Брандън Сандърсън
Ритматистът (20)

19

Джоел седеше в просторната катедрала, ръцете му почиваха върху облегалката на предната пейка, главата му почиваше върху ръцете, мислите му напълно отказваха да почиват.

— Господарят даде живот на безжизнените — провлече отец Стюарт. — Сега ние сме безжизнени и ни е потребна Неговата утешителна благодат, та да ни върне светлината и живота.

Светлина проникваше през прозорците от цветно стъкло. Във всяко от тях имаше часовников механизъм, който отмерваше времето. В основния прозорец — кръгъл, бляскав и син — беше поставен най-великолепният часовник на острова. Самите му зъбни колела и пружини бяха направени от цветно стъкло.

Пейките изпълваха централната част на катедралата, а между тях имаше само една широка централна пътека. Над тях, под купола, статуите на дванадесетте апостола гледаха отвисоко множеството богомолци. От време на време статуите помръдваха, като че часовниковите им механизми им придаваха подобие на живот. Живот от безжизненото.

— Хлябът на живота — продължи отец Стюарт. — Водата на живота, силата на възкресението.

Джоел беше слушал всичко това и преди. Отдавна беше забелязал, че свещениците имат подчертана склонност да се повтарят. В този ден му беше още по-трудно от обичайното да се съсредоточи. Струваше му се странно — дори обезпокоително — че неговият живот се е преплел така тясно с важните събития в Армедиус. Съдбата ли беше поставила Джоел там, където се намираше? Или пък волята на Господаря, както често говореше отец Стюарт?

Отново вдигна поглед към витражите. Какво значение щеше да има за църквата, ако общественото мнение се обърнеше против ритматистите? На някои от витражите беше изобразен крал Грегъри, Монархът в изгнание. Винаги го представяха обграден от ритматически рисунки.

В каменните стени бяха врязани преплетени кръгове и линии. Самата сграда беше във формата на кръст, а центърът, където се срещаха крилата, беше кръгъл. Колоните бяха разположени на местата на точките на Защитен кръг с девет точки.

От сводовете гледаха Апостолите, символично беше изобразен и самият Господар. Една статуя на свети Да Винчи чертаеше кръгове, зъбчати колела и ритматически триъгълници на пода пред себе си. Да Винчи беше канонизиран и възприет от Монархическата църква, въпреки че беше бунтовен християнин. Или може би тъкмо по тази причина.

Дори най-невежите знаеха за връзката между ритматиката и църквата. Никой не получаваше ритматически сили, без първо да се съгласи да бъде въведен. Не им се налагаше да останат вярващи — всъщност дори не беше необходимо да изповядват вярата. Просто трябваше да се съгласят на въвеждането и така да направят първата стъпка към спасението си.

Мюсюлманите наричаха ритматиката богохулство. Другите християнски църкви неохотно приемаха нуждата от церемонията, но след това оспорваха, че тя доказва авторитета на Монархическата църква. Джосеунците игнорираха религиозната страна на преживяването и си оставаха будисти въпреки въвеждането.

Ала никой не би могъл да отрече, че без монархическата църква нямаше да има ритматика. Този прост факт позволи на църквата — някога на ръба на изчезването — в крайна сметка да стане най-могъщата в света. Дали щеше да се застъпи за ритматистите, ако обществото опиташе да ги свали?

Майката на Джоел седеше до него и слушаше предано проповедта. Двамата с Джоел бяха прекарали предния ден в преместване в работилницата. Не им отне дълго време — не притежаваха много вещи. Всеки път, когато прекрачеше прага обаче, Джоел се чувстваше с осем години по-голям и с две стъпки по-висок, отколкото трябва.

Нещо го докосна по тила. Той се сепна, обърна се и с изненада установи, че Мелъди седи на пейката зад него. Когато я видя последно, беше в другия край на катедралата.

— Почти свърши — прошепна тя. — Ще идеш ли да го питаш, или трябва аз да го направя?

Джоел сви рамене в нищо неозначаващ жест.

След секунди тя се плъзна на пейката до него.

— Какво ти става? Мислех, че това е всичко, което някога си искал.

— Така е — прошепна той в отговор.

— Не ми звучи така. Запъваш се, откак ти казах за моя план! Държиш се все едно не искаш да бъдеш въведен.

