Брандън Сандърсън
Ритматистът (2)

01

— Скучен ли? — поиска да узнае Джоел и се закова на място. — Ти мислиш, че дуелът Крю-Чой от 1888 година е бил скучен?

Майкъл сви рамене, поспря и погледна Джоел.

— Не знам. Прочетох страница, страница и нещо и спрях.

— Ти просто не си го представяш както трябва — отвърна Джоел, приближи се към приятеля си и положи ръка на рамото му. Протегна другата ръка пред себе си и бавно я размаха, сякаш за да изтрие нещата около тях — зелените поляни на Армедиевата академия — и да ги замести със сцената на дуела.

— Представи си — рече Джоел, — това е краят на Мелето, най-голямото ритматическо събитие в страната. Пол Крю и Адел Чой са единствените останали дуелисти. Адел е оцеляла противно на всички очаквания, след като съотборниците й са били отстранени един по един още в първите няколко минути.

Неколцина други ученици, които се бяха отправили за следващия си час, се спряха на алеята наблизо, за да слушат.

— И? — прозина се Майкъл.

— И? Майкъл, това е бил финалът! Представи си как всички смълчано гледат началото на дуела на последните двама ритматисти. Представи си колко нервна ще да е била Адел! Никога дотогава нейният отбор не е печелил Меле, а сега тя била изправена срещу един от най-умелите ритматисти от нейното поколение. Съотборниците на Пол го бранели в центъра, така че най-слабите играчи сред тях да паднат първи. Знаели, че това ще го доведе до края практически свеж и с почти недокоснат отбранителен кръг. Шампионът срещу победения.

— Скука — каза Майкъл. — Само си седят и чертаят.

— Ти си безнадежден случай — отвърна Джоел. — Ходиш в същото училище, където се обучават ритматистите. Дори и мъничко ли не се интересуваш от тях?

— Достатъчно народ си имат да се интересува от тях — начумери се Майкъл. — Те се държат един за друг, Джоел. Това ме устройва. Даже бих предпочел да не са тук — додаде той. Ветрецът разроши русите му коси. Наоколо се простираха зелените хълмове и внушителните тухлени сгради на Армедиевата академия. Недалеч един механичен краб кротко изпълняваше задължението си да гризе тревата, за да я поддържа равна.

— Нямаше да разсъждаваш така, ако разбираше — рече Джоел и извади парче тебешир. — Ето, вземи. И застани тук. — Той разположи приятеля си, после коленичи и очерта около него кръг върху алеята. — Ти си Пол. Защитен кръг, виждаш ли. Ако бъде разкъсан, губиш мача.

Джоел отстъпи малко на бетонния квадрат, после коленичи и начерта свой кръг.

— И така, кръгът на Адел бил почти пробит на четири места. Тя бързо започнала да преминава от защита на Матсън към… окей, знаеш ли, това е прекалено техничарско. Само знай, че нейният кръг бил слаб, а Пол имал силна, доминираща позиция.

— Щом казваш — рече Майкъл. Той се усмихна на Ева Уинтърс, която мина край тях с учебници пред гърдите си.

— Така — продължи Джоел. — Пол започнал непрестанен обстрел на нейния кръг с Мощни линии и тя знаела, че няма да може да измести отбраната си достатъчно бързо, за да се възстанови.

— Обстрел… Какви линии? — попита Майкъл.

— Мощни линии — каза Джоел. — Дуелистите ги изстрелват един срещу друг. Това е номерът, така пробиваш кръга.

— Аз мислех, че са правили малки тебеширени… неща. Създания.

— И това също — отговори Джоел. — Наричат се тебеширчета. Но не затова всеки помни Мелето от 1888 година цели двадесет години по-късно. А заради линиите, които Адел изстреляла. Ако действаше по общоприетия начин, тя щеше да устои възможно най-дълго, да проточи мача, да направи добро представление.

