Брандън Сандърсън
Ритматистът (18)

17

Първите срещи на европейците с дивите тебеширчета, — пишеше в книгата, — са предмет на известни спорове.

Джоел седеше, облегнал гръб на тухлената стена в кабинета на професор Фич. Предмет на известни спорове беше твърде слабо казано. Досега — въпреки цялата седмица четене — Джоел не беше успял да намери два източника, които да са единодушни за времето, когато са били забелязани първите диви тебеширчета.

Причината за това, — продължаваше текстът, — е в слабото водене на бележки от страна на повечето хора, които са пътували на запад през океаните след първите контакти между корабите на ацтеките и Стария свят.

Макар мнозина от тези ранни изследователи, като Жак Картие и печално известният Франсиско Васкес де Коронадо, да са действали в полза на европейските държави, те всъщност са преследвали лична слава или богатство. Били са времена на експанзионизъм и открития. Американските острови са представлявали непозната територия за завладяване, контрол и — както тогава са се надявали — използване.

По онова време вече се е шумяло за войната в Азия и империята ДжоСеун тъкмо почвала да показва мускули. Много предприемчиви хора осъзнали, че ако могат да се закрепят в Новия свят, ще успеят да станат независими и свободни от потисничеството — въображаемо или истинско — на своите европейски господари.

След като били отблъснати от могъщите южноамерикански империи — които били по-силни заради вековните войни и борби срещу тебеширчетата — изследователите се насочили към островите. Никога не били чували за опасностите, които ги чакали там. Ацтекските държави били твърде ксенофобски и затворени през онази епоха.

Кулата в Небраск, разбира се, е централен образ в ранните свидетелства. Видимо древна, Кулата била едно от чудесата на островите, понеже била единствената структура, явно дело на човешка ръка, която открили там.

Мнозина изследователи са описвали Кулата. Но същите тези хора се кълнат, че когато се върнали в Небраск, Кулата я нямало. Твърдят, че тя се движела из острова и никога не оставала на едно място.

Очевидно тези свидетелства трябва да се приемат със скептицизъм. Все пак, днес Кулата изглежда съвършено неподвижна. Но има и някои истински странности. Пълната липса на човешки живот на островите би трябвало да подскаже, че в Америка нещо не е наред. Някой е построил Кулата в Небраск; някой някога е живял на островите. Дали това са били ацтеките?

Те не говорят за Небраск. Наричат я просто мерзост. Затова техните извори не дават данни. Използвали са киселина, направена от местни растения, за да се сражават с тебеширчетата, които са опитали да стъпят в техните земи, и са приемали бегълци от островите, но сами не са предприемали пътувания в северна посока. Тези предполагаеми бегълци, интегрирани в ацтекската култура вече от петстотин години, имат устни разкази, които с времето са се изкривили. Разказват легенди за страшни ужаси, за прокоби и поличби и за изтребени народи. Но не дават подробности и всички истории си противоречат.

Ранните изследователи на Северна Америка наистина твърдят, че понякога са се натъквали на местни жители на островите. И действително, много от имената на островите и градовете идат от тези ранни свидетелства. Отново въпросите се трупат един връз друг. Тези местни жители ацтеки ли са били, или са били останки от някаква друга култура? Ако на островите са живели някакви народи, както твърдят ацтекските легенди, какво е станало с останките от техните селища и градове?

Първите заселници свидетелстват, че усещат почти призрачно пустота на островите. Зловеща и тревожна неподвижност. Можем само да заключим, че ацтекските легенди съдържат някаква истина — че народите, които са живели тук преди нас, са били изтласкани на юг. Или са били унищожени от дивите тебеширчета, което почти стана и с нас.

По наше мнение, донесението на Естевес изглежда най-достоверното и най-точно датираното от всички ранни европейски свидетелства за срещи с тебеширчетата, въпреки че е обезпокоително като идея.

Джоел затвори книгата и опря глава в стената. Потърка очи с пръсти. Знаеше донесението на Естевес — току-що беше чел за него в друга книга. Разказваше за група испански изследователи, които търсели злато, и пресекли един странен тесен каньон на един от югозападните острови — Бонвил или Зона Арида, или нещо такова.

