на другия ден беше Четвърти юли и церемонията по въвеждането. Все още нямаше вест от викария може ли Джоел да участва. А и Драскачът не беше ударил отново.

В печата много журналисти твърдяха, че блокадата на инспектор Хардинг се е оказала успешна и последните гласове за държане на децата ритматисти вън от училище вече се предаваха.

Джоел не споделяше облекчението. Имаше чувството, че над тях е надвиснала брадва и само чака да падне.

— Хайде — повтори Мелъди и го извлече от мазето на следобедното слънце. — Честно ти казвам, ако не внимаваш, ще се спаружиш и ще се превърнеш в професор.

Джоел разтри врата си и се протегна. Приятно беше да си навън.

— Да идем в канцеларията — предложи Мелъди — и да проверим дали викарият ти е пратил нещо.

Джоел сви рамене и тръгнаха натам. Дните ставаха по-топли и типичната за Нова Британия влага отстъпваше към океана. Топлината беше приятна след цяла сутрин долу в работилницата.

Когато минаха покрай Факултета по хуманитарни науки, Джоел забеляза неколцина работници, които чистеха стената. Две нощи по-рано там някой беше написал „Връщайте се в Небраск“. Хардинг побесня, че някой се е промъкнал през неговата охрана.

Няма да се изненадам, ако това се окаже дело на някой ученик, рече си Джоел. Открай време имаше напрежение между богатите ученици от общото училище и ритматистите.

Мелъди също го видя.

— Чу ли за Вирджиния и Тадеуш?

— Кой?

— Ритматисти. Ученици от класа преди нас. Вчера излезли след църква. Налетели на тълпа, която ги подгонила и ги замеряла с бутилки. Никога не съм чувала такова нещо.

— Двамата добре ли са?

— Хмм, да — отговори Мелъди с известно неудобство. — Нарисували тебеширчета. Това накарало хората тутакси да се разпръснат.

Тебеширчета.

— Но…

— Не, те не знаят Глифа на Откъсването — бързо отговори Мелъди. — И да го знаеха, не биха го използвали. Знаеш, че е голям грях да го ползваш срещу хора.

— И така е достатъчно зле — рече Джоел. — Ще тръгнат приказки.

— А какво трябваше да направят? Да се оставят тълпата да ги хване?

— Добре де, не…

Двамата повървяха смутено още малко.

— О! Добре, че си спомних — каза Мелъди. — Трябва да се отбия в Залата на Създаването.

— Какво? — възкликна Джоел, когато тя се врътна в обратната посока.

— На път ни е — додаде Мелъди, докато нагласяше презрамката на чантата си и му махаше да я последва.

— Праховете да го отнесат. Това е на другия край на кампуса!

Мелъди пресилено извъртя очи.

— Какво? Малко ходене ще те убие? Хайде.

Джоел изпъшка и тръгна с нея.

— Познай — рече тя.

Джоел вдигна вежда.

— Най-накрая ще оставя прекопирането. Професор Фич ми даде вече да прерисувам от модел.

— Страхотно! — Това беше следващата стъпка — да се чертаят ритматическите форми от малък модел. Мелъди би трябвало да е овладяла това умение още преди години, но той не го спомена.

— Да — продължи тя и махна с ръка. — Дайте ми още няколко месеца и ще преборя ритматиката. Ще мога да победя всяко десетгодишно дете на дуел.

Джоел се подсмихна.

— Впрочем, защо трябва да ходим до Залата на Създаването?

Мелъди показа една сгъната бележка.

— О, да. Пратки от канцеларията.

Тя кимна.

— Чакай малко — намуси се Джоел. — Поръчки ли разнасяш? Затова ли слезе да ме вземеш? Защото ти е скучно да разнасяш поръчки сама?

— Разбира се — радостно отвърна Мелъди. — Не знаеше ли, че съществуваш, за да ме забавляваш?

— Страхотно — отвърна Джоел. Подминаха Отбранителната зала, където влизаха и излизаха многобройни членове на персонала.

— Мелето — обясни той. — Готвят се за него. — Предстоеше в събота.