— Искам. Просто… — Как да го обясни? — Глупаво е, Мелъди, но се тревожа. Толкова дълго се определях според това, че съм пропуснал възможността да стана ритматист. Не разбираш ли? Ако планът ти проработи, но не бъда избран, няма да мога повече да се опирам на това…

Джоел беше изучил моделите и защитите, следвал беше стъпките на баща си. И през цялото време беше изпитвал сигурност, защото знаеше, че нито се е провалил, нито е бил отхвърлен. Просто е пропуснал шанса си, и то с добро оправдание.

Джоел не беше разрушил бащините си надежди за син, който е ритматист. Не можеше да бъде обвиняван, щом не му беше дадена възможност, нали?

— Прав си. Глупаво е — отговори Мелъди.

— Ще го свърша. Само ми… призлява. Това е всичко.

Съвсем логично, той виждаше недостатъците на своите доводи. Човек не може да е „обвиняван“, че не е ритматист. Ала логиката не може винаги да промени това как се чувства човек. Джоел почти предпочиташе да си остане с вероятността да стане ритматист, вместо да научи със сигурност.

Настояването на Мелъди да опита изрови старите му страхове.

Отец Стюарт приключи с проповедта. Джоел склони глава за ритуалната молитва. Не чу много от думите на отеца. Докато той каза „амин“ обаче, Джоел вече беше взел решение. Ако съществуваше възможност да стане ритматист, то той нямаше да я изгуби. Не отново.

Потисна нервността си и стана.

— Джоел? — обади се майка му.

— Само една секунда, мамо. Искам да говоря с отеца.

Джоел се отдалечи припряно, а Мелъди незабавно го последва.

— Сам ще го направя. Няма нужда да идваш.

— Отлично — отговори Мелъди. За пръв път не носеше училищната униформа, а доста очарователна бяла рокля. Стигаше до коленете и показваше доста от краката й.

Съсредоточи се, рече си Джоел.

— Продължавам да смятам, че няма да проработи.

— Не бъди такъв песимист — отговори Мелъди с блеснали очи. — Планирала съм няколко трика.

Олеле.

Отидоха в предната част на катедралата и застанаха пред отец Стюарт. Викарият ги изгледа и си намести очилата. Жълтата му митра се разлюля. На нея беше изобразен кръст, вписан в кръг с девет точки. Одеждите му също бяха жълти.

— Кажете, деца — рече отецът и се приведе напред. Джоел забеляза, че е доста остарял. Бялата му брада стигаше почти до кръста.

— Аз… — запъна се Джоел. — Отче, помните ли моето въвеждане?

— Да видим, да видим. На колко години си, Джоел?

— На шестнадесет. Но не бях въведен при обичайната церемония.

— Ах, да — откликна отец Стюарт. — Баща ти. Сега си спомних, синко. Аз лично проведох твоето въвеждане.

— Хмм, да. — На Джоел не му се струваше правилно открито да обвини стария свещеник, че е сбъркал. Отстрани вече се редяха още хора — винаги някой искаше да разговаря с отеца след службата. В канделабрите край олтара горяха свещи, потрепваха на ветреца от отворените врати, шумът от стъпките отекваше в просторното помещение. Зад олтара беше разположена Залата на въвеждането — малък каменен параклис с врати от двете страни.

Мелъди го побутна.

— Отче, не искам да съм… непочтителен, но се притеснявам за моето въвеждане. Не влязох в залата.

— Ах, да, дете мое. Разбирам тревогата ти, но няма нужда да се боиш за спасението си. По цял свят има места, където църквата не е достатъчно богата, та да изгради цяла катедрала и там дори няма зали на въвеждането! А тамошните хора не са по-зле от нас.

— Но те не могат да станат ритматисти — възрази Джоел.

— Така е, не могат.

— Аз не получих възможност — продължи Джоел. — Тогава. Да стана ритматист.

— Ти получи възможност, синко. Просто не можа да се възползваш от нея. Дете мое, твърде много хора мислят надълго и нашироко по въпроса. Господарят приема и ритматисти, и неритматисти. Всички сме еднакви за Него. Да си ритматист означава да си избран да служиш — целта не е да направи човека могъщ или егоцентричен. Да се търсят такива неща е грях, на който — опасявам се — твърде много от нас не обръщат внимание.