Пътешествениците, водени от Мануел Естевес, намерили дребни рисунки на човешки фигури по стените на каньона. Примитивни фигурки, каквито могат да се намерят в пещери на древни обитатели.

Пътешествениците се установили там на лагер за през нощта и се радвали на кроткото поточе и заслона от ветровете. Скоро след залез обаче пътешествениците съобщават, че картинките по стените затанцували и се раздвижили.

Самият Естевес е описал картинките в най-големи подробности. Най-важното, той настоява, че те не са издраскани или вдълбани в камъка, а нарисувани с нещо бяло, прилично на тебешир. Дори е скицирал фигурите и ги е приложил в своя дневник, запазен и досега.

— Джоел, момчето ми, изглеждаш изнурен — рече Фич.

Джоел примигна и вдигна поглед. Фич седеше зад бюрото си и от тъмните сенки под очите му Джоел разбра, че професорът ще да е поне два пъти по-уморен от него.

— Добре съм — отвърна той и сподави прозявка.

Фич не изглеждаше убеден. Двамата с Джоел прекараха цяла седмица в преглеждане на том сред том. Фич остави на Джоел повечето исторически книги, доколкото текстовете на високо ниво просто бяха над възможностите на момчето. Джоел имаше намерението да учи и да изследва, докато успее да ги разбере. А засега за него беше по-добре да се съсредоточи върху други теми.

Инспектор Хардинг продължаваше с разследването, за да открие дирите на похитителя — това не беше работа за Джоел и Фич. Те бяха учени. Добре де, Фич беше учен. Джоел още не беше сигурен какъв е. Освен уморен, разбира се.

— Нещо за отбелязване в тази книга? — обнадеждено попита Фич.

Джоел поклати глава.

— Предимно съобщава за други свидетелства и коментира доколко са достоверни. Доста лесно четиво. Ще продължа, за да видя има ли нещо полезно.

Фич беше убеден, че ако съществуват други ритматически линии, те ще се споменават в тези свидетелства. Някаква рисунка като оставените от Естевес, загубена във времето, но с внезапно подновена важност днес.

— Ей, това моите бележки от преброителните списъци ли са? — попита Джоел, щом видя какво чете Фич.

— Хъм? О, да. Така и нямах възможността да ги прегледам.

— Навярно сега няма защо да се безпокоите за тях. Съмнявам се, че тези съобщения ще са от полза.

— О, не знам — отговори Фич, докато прелистваше документите. — Може би и друг път е имало събития като настоящите. Ами ако са изчезвали и други, но случаите са толкова изолирани, че никой не ги е свързал? Ние само…

Той млъкна и вдигна един лист.

— Какво? Открихте ли нещо?

— А? О, не. Не съм открил. — Фич бързо свали листа. — Би трябвало да се върна към другите текстове.

Джоел прецени, че Фич е ужасен лъжец. Сигурно имаше нещо общо с неспособността му да устои на всякаква конфронтация. И така, какво беше привлякло вниманието му в тази страница? И защо не поиска да каже на Джоел?

Мъчеше се да измисли начин да види документите на бюрото, без да предизвиква подозрение, когато вратата на тесния кабинет се отвори и влезе Мелъди. Урокът й с Фич беше свършил преди половин час. Защо се връщаше?

— Мелъди? Забрави ли нещо? — попита Фич.

— Надали — отвърна тя и се облегна на рамката на вратата. — Тук съм по официална работа.

— Официална? — възкликна Фич.

— Аха — каза тя и вдигна лист. — Нализар още ми дава да разнасям поръчки, знаете. Между другото, осъзнах, че моето окаяно положение е изцяло по твоя вина, Джоел.

— Моя ли?

— Напълно. Ако не си беше навлякъл неприятности, влизайки във всички онези ритматически часове, аз нямаше да стигна дотам да търча всеки следобед из кампуса като механична играчка. Ето бележката за Вас, професор Фич — гласи, че директорът иска Джоел да се яви в канцеларията.

— Аз? Защо?