Мелъди доби скръбно изражение.

— Не мога да повярвам, че ще го проведат.

— Че защо не?

— Е, при последните събития…

Джоел сви рамене.

— Подозирам, че Хардинг ще ограничи присъстващите до ученици и преподаватели. Без това Драскачът напада нощем. На подобно събитие ще присъстват твърде много ритматисти, за да е подходящо да опита нещо.

Докато се изкачваха по хълма към Отбранителната зала, Мелъди измърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза? — попита Джоел.

— Преди всичко, просто не разбирам защо трябва да има Меле. Искам да кажа, какъв е смисълът?

— Забавно е — отговори Джоел. — Позволява на учениците да понатрупат опит с истински дуели и да се докажат в ритматиката. Какъв ти е проблемът?

— Всеки професор трябва да прати поне един ученик да участва.

— Е, и?

— И колко ученици има Фич?

Джоел спря.

— Почакай… ти ще участваш в Мелето?

— И ще претърпя пълно унижение. Не че това е нещо ново. Все пак не разбирам защо трябва да се излагам на показ.

— Ох, стига вече. Може да се справиш — в края на краищата си много добра с тебеширчетата.

Тя го изгледа безизразно.

— Нализар вади дванадесет ученика за участие. — Това беше максималният брой. — Можеш ли да се обзаложиш кой ще е първият елиминиран?

— Значи няма да бъдеш унизена. Кой би очаквал да им устоиш? Просто се забавлявай.

— Ще бъде болезнено.

— Това е традиционно забавление.

— Същото е било и с изгарянето на вещици — отвърна Мелъди. — Освен ако ти не си вещицата.

Джоел се усмихна. Стигнаха до Залата на Създаването. Отидоха до една от вратите и Мелъди се пресегна да отвори.

Джоел застина. Това беше кабинетът на Нализар.

— Тук?

— Аха — отговори Мелъди с гримаса. — От канцеларията имат съобщение за него. А, забравих. — Тя отвори чантата си и извади Произход на силата, книгата, която Джоел беше поръчал преди няколко седмици. — Поръчал е тази книга и от библиотеката се свързаха с мен, понеже аз я взех.

— Нализар иска тази книга?

— Ъх… да. Нали точно това казах. Намерих я в кабинета на Фич, където ти я беше оставил. Извинявай.

— Не си ти виновна — рече Джоел. Надяваше се, че ще може да разбере книгата, след като се запознае с текстовете на баща си.

— Връщам се след секунда — каза Мелъди, отвори и се втурна нагоре по стълбите.

Джоел чакаше долу — нямаше желание да се среща с Нализар. Но… защо професорът е поискал тази книга?

Нализар е замесен по някакъв начин, размишляваше Джоел, докато заобикаляше сградата, за да надзърне през прозореца на кабинета му. Аз…

Той се закова на място. Нализар стоеше на прозореца. Носеше червения кител закопчан чак до брадичката. Оглеждаше кампуса. Погледът му мина през Джоел, сякаш не го забеляза.

После рязко обърна глава към него и погледите им се срещнаха.

Друг път, когато видеше професора, Джоел го намираше високомерен. Арогантен по един младежки, почти наивен начин.

А сега в изражението му нямаше нищо подобно. Нализар стоеше в сенчестата стая, изправен, с ръце зад гърба и гледаше надолу към Джоел. Умислено.

После се обърна — явно чу почукването на Мелъди — и се отдалечи от прозореца. След няколко минути тя слезе, помъкнала камара книги. В чантата й имаше още. Джоел се завтече да й помогне.

— Ух — изпъшка Мелъди, когато той взе половината. — Благодаря. Виж, това може да ти се стори интересно. — Тя плъзна една от книгите върху купчината.

Джоел я взе. Постулати върху възможността за съществуването на нови и неоткрити ритматически линии от Джералд Тафингтън. Тъкмо нея искаше да открадне от Нализар, когато професорът я поръча преди няколко седмици.

— Ти си я откраднала? — попита той приглушено.