Той постави тебешира си пред своя кръг и прошепна:

— Тя не постъпила така. Видяла нещо. Пол имал един малък отслабен участък в задната страна на своя кръг. Разбира се, единственият начин да се атакува този участък би бил да накара своя изстрел да отскочи от три различни линии, оставени от другите дуелисти. Невъзможен изстрел. Тя обаче го направила. Начертала една Мощна линия, докато тебеширчетата на Пол изяждали защитата й. Изстреляла я и…

Завладян от момента, Джоел завърши очертаването на Мощната линия пред себе си и вдигна ръка със замах. Изненадано забеляза, че тридесетина ученици са се събрали да го слушат, и можа да долови как са затаили дъх в очакване рисунката му да оживее.

Тя не оживя. Джоел не беше ритматист. Неговите рисунки си бяха най-обикновени, тебеширени. Всеки знаеше това — Джоел по-добре от всички — ала този момент някак развали магията на неговия разказ. Събралите се ученици продължиха по пътя си и го оставиха коленичил на земята, в средата на кръга му.

— И нека да позная — прозина се отново Майкъл. — Нейният изстрел пробил?

— Да — отвърна Джоел, който внезапно се почувства глупаво. Изправи се и си прибра тебешира. — Изстрелът свършил работа. Тя спечелила Мелето, макар че за нейния отбор очакванията били най-ниски. Този изстрел. Той бил красив. Поне така се разказва.

— А аз съм сигурен, че ти с удоволствие би бил там — каза Майкъл и пристъпи извън очертания от Джоел кръг. — В името на Господаря, Джоел, обзалагам се, че ако можеше да пътуваш във времето, щеше да похабиш способността си в ходене по разни ритматически дуели!

— Сигурно. Май да. Какво друго да правя?

— О, например да предотвратиш някое убийство, да забогатееш, да откриеш какво всъщност става в Небраск…

— Ммда — отвърна Джоел, тикна тебешира в джоба си и отскочи от пътя на една футболна топка, последвана от Джефс Деъринг. Джефс махна на Майкъл и Джоел и пак се понесе подир топката.

Джоел и Майкъл продължиха през кампуса. Красивите ниски зелени хълмове бяха увенчани с разцъфнали пролетни дървета, а увивните растения пъплеха по стените на сградите. Между уроците учениците се стрелкаха насам-натам. Облечени бяха в разнообразни рокли и панталони. Много от момчетата бяха навили ръкавите си заради топлото пролетно време.

Само от ритматистите се изискваше да носят униформи. Това ги открояваше. Трима ритматиста крачеха между сградите и останалите ученици небрежно им даваха път, като повечето не ги поглеждаха.

— Гледай сега, Джоел. Питал ли си се някога дали пък… нали разбираш, дали пък не мислиш за тая работа прекалено много? За ритматиката и всичко това?

— Интересно ми е — отговори Джоел.

— Да де… искам да кажа, малко е странно, като имаме предвид, че…

Майкъл не го каза, но Джоел разбра. Той не беше ритматист и никога нямаше да стане. Беше пропуснал възможността си. Но защо да не се интересува от нещата, които ритматистите правят?

Майкъл присви очи, когато премина групичката от тримата ритматиста в сиво-бели униформи.

— Малко като — тихо каза той, — малко като ние срещу тях, нали разбираш? Остави ги да си правят… каквото там правят, Джоел.

— Просто не ти харесва, че те могат да правят неща, които ти не можеш — рече Джоел.

Това му спечели един свиреп поглед. Навярно думите му бяха твърде близо до истината. Майкъл беше син на рицар-сенатор, привилегирован син. Не беше свикнал да го изключват.

— Все едно — каза Майкъл, отклони поглед и продължи да крачи по оживената алея, — не можеш да си един от ритматистите. Защо тогава продължаваш да си прекарваш цялото време в приказки за тях? Безполезно е, Джоел. Престани да ги мислиш.

Не мога да съм и един от вас, Майкъл, помисли Джоел. Технически, не се предполагаше той да е в това училище. Армедиус беше ужасно скъпо и за да постъпиш тук, трябваше или да си богат и важен, или да си ритматист. Джоел беше толкова далеч и от двете неща, колкото изобщо беше възможно за някое момче.

Спряха на следващата пресечка на алеи.

— Слушай, трябва да влизам в часа по история — каза Майкъл.

— Аха — отговори Джоел. — Сега имам свободен час.