Тя сви рамене.

— Нещо във връзка с оценките ти. Както и да е, аз имам за вършене още слугинска, отегчителна и досадна работа. Да се видим на вечеря?

Джоел кимна и тя си тръгна. Той отиде да вземе бележката, пъхната между две книги. Оценки. Знаеше, че би трябвало да се тревожи, но нещо толкова делнично като оценките в момента му се струваше далечно.

Бележката, разбира се, беше запечатана, но Джоел забеляза, че Мелъди я е отворила отстрани, за да надзърне. Отиде да вземе чантата си.

— Трябва да вървя.

— Какво? — обади се Фич, вече погълнат от книгата си. — Ах, да, много добре. Ще се видим утре.

На излизане Джоел мина край бюрото му и бързо огледа какво чете. Един от годишните списъци на завършилите Армедиус. Джоел беше отбелязал починалите при подозрителни обстоятелства. Бяха двама, но Джоел не разбираше защо името на който и да е от тях е толкова важно. Защо тогава…

За малко да го пропусне, точно като миналия път. Името на Екстън беше най-отгоре в списъка, сред възпитаниците на общото училище през онази година. Това ли беше забелязал Фич, или ставаше дума просто за съвпадение?

Джоел излезе, прекоси моравата и се насочи към канцеларията. През изминалите седем дни Армедиевата академия се беше променила. Сега полицията беше доста по-многобройна и проверяваше документите за самоличност на входа на училището и на железопътната гара. Учениците ритматисти не се допускаха вън от училището без ескорт. Джоел мина край няколко от тях, които мърмореха, че Армедиус заприличва на затвор.

Мина и край група обикновени ученици, които играеха футбол. Усърдието им беше понамаляло, а и бяха по-малко от преди. Повечето родители на ученици от общото училище бяха изтеглили децата си от академията за лятото и им беше разрешено да продължат да го правят. Въпреки че бяха убити неритматисти, ясно беше, че мишена на похитителя са ритматистите. Обикновените ученици щяха да са в безопасност вън от кампуса.

След Чарлс Калоуей не беше изчезнал друг. Беше минала седмица и като че всички просто чакаха. Кога щеше да се случи? Какво следваше? Кой беше в безопасност и кой — не?

Джоел бързо мина край предните врати. Оттатък се намираше една от другите големи промени в академията.

Протестиращи.

Носеха плакати.

ДАЙТЕ НИ ИСТИНАТА! ПРАШНИТЕ СА ОПАСНИ!

ПРАТЕТЕ ГИ В НЕБРАСК!

Мнозина журналисти по всички острови бяха решили, че смъртта на четиримата слуги на Калоуей е по вина на ритматистите. Те виждаха някаква скрита война — някои даже я наричаха конспирация — между отделни секти ритматисти. Имаше даже и такива, които бяха на мнение, че всичко — съществуването на ритматистите, церемонията по въвеждането, сраженията в Небраск — е гигантска измама, която да задържи Монархическата църква на власт.

И така, малка, но много гласовита група антиритматисти се беше установила на денонощна протестна демонстрация пред Армедиус. Джоел не знаеше как да разбира тази глупост. Знаеше обаче, че домовете на няколко от децата ритматисти, които сега бяха на сигурно място в училището, са били вандалски нападнати през нощта. За щастие, войниците на портите удържаха повечето размирници вън от Армедиус. Повечето. Преди две нощи някой хвърли вътре няколко тухли, по които имаше изписани с боя обиди.

Джоел не спря да послуша протестиращите, но звуците от виковете им го следваха. „Искаме истината! Край на привилегиите за ритматистите! Искаме истината!“

Джоел забърза по алеята към канцеларията. Двама полицаи с пушки стояха край вратата, но познаваха Джоел и го пуснаха да влезе.

— Джоел! — възкликна Флорънс. — Не очаквахме да дойдеш толкова бързо. — Въпреки мрачната обстановка в кампуса, русокосата чиновничка беше постоянна и все така носеше яркожълта лятна рокля и широкопола шапка.