— Ами — отвърна Мелъди, докато крачеше надолу по хълма, понесла книгите. — Каза ми да ги върна в библиотеката, все едно съм някакво поукрасено момиче за всичко.

— Мелъди, ти си точно това. Само дето не си „поукрасена“.

Тя изсумтя и двамата продължиха по пътя си.

— Той определено взима много книги — рече Джоел, разглеждайки заглавията, които носеше. — И всички са по теория на ритматиката.

— Е, нали е професор. Ей, какво правиш?

— Проверявам кога ги е поръчвал — обясни Джоел и се помъчи да крепи книгите, за да прелисти на последната страница на всяка и да види печата на картончето. — Изглежда е взел тези за по-малко от две седмици.

— И?

— И това си е много четене. Гледай, взел е тази за отразяването на Мощните линии вчера. И вече я връща?

Тя сви рамене.

— Може да не е била много интересна.

— Или е така, или търси нещо — прецени Джоел. — Преравя книгите за определена информация. Може би се опитва да разработи още една нова линия.

— Още една ли? Още настояваш да го свържеш с изчезванията, нали?

— Подозрителен съм.

— И ако той стои зад изчезванията — попита Мелъди, — защо всички станаха извън кампуса? Защо да не вземе най-достъпните ученици?

— Не би искал да привлича подозрения.

— И какъв е мотивът? — попита Мелъди.

— Не знам. Отвличането на сина на рицаря-сенатор променя толкова много. Това вече не е местен проблем, а национална криза. Няма смисъл. Освен ако това не е била основната му цел.

Мелъди го изгледа.

— Пресилвам ли? — попита той.

— Аха. Ако целта беше да се предизвика национална криза, просто щеше да отвлече рицаря-сенатор.

Джоел беше принуден да признае, че тя има право. Какви бяха мотивите на Драскача? Нещо свързано с ритматистите? Или искаше да предизвика разединение между островите? Ако ставаше дума само за убийство или отвличане на ученици, то откъде се бяха взели новите ритматически линии и защо бяха замесени дивите тебеширчета? Възможно ли беше обикновени тебеширчета да са Инструктирани да действат така, за да заблудят полицията?

Джоел и Мелъди пристигнаха в библиотеката, влязоха и оставиха книгите на Нализар. Госпожица Торънт им отправи един от характерните си недоволни погледи, после отново изписа книгата за възможностите за нови ритматически линии на името на Мелъди.

Двамата си тръгнаха и Мелъди подаде книгата на Джоел.

Той я тикна под мишница.

— Нали щяхме да идем в канцеларията да проверим за писмо от викария?

— Май да — отвърна тя с въздишка.

— Изведнъж помръкна.

— Такава съм си — рече Мелъди. — Внезапни промени в настроението. Това ме прави по-интересна. Както и да е, трябва да признаеш, че не направи следобеда ми приятен. Успях да зърна Нализар, какъвто си е прекрасен, обаче бях и принудена да мисля за Мелето.

— Казваш го все едно аз съм виновен.

— Е, нямах намерение да го казвам, но след като ти го изтъкваш, намирам, че съм била убедена. Ти наистина би трябвало да ми се извиниш.

— О, моля те.

— Не съжаляваш ли поне малко за мен? — попита Мелъди. — Да ми се налага да участвам и да стана за смях на цялото население на училището?

— Може би ще удържиш.

Тя го изгледа.

— Виждал ли си някой от моите кръгове, Джоел?

— Ставаш все по-добра.

— Мелето е след три дни!

— Окей — призна той. — Нямаш шанс. Но пък единственият начин да научиш е да опиташ!

— Ти наистина си като професор.

— Ей! — възкликна Джоел, когато приближиха канцеларията. — Възразявам. През цялата си кариера като ученик работих много упорито да бъда нарушител. Бас държа, че са ме скъсали по повече предмети от теб.

— Съмнявам се — надменно отвърна тя. — Пък и дори да си прав, не вярвам да си се провалял толкова зрелищно и смущаващо като мен.

Джоел се усмихна.