— Пак ли разнасяш съобщения? — попита Майкъл. — Надяваш се да надзърнеш в някоя ритматическа класна стая?

Джоел се изчерви, но това беше вярно.

— Задава се лятото — рече той. — Пак ли ще си ходиш вкъщи?

Майкъл светна.

— Да. Татко каза, че мога да си доведа няколко приятели. Риболов, плуване, момичета в плажни рокли на брега. Ммм…

— Звучи страхотно — каза Джоел и се постара по гласа му да не проличи колко се надява. — Ще ми се да видя нещо от това. — Всяка година Майкъл водеше група от хора вкъщи. Джоел никога не беше поканен.

Тази година обаче… е, той се мотаеше с Майкъл след училище. Майкъл имаше нужда от помощ с математиката, а Джоел можеше да му обяснява нещата. Разбираха се наистина добре.

Майкъл потътри крака.

— Слушай, Джоел — подхвана той. — Искам да кажа… готино е да се мотая с тебе тук, нали разбираш? В училище. Но у дома е различен свят. Ще бъда зает със семейството. Татко има такива очаквания…

— О, да, разбира се — каза Джоел.

Майкъл се усмихна и в миг заличи всяко неудобство от изражението си. Със сигурност беше син на политик.

— Ето на това му казвам дух — рече той и потупа Джоел по ръката. — До скоро.

Джоел го гледаше как се отдалечава с подтичване. Пътем Майкъл налетя на Мери Айзенхорн и веднага почна да флиртува. Бащата на Мери притежаваше голяма фабрика за пружинни механизми. Както си стоеше на пресечката, Джоел можеше да открои десетки членове на елита на страната. Адам Ли беше пряк роднина на императора на ДжоСеун. Джеф Хамилтън имаше трима президенти в рода си. Родителите на Уенда Смит притежаваха половината говедовъдни стопанства в Джорджиябама.

А Джоел… беше син на майстор на тебешир и чистачка. Е, помисли си той, май отново само Дейвис и аз ще караме цялото лято тук. Въздъхна и се насочи към канцеларията.

* * *

Двадесет минути по-късно Джоел отново изтърча по алеята и се зае да разнася съобщения из кампуса през свободния си час. По алеите почти нямаше ученици — всички останали бяха в клас.

Моментната потиснатост на Джоел беше изчезнала веднага щом прегледа купчинката. Днес имаше да достави само три съобщения и го стори бързо. Това значеше…

Той сграбчи четвърто съобщение в джоба си — прибавил го беше сам, без да казва на никого. Сега, с малко допълнително време заради бързането по-рано, той тръгна бавно към Отбранителната зала — една от ритматическите аудитории.

Този час там преподаваше професор Фич. Джоел пипна писмото в джоба си, написано — след известни притеснения — до професора по ритматика.

Това може и да е единствената ми възможност, помисли си Джоел и остави всички притеснения настрана. Фич беше спокоен, любезен човек. Нямаше причина да се тревожи.

Джоел препусна по дългото стълбище пред увитата в пълзящи растения постройка от сиви тухли и после се шмугна през дъбовата порта. Това го отведе в залата на най-горния етаж. Беше оформена като малък амфитеатър, с подредени в редове места. По варосаните стени висяха схеми с изображения на ритматическите защити, а плюшените седалки бяха хванати с болтове в редичка по протежение на реда и гледаха към подиума долу.

Неколцина от учениците хвърлиха поглед към Джоел при влизането му, но не и професор Фич. Той рядко забелязваше съобщенията от канцеларията и приказваше до края на лекцията, преди да разбере, че единият от слушателите му всъщност не е от класа. Джоел нямаше никакви възражения. Той нетърпеливо приседна на стъпалата. Днешната лекция явно беше за Защитата на Ийстън.

— … затова тази защита е една от най-добрите срещу агресивно нападение от много страни — обясняваше Фич долу в ниското. Посочи с дълга червена показалка към пода, където бе начертал голяма окръжност. Залата беше устроена тъй, че учениците да могат да гледат към ритматичните му чертежи на пода.

Фич махна с пръчката си към Забранителните линии, прикрепени от него към свързващите точки по кръга.