— Много ясно, че ще дойде бързо — обади се Екстън, без да вдига поглед от книжата. — Някои хора не пренебрегват отговорностите си.

— Не бъди толкова досаден.

Над преградата Джоел видя вестника на писалището на Флорънс. Криза в Нова Британия!, гласеше водещото заглавие.

— В момента директорът има среща, Джоел — обясни Флорънс. — Сигурна съм, че скоро ще приключи.

— Как вървят нещата тук? — попита Джоел и хвърли поглед през прозореца към полицаите.

— О, нали знаеш. Същото, както винаги — отговори тя.

Екстън изсумтя.

— Друг път проявяваш пълна готовност да клюкарстваш. Защо си така срамежлива сега?

Флорънс се изчерви.

— Джоел, истината е — подхвана Екстън, остави писалката и вдигна поглед, — че нещата не вървят добре. Дори и ако не броиш глупаците пред портите, дори и ако нямаш нищо против на всяка втора крачка да се препъваш в някой полицай, работите са зле.

— Зле в какъв смисъл? — попита Джоел.

Флорънс въздъхна и скръсти ръце върху писалището.

— Островите без ритматически училища говорят, че трябва да отворят такива.

Джоел сви рамене.

— И такава катастрофа ли ще е това?

— Е, като за начало, качеството на образованието рязко ще спадне. Джоел, миличък, Армедиус не е просто едно училище. Това е едно от малкото места, където хора от всички Острови работят заедно.

— Джеймстаун се различава от повечето градове — съгласи се Екстън. — На повечето места по света не можеш да видиш как се смесват джосеунци и египтяни. На много острови те смятат за аутсайдер, ако си чужденец или просто американец от друг остров. Можеш ли да си представиш какво ще стане с войната в Небраск, ако шестдесет различни школи — всяка от които обучава ритматистите по свой начин — почнат да се карат кой кой участък да отбранява? Достатъчно трудно е и с осемте училища.

— И после, говори се какви ще са тези училища — додаде Флорънс и огледа вестника. Беше от Мейнфорд, един от северните острови. — Журналистите така извъртат нещата, все едно ритматистите даже не са истински хора. Мнозина призовават ритматистите да не посещават общите уроци, а само да се тренират за войната в Небраск. Все едно са патрони — навиваш ги в пушката и ги изстрелваш.

Джоел се свъси и постоя мълчаливо до преградата. Флорънс зацъка с език и се върна към работата си.

— Сами си го навлякоха, казвам ти — обади се Екстън от бюрото си, все едно говореше на себе си.

— Кой? — попита Джоел.

— Ритматистите. Защото са толкова затворени и потайни. Виж как се държаха с теб, Джоел. Просто помитат всеки, за когото сметнат, че не е достоен за нивото им.

Джоел вдигна вежда. Усети доста горчивина в гласа на Екстън. Сигурно заради нещо от дните му като ученик в Армедиус.

— Все едно — продължи Екстън. — Отношението на ритматистите кара обикновените хора, които плащат за това училище, да почнат да се питат дали на ритматистите наистина им трябва такова хубаво училище и пенсия до края на живота им.

Джоел почука с показалец по преградата.

— Екстън, вярно ли е, че си учил в Армедиус?

Екстън спря да пише.

— Кой ти каза?

— Видях — обясни Джоел — в докладите за завършилите училището, когато работех по един проект с професор Фич.

Екстън се умълча.

— Да — продума той накрая. — Учих тук.

— Екстън! — възкликна Флорънс. — Никога не си ми казвал! Че как семейството ти е успяло да плати обучението?

— Не искам да говоря за това — рече Екстън.

— О, хайде — настоя Флорънс.

Екстън спря да пише и стана. Взе си сакото и шапката от закачалката.

— Мисля, че сега ще си взема почивката.

С тези думи излезе от канцеларията.

— Сърдитко — провикна се Флорънс след него.

Не след дълго вратата на директорския кабинет се отвори и оттам излезе инспектор Хардинг. Синята му униформа, както винаги, беше отлично изгладена и спретната. Взе си пушката, оставена пред вратата, и я метна през рамо.