Джоел се изчерви. Отец Стюарт явно смяташе разговора за приключен, топло му се усмихна, положи длан на рамото му и го благослови. После се обърна към следващия богомолец.

— Отче — рече Джоел. — Искам да участвам във въвеждането тази седмица.

Отец Стюарт се сепна и се обърна.

— Синко, прекалено голям си!

— Аз…

— Това няма значение — пъргаво се намеси Мелъди и прекъсна Джоел. — Човек може да бъде въведен на всяка възраст. Не е ли вярно? Споменава се в Молитвеника.

— Да — отговори отец Стюарт. — Но обикновено това се отнася до хора, които приемат благовестието на нашия Господар след осемгодишна възраст.

— Обаче би могло да се отнася и до Джоел — продължи Мелъди.

— Той вече беше въведен!

— Не е влязъл в залата на въвеждането — настоя тя. — Не знаете ли случая на Рой Стивънс? На него му е било позволено въвеждане на деветгодишна възраст, защото е бил болен на Четвърти юли.

— Но това стана чак в Мейнфорд. В съвсем друга архиепископия! Там правят някои странни неща. Няма причина отново да въвеждаме Джоел.

— Да, ако не броим това да му се даде възможност да стане ритматист — възрази Мелъди.

Отец Стюарт въздъхна и поклати глава.

— Явно добре си изучила думите, дете мое, но не схващаш значението. Повярвай ми. Аз знам кое е най-доброто.

— Нима? — извиси глас Мелъди, когато отецът отново се обърна. — И защо не кажете на Джоел каква е истинската причина да не го поканите в залата на въвеждането преди осем години? Може би защото са ремонтирали северната стена заради наводнение?

— Мелъди — обади се Джоел и я улови за ръката, когато тя почна да става нападателна.

— Ами ако Господарят е искал Джоел да стане ритматист? — не спираше тя. — Обмислихте ли това, когато Вие го лишихте от тази възможност? И то, само защото обновявахте катедралата си. Струва ли това душата и бъдещето на едно момче?

Джоел се смущаваше все повече и повече, а гласът на Мелъди звънтеше в инак тържествената зала. Опита се да я накара да замълчи, но тя не му обърна внимание.

— Аз лично — заяви тя много високо — мисля, че това е трагедия! Трябва да сме готови да насърчим човек, който иска да стане ритматист? Мигар църквата застава на страната на онези, които се обръщат против нас? Няма ли свещениците да насърчат едно момче, което се стреми да изпълни волята на Господаря? Какво става всъщност, отче?

— Добре, добре, по-тихо, дете мое — рече отец Стюарт и се хвана за главата. — Достатъчно крещя.

— Ще разрешите ли Джоел да бъде въведен?

— Ако това те накара да замълчиш, ще потърся разрешение от епископа. Ако той позволи, Джоел може да бъде въведен отново. Доволна ли ще си?

— Засега, предполагам — отвърна Мелъди и скръсти ръце.

— Тогава си върви с благословията на Господаря, дете мое — рече отец Стюарт и додаде под нос, — а онзи демон, който те прати на пътя ми, навярно ще получи повишение в Преизподнята заради главоболието, което ми докара.

Мелъди грабна Джоел за ръка и го повлече. Майка му стоеше недалеч, на пътеката между пейките.

— Това пък за какво беше? — попита тя.

— За нищо, госпожо Саксън — живо отвърна Мелъди. — Съвсем нищо.

Когато отминаха, Джоел я изгледа сърдито.

— Значи това беше великият ти план? Да направиш сцена?

— Сцените са благородна и изпитана с времето стратегия — безцеремонно отвърна тя. — Особено ако имаш здрави дробове и се занимаваш с опърничав стар свещеник. Познавам Стюарт; той винаги отстъпва, ако вдигнеш достатъчно шум.

Излязоха от катедралата. Хардинг стоеше отпред и разговаряше с неколцина полицаи. Чифт механични гаргойли надзъртаха над вратата в сградата.

— Отец Стюарт каза, че трябва да иска разрешение — рече Джоел. — Не мисля, че сме победили.

— Победихме — възрази Мелъди. — Той няма да иска да правя още една сцена, особено при сегашното напрежение между ритматистите и обикновените хора. Хайде, да вървим да хапнем нещо. Гневът определено засилва апетита на момичетата.