— И тъй, Защитата на Ийстън е най-известна заради големия брой по-малки окръжности, начертани при свързващите точки. Очертаването на още девет окръжности като тази може да отнема време, но си струва, като се има предвид какви възможности за отбрана предоставя. Виждате, че вътрешните линии образуват неправилен деветоъгълник, а броят на страните му, които няма да начертаете, ще определи колко пространство имате, но също и колко стабилна е фигурата ви. Разбира се, ако искате по-настъпателна защита, можете да използвате и свързващите точки за тебеширчета.

Ами Мощните линии?, рече си Джоел. Как се отбраняваш от тях?

Джоел не попита; не смееше да привлича внимание върху себе си. Това можеше да накара Фич да поиска съобщението и така Джоел нямаше да има причина да остане да слуша. Тъй че просто слушаше. В канцеларията нямаше да го очакват още известно време.

Наведе се и се зае да внушава на останалите ученици да питат за Мощните линии. Те не го направиха. Младите ритматисти се изтягаха по местата си — момчетата в бели памучни панталони, момичетата в бели поли, всичките със сиви пуловери — цветовете за прикриване на неизчезващия тебеширен прах.

Професор Фич носеше тъмночервен кител. Дебела, с прави колосани ръкавели, дрехата се спускаше чак до краката му. Кителът се закопчаваше плътно до високата яка и почти прикриваше носения от Фич бял костюм. Имаше военно излъчване, с всичките прави линии и ивиците на раменете — почти като отличителни знаци за чин. Червеният кител беше символът на титулярния професор по ритматика.

— Ето защо Защитата на Кеблин е по-слаба от тази на Ийстън в повечето случаи.

Професор Фич се усмихна и се обърна да огледа класа. Беше възрастен човек с посивяващи слепоочия и източена фигура. Одеждата допълнително му придаваше достойнство.

Разбирате ли какво притежавате?, помисли си Джоел, докато гледаше разсеяните ученици. Класът се състоеше от хора на по петнадесет-шестнадесет години, тоест на неговата възраст. Въпреки благородното си призвание, се държаха като… е, като тийнейджъри.

Знаеше се, че при Фич дисциплината е хлабава, и много от учениците се възползваха и не обръщаха внимание на лекцията, шепнеха си с приятелите си или пък се излежаваха и зяпаха тавана. Неколцина около Джоел всъщност май спяха. Той не знаеше имената им — не знаеше имената на повечето от учениците-ритматисти. Като цяло те отблъскваха опитите му да си побъбри с тях.

Понеже никой не проговори, Фич коленичи и допря тебешира си до своя чертеж. Затвори очи. След секунди начертаното бе издухано, заставено от създателя си да изчезне.

— Добре тогава — каза той и вдигна тебешира си. — Ако няма въпроси, навярно можем да обсъдим как да разгромим една защита на Ийстън. По-проницателните от вас ще да са забелязали, че не споменах Мощните линии. Причината е, че е по-добре да бъдат разглеждани от настъпателна гледна точка. Ако…

Вратата към залата се отвори с трясък. Фич се изправи с тебешир между двата пръста, повдигна вежди и се извърна.

В помещението прекрачи висока фигура и накара някои от отпусналите се ученици да живнат. Новодошлият носеше сив кител — като професор по ритматика от нисък ранг. Мъжът бе млад, с непокорна руса коса и твърда стъпка. Кителът му прилягаше добре — закопчан до брадичката, отхлабен при краката. Джоел не го познаваше.

— Да? — запита професор Фич.

Човекът измина разстоянието до пода на залата, подмина професор Фич и извади парче червен тебешир. Обърна се, коленичи и постави тебешира си на земята. Някои от учениците зашепнаха.

— Какво е това? — запита професор Фич. — Искам да кажа, отново ли съм пресрочил времето си за лекции? Не чух звука на часовника. Ужасно съжалявам, ако съм заел от времето Ви!

Другият погледна нагоре. На Джоел лицето му се стори самодоволно.

— Не, професоре — изрече той. — Това е предизвикателство.

Фич изглеждаше смаян.