— Признавам ти точката. Никой не е толкова зрелищно смущаващ като теб, Мелъди.

— Не казах това.

Пред канцеларията Джоел забеляза полицейската охрана.

— Е, ето нещо хубаво от всичко това — каза Мелъди. — Ако директор Йорк ограничи Мелето само за ученици и преподаватели, то няма да се излагам пред родителите ми.

— Чакай малко. Те наистина ли ще дойдат?

— Винаги идват на Мелето — отговори тя с гримаса. — Особено когато участва някое от децата им.

— Като говориш за тях, излиза, че те мразят или нещо от сорта.

— Не е това. Просто… хмм, те са важни хора. Заети. Нямат много време за дъщерята, която явно не разбира ритматиката както трябва.

— Не може да е толкова зле.

Тя вдигна вежда.

— Имам двама братя и една сестра, всичките по-големи от мен, всичките ритматисти. Всеки от тях е печелил Мелето поне два пъти в кариерата си. Уилям спечели и през четирите години, когато участва.

— Охо! — възкликна Джоел.

— А аз не мога и един кръг да направя както трябва — продължи Мелъди и закрачи бързо. Джоел я догони.

— Те не са лоши хора. Но мисля, че им е по-лесно да ме оставят тук. Флорида е достатъчно далеч да не им се налага да ме виждат често. Вероятно мога да си ходя у дома през уикендите. Правех го в началото. Напоследък обаче, след смъртта на Уилям… е, вкъщи не е много весело.

— Смъртта ли каза? — възкликна Джоел.

Тя сви рамене.

— В Небраск е опасно.

Смърт, рече си Джоел. В Небраск. А фамилията й е…

Мънс. Джоел се закова на място.

— Брат ти. На колко години беше?

— С три години по-голям от мен — отговори Мелъди.

— И загина миналата година?

Тя кимна.

— Прахове! — рече Джоел. — Видях некролога му в списъците, които професор Фич ми даде.

— И?

— И професор Нализар е бил замесен в смъртта на един ученик ритматист миналата година. Затова е бил отстранен от бойното поле. Може би има връзка! Може би…

— Джоел — остро рече Мелъди и привлече вниманието му.

Той примигна, взря се в нея и видя скритата зад гнева мъка в очите й.

— Не забърквай Уилям. Просто… Недей. Ако трябва да търсиш някаква конспирация около Нализар, търси. Обаче не говори за брат ми.

— Съжалявам — каза Джоел. — Но… ако Нализар е замесен, не искаш ли да знаеш?

— Той беше замесен. Нализар поведе един отряд през Кръга чак до основата на самата Кула, за да търсят брат ми. Дори и трупа му не откриха.

— Значи може би той го е убил! Може би само е казал, че не е успял да го намери.

— Джоел — отговори тя по-тихо. — Ще го кажа само веднъж, става ли? Смъртта на Уилям си беше по негова вина. Той изтича през отбранителните линии — половината отряд видя как тебеширчетата го нападат.

— Уилям опита да се докаже като герой и изложи много хора на опасност. Нализар поведе отряда отвъд преградата, за да го намерят. Нализар рискува живота си заради брат ми.

Джоел се смути, припомняйки си как тя винаги описваше Нализар.

— Не ми харесва как постъпи с Фич — каза тя, — обаче Нализар е герой. Той напусна бойното поле, защото чувстваше, че се е провалил, след като не успя да спаси Уилям навреме.

Тук нещо не звучеше добре на Джоел. Но не каза нищо на Мелъди. Само кимна.

— Съжалявам.

И тя кимна; явно смяташе въпроса за приключен. Изминаха остатъка от пътя до канцеларията в мълчание.

Нализар внезапно е решил, че не може да приеме провала?, разсъждаваше той. Напуснал бойното поле заради един смъртен случай? Ако собствената му съвест го е накарала да си тръгне, защо тогава се оплакваше на директор Йорк от политиците?

Нещо става с този човек.

Отвориха вратата на канцеларията и Джоел със задоволство установи, че инспектор Хардинг и професор Фич са тук. Хардинг разговаряше с Флорънс за снабдяването и настаняването на хората му. Фич седеше на един от столовете за посетители.