— Аз… о, Боже. Това…

Той нервно облиза устни и закърши ръце.

— Не съм сигурен как, тоест, какво трябва да правя. Аз…

— Пригответе се да чертаете, професоре — каза новопристигналият.

Фич примигна. После, с видимо разтреперани ръце, застана на колене, за да опре тебешира си в пода.

— Това е професор Андрю Нализар — прошепна едно момиче, седнало недалеч от Джоел. — Получил е китела си само преди три години от академията в Мейнфорд. Разправят, че последните две години се е сражавал в Небраск!

— Хубав е — отбеляза приятелката на момичето, докато въртеше парченце тебешир между пръстите си.

Долу в ниското двамата мъже започнаха да чертаят. Джоел се наведе развълнуван. Не беше гледал истински дуел между двама редовни професори. Това можеше да е добро почти колкото да си на Мелето!

И двамата започнаха да очертават окръжности около себе си, за да блокират нападенията на противника. Разкъсаше ли се една от окръжностите, дуелът щеше да свърши. Вероятно защото говореше за нея, професор Фич се зае да прави защита на Ийстън и се огради с девет малки окръжности, които опираха в голямата на свързващите точки.

Не беше особено добра позиция за дуел. Дори и Джоел можеше да го забележи. Малко се разочарова. Може би все пак нямаше да е толкова хубава битка. Защитата на Фич бе красиво очертана, но беше прекалено силна; Ийстън бе най-добра срещу многобройни противници, които те обкръжават.

Нализар направи модифицирана Защита на Балинтейн — бърза система само с най-основни подсилвания. Професор Фич все още разполагаше своите вътрешни Линии, а Нализар направо мина към агресивна атака и започна да прави тебеширчета.

Тебеширчета. Начертани от Линиите на Създаването, те бяха в сърцевината на нападението на много ритматични сражения. Нализар действаше бързо и ефикасно, създаваше тебеширчета с вид на малки дракони, с криле и гъвкави шии. Щом завърши първото, то се разтърси, оживя и полетя през пода към Фич.

Не се издигна във въздуха. Тебеширчетата бяха двуизмерни, както всички ритматични линии. Битката се разиграваше на пода — едни линии атакуваха други линии. Ръцете на Фич все още се тресяха, той не спираше да се оглежда на всички страни, сякаш беше нервен и разсеян.

Джоел се сви, когато старият професор начерта една от външните си окръжности крива — много голяма грешка.

Учебната диаграма, която състави одеве, беше много, много по-точна. Кривите окръжности бяха лесни за пробиване. Фич се спря, погледна лошо начертаната извивка и като че се поусъмни в себе си.

Хайде! — Джоел сви юмруци. — Можете повече от това, професоре!

Когато вторият дракон потегли, Фич се взе в ръце и отново прокара тебешира си по пода. Учениците се бяха умълчали, а задрямалите вече седяха изправени на местата си.

Фич нахвърли дълга, извита линия. Мощна линия. Беше оформена като вълна и щом бе готова, се стрелна през пода, за да удари единия от драконите. При удара произведе облаче прах и унищожи половината от създанието. Драконът се защура и потегли в неправилната посока.

Единствените звуци в залата бяха скърцането на тебешира, придружено от бързото, почти уплашено дишане на Фич. Джоел прехапа устни; дуелът се ожесточаваше. Фич имаше по-добра отбрана, но я направи набързо и остави слаби участъци. Рехавата защита на Нализар му даваше възможност да бъде агресивен, а Фич трябваше да полага усилия, за да издържа. Той продължи да пуска Мощни линии и да унищожава полетелите към него през пода създания, но винаги имаше още, които да ги заменят.

Нализар беше добър, един от най-добрите, които Джоел въобще бе виждал. Въпреки напрежението той оставаше непринуден и произвеждаше тебеширче след тебеширче, без да се вълнува заради премахнатите от Фич. Джоел не можеше да отрече — беше впечатлен.

Неотдавна се е сражавал с дивите тебеширчета в Небраск, рече си Джоел и си спомни какво каза момичето. Свикнал е да чертае под натиск.

Нализар спокойно изпрати няколко паякообразни тебеширчета да пълзят по периметъра на пода и принуди Фич да наблюдава фланговете си. След това започна да изстрелва Мощни линии. Змиевидните линии прехвърчаха през пода като вибриращи вълни и изчезваха веднага щом удареха нещо.

Най-накрая Фич успя да произведе свое тебеширче — красиво нарисуван рицар — което привърза за една от по-малките си окръжности. Как така ги рисува толкова добре и при това толкова бързо?, чудеше се Джоел. Рицарят на Фич беше хубав, с подробно очертана броня и голям меч. Той лесно надви по-многобройните, но много по-просто изрисувани дракони на Нализар.

С вече създадения рицар, Фич можеше да опита с някои по-настъпателни удари. Нализар беше принуден да нарисува няколко отбранителни тебеширчета — прилични на петна създания, които се хвърляха пред Мощните линии.

През дъската хвърчаха армии от същества, линии и вълнообразни форми — буря от бяло срещу червено; изчезващи сред облак прах тебеширчета; линии, които удряха кръговете и унищожаваха парчета от защитната линия. Двамата мъже дращеха бясно.

Джоел стана и след това, замаян, направи почти несъзнателна стъпка към центъра на стаята. Това обаче му позволи да хвърли поглед към лицето на професор Фич. Фич изглеждаше безумен. Ужасѐн.

Джоел замръзна.

Професорите продължиха да чертаят, но притеснението в израза на Фич дистанцира Джоел от сблъсъка. Отчаяни движения, загриженост, пресечено от вадички пот лице.

Тежестта на събитията се стовари върху Джоел. Този дуел не беше за забавление или за упражнение. Това бе предизвикателство към авторитета на Фич — оспорване на правото му да заема длъжността си. Ако загубеше…

Една от червените Мощни линии на Нализар удари право окръжността на Фич и почти я проби. Веднага всичките тебеширчета на Нализар се понесоха в тази посока — бясна хаотична мешавица от червен устрем към отслабената линия.

Само за миг Фич замръзна и доби съкрушен вид. Отърси се и отново задейства, но беше твърде късно. Не можеше да ги спре всичките. Един от драконите се промъкна покрай рицаря му. Започна бясно да дере с нокти отслабената част от окръжността на Фич и да я изкривява още повече.

Той забързано започна да рисува друг рицар. Драконът обаче проби границата му.

— Не! — извика Джоел и слезе още едно стъпало по-надолу.

Нализар се усмихна, вдигна тебешира си от пода и се изправи. Отупа ръцете си от праха. Фич все още рисуваше.

— Професоре — произнесе Нализар. — Професоре!

Фич спря и чак тогава забеляза дракона, който продължаваше да работи върху дупката и опитваше да я разшири достатъчно, за да може да се добере до центъра на окръжността. В истинско сражение щеше да се е втурнал да атакува самия ритматист. Все пак това бе само дуел — и пробивът в окръжността означаваше победа за Нализар.

— О — каза Фич и свали ръката си надолу. — О, да, да, разбирам…

Той се обърна, видимо замаян, и огледа пълната с ученици стая.

— Ах, да. Аз… в този случай просто си тръгвам.

Започна да събира книгите и бележките си. Джоел се свлече на каменните стъпала. В ръката си държеше писмото, което бе написал, за да го предаде на Фич.

— Професоре — продължи Нализар. — Кителът Ви?

Фич сведе поглед.

— О, да. Разбира се.

Разкопча копчетата на дългия червен кител и след това го сне, като остана по бялата си жилетка, риза и панталони. Изглеждаше посрамен. Подържа дрехата си за миг, после я сложи на катедрата. Събра книгите си и изхвърча от аудиторията. Вратата към входа на партерния етаж се затвори зад него с тихо изщракване.

Джоел седна сащисан. Неколцина от хората в класната стая изръкопляскаха плахо, при все че повечето просто гледаха опулено, очевидно несигурни как да реагират.

— Така — рязко произнесе Нализар. — Аз ще поема обучението на този клас за последните няколко дни от срока и ще водя свободноизбираемия летен курс, планиран от Фич. Чух доста позорни неща за представянето на учениците в Армедиус и особено за вашата кохорта. Аз няма да позволя немарливост в класа си. Ей, момче, ти, дето си седнал на стъпалата.