— А, Джоел — продума той и се надигна.

— Професоре? Не сте ме търсили, нали?

— Хъм? Какво? А, не, трябва да предам на директора доклад за работата ни. Той иска да му докладвам горе-долу на всеки два дни. Не си открил нищо ново, така ли?

Джоел поклати глава.

— Просто правех компания на Мелъди, докато си разнесе поръчките — отговори той. После млъкна, когато Мелъди дойде да вземе още бележки за доставяне. — Има обаче едно нещо.

— Да?

— Знаете ли много неща за изнамирането на ритматиката? Приживе на крал Грегъри?

— Знам повече от почти всеки. Аз съм историк, все пак.

— Часовниците имат ли нещо общо с откритието?

— А, говориш за доклада на Адам Мейкингс, нали?

— Да.

— Ха! Ще направим от теб учен, момчето ми. Много добра работа, много добра. Да, има няколко особени споменавания за часовниците в ранните свидетелства и още не сме успели да разберем защо. Ранните тебеширчета са реагирали на часовниците, ако и вече да не го правят. Властта на зъбните колела над тебеширчетата е една от причините в Монархическите църкви толкова много да се ползват пружинни механизми, както знаеш.

— Това е метафора — обади се Екстън от другия край на помещението. Джоел вдигна поглед; не беше забелязал, че писарят следи разговора.

— Питай викария някой път — додаде Екстън. — Свещениците разглеждат времето по интересен начин. Нещо за това, че човекът го е разделил и е донесъл порядък в хаоса.

Откъм Флорънс, която беше прекратила разговора си с инспектора, се разнесе кикот.

— Екстън! Мислех, че си твърде зает да говориш!

— Зает съм. Почти съм се отказал от надеждата да свърша нещо в тази лудница. Всички се щурат наоколо и вдигат шум. Ще трябва да намеря как да работя, когато няма никого тук.

— Добре — обърна се Джоел към професор Фич, — значи това с часовниците най-вероятно е задънена улица, щом хората вече са го забелязали и проучили. — Той въздъхна. — Не съм сигурен, че ще успея да намеря нещо полезно в тези книги. Час по час се шокирам колко малко знам за ритматиката.

Фич кимна.

— Понякога и аз се чувствам така.

— Помня как седях и гледах дуела Ви с Нализар — каза Джоел. — Мислех, че знам всичко, само защото разбирах защитите, които приложихте. В ритматиката има много повече, отколкото смятах по-рано.

Фич се усмихна.

— Какво има? — попита Джоел.

— Това, което каза току-що, е основата на всяка наука. — Фич се пресегна и положи ръка на рамото на Джоел, което беше малко по-височко от неговото. — Джоел, синко, ти си безценен за това разследване. Ако Йорк не те беше направил мой асистент… е, не знам къде щях да се намирам.

Джоел усети, че се усмихва. Искреността на Фич беше трогателна.

— Аха! — рече някой.

Джоел се обърна и видя, че Мелъди държи писмо. Тя се завтече през канцеларията и си спечели мръщене от Екстън. Пресегна се над преградата между работното помещение и чакалнята и подаде писмото на Джоел.

— От викария. Отвори го, отвори го.

Джоел го взе неохотно. Беше подпечатано с механичния кръст. Строши печата, пое дъх и го отвори.

Джоел, — гласеше то, — прегледах твоя случай и разговарях с епископа на Нова Британия, както и с директора на твоето училище. След известен размисъл ние преценихме, че твоята молба има стойност. Ако има шанс Господарят да пожелае ти да станеш ритматист, ние не трябва да те лишаваме от него.

Ела в катедралата в четвъртък точно в осем за проба на робата за въвеждането. Ще ти бъде позволено да влезеш в залата на въвеждането преди началото на официалната церемония. Доведи майка си и всеки, с когото би желал да споделиш това събитие.

Викарий Стюарт

Джоел удивен вдигна поглед от съобщението.

— Какво пише? — едва се удържаше Мелъди.