Джоел вдигна поглед.

— Какво правиш тук? — попита Нализар. — Защо не си униформен?

— Не съм ритматист, сър — отвърна Джоел и стана. — От общото училище съм.

— Какво? В името на небесата, защо стоиш в залата ми?

Вашата зала? Това беше залата на Фич. Или… трябваше да бъде.

— Е? — запита Нализар.

— Донесох бележка, сър — обясни Джоел. — За професор Фич.

— Тогава я предай — каза Нализар.

— Тя е лично за професор Фич — заяви Джоел и натъпка писмото в джоба си. — Не беше относно класа.

— Тогава да те няма — изрече той и освободи Джоел с махване на ръка. Посипаният по пода червен тебеширен прах приличаше на кръв. Нализар започна да разпръсква творенията си едно по едно.

Джоел отстъпи, после се втурна по стъпалата и отвори вратата. Хората минаваха през ливадата отвън, мнозина облечени в бялото и сивото на ритматистите. Една фигура стоеше настрана. Джоел прелетя през стъпалата и през меката морава и се изравни с професор Фич. Човекът се тътреше с провиснали рамене, понесъл в ръце обемистата купчина книги и бележки.

— Професоре? — започна Джоел. Той бе висок за възрастта си, дори няколко сантиметра по-висок от Фич.

Възрастният мъж се обърна сепнато.

— А? Какво?

— Добре ли сте?

— О, та това е синът на майстора на тебешир! Как си, момко? Не трябва ли да си в час?

— Имам свободен — каза Джоел, протегна се и взе някои от книгите от купа, за да помогне. — Професоре, добре ли сте? Заради случилото се току-що?

— Видя го, нали? — Лицето на професор Фич посърна.

— Няма ли какво да направите? — попита Джоел. — Не можете да го оставите да Ви отнеме часовете! Може би ако говорите с директора Йорк?

— Не, не — възрази Фич. — Това би било непристойно. Правото на предизвикателство е много почитана традиция; длъжен съм да кажа, че е важна част от ритматическата култура.

Джоел въздъхна. Погледна надолу и си спомни бележката в джоба си. Молба от него до Фич. Искаше да учи при него през лятото и да научи колкото може за ритматиката.

Но Фич вече не бе редовен професор. Щеше ли това да има значение? Джоел дори не беше сигурен дали ще вземе ученик неритматист. Ако Фич не беше титулярен професор, щеше ли да има повече време за допълнително обучение? Тази мисъл незабавно накара Джоел да се почувства виновен.

Той почти извади писмото, за да го връчи на човека. Изписаното по лицето на Фич поражение го спря. Може би това не бе най-подходящият момент.

— Трябваше да го усетя как се задава — каза Фич. — Този Нализар. Миналата седмица, когато го взехме на работа, си рекох, че е твърде амбициозен, та това да му е от полза. В Армедиус не е имало предизвикателство от десетилетия…

— Какво ще правите? — попита Джоел.

— Ами — изрече Фич, докато крачеха по пътеката под сянката на кичест червен дъб. — Да, ами, според традицията аз заемам мястото на Нализар. Взет е като младши преподавател, който да помага на ученици, неиздържали изпитите тази година. Предполагам, че това вече е моята работа. Човек ще си рече, че ще бъда по-доволен вън от класната стая, че ще получа някакъв душевен покой!

Той поспря и се обърна, за да погледне отново към ритматическата аудитория. Сградата беше четвъртита и все пак някак изящна с ромбовидните шарки от сиви тухли на покритата от увивните растения стена.

— Да — пророни Фич. — Навярно никога вече няма да ми се налага да преподавам в тази класна стая… — Последните думи го задавиха. — Извини ме.

Наведе глава и избяга.

Джоел вдигна ръка, но го остави да си тръгне, при все че още държеше някои от неговите книги. Най-сетне въздъхна и пое по пътя си към сградата на канцеларията.

— Е — тихо каза той и отново помисли за смачканата хартия в джоба на панталона си — това беше катастрофа.