— Ще се погрижа за патрулите — каза той на директор Йорк. — Уверявам Ви, че няма да допуснем да се повтори нещо като инцидента с тухлите.

Йорк кимна. Хардинг явно се отнасяше към директора с голямо уважение — може би защото той малко приличаше на генерал с могъщата си фигура и провисналия мустак.

— Подготвих за Вас най-актуален списък, инспекторе — рече Флорънс, стана и подаде на Хардинг някакъв лист.

Хардинг го прегледа и лицето му се позачерви.

— Какво има? — попита директор Йорк.

Инспекторът вдигна поглед.

— Недоглеждане от моя страна, сър. Все още има четиринадесет ученици ритматисти, чиито родители отказват да ги върнат в академията за по-голяма безопасност. Това е неприемливо.

— Не е Ваша вината, че родителите са толкова твърдоглави, инспекторе — отговори Йорк.

— Аз го приемам като моя отговорност, сър. А сега ме извинете — рече Хардинг и си тръгна, като пътем кимна на Джоел.

— А, Джоел. Влез, синко — подкани го директорът.

Джоел влезе в кабинета му и отново седна на стола пред грамадното писалище. Чувстваше се като дребно животинче пред извисяващата се фигура на стопанина си.

— Искали сте да разговаряме за оценките ми, сър? — попита Джоел, когато Йорк се настани.

— Всъщност не. Надявам се, ще ми простиш, че използвах това извинение. — Той сплете пръсти върху писалището. — Разни работи стават в моя кампус, синко. Мое задължение е да следя всичко, доколкото мога. Нужна ми е информация от теб.

— Сър? С цялото дължимо уважение, аз съм само ученик. Не знам доколко мога да помогна. А и бездруго идеята да шпионирам професор Фич не ми харесва.

Йорк се подсмихна.

— Ти не шпионираш, синко. Вчера повиках тук Фич, а преди малко говорих с Хардинг. Вярвам и на двама им. Всъщност ми е нужно непредубедено мнение. Трябва да знам какво става, а не мога да бъда навсякъде. Бих искал да ми разкажеш за нещата, които си видял и си направил, докато работи с Фич.

И през следващия час Джоел му разказа. За преброителните списъци, за отиването на местопрестъплението, където изчезна Чарлс Калоуей, за прочетените неща. Йорк слушаше. С напредването на времето уважението на Джоел към директора растеше.

Йорк наистина го беше грижа и беше готов да се вслушва в мненията и мислите на един обикновен ученик неритматист. Когато приближи краят на обяснението, Джоел се помъчи да реши дали да спомене подозренията си за Нализар. Погледна директора, който беше взел писалката и водеше бележки, докато той говореше.

— Добре — рече директорът и вдигна поглед. — Благодаря ти, Джоел. Точно това ми беше нужно.

— За нищо, сър. Но… хмм, има още нещо.

— Да?

— Сър, мисля, че Нализар има нещо общо с всичко това.

Йорк се приведе напред.

— Какво те кара да кажеш това?

— Всъщност, нищо съществено. Съвпадения. Времето, когато Нализар се появи, някои от нещата, които направи.

— Например?

Джоел се изчерви, осъзнавайки колко глупаво звучи. Седеше в кабинета на директора и обвиняваше един от хората, които самият Йорк беше взел на работа.

— Аз… извинете ме, сър. Говорих, без да мисля — рече той и сведе поглед.

— Не. И аз имам някои подозрения за Нализар.

Джоел сепнато вдигна поглед.

— Не мога да преценя дали моята неприязън към човека ме кара да реагирам така, или има нещо повече. Нализар прекара много време в канцеларията в опити да разбере нещо повече за разследването. Все се питам дали е, защото иска да прецени колко знаем, или просто ревнува.

— Ревнува ли?

Йорк кимна.

— Не знам дали осъзнаваш, но професор Фич доста се прослави. Пресата се залови с неговото име и сега то се споменава в почти всяка статия за изчезванията. Очевидно той е „тайното оръжие на федералните инспектори срещу похитителите“.

— Охо!

— Както и да е, ще ми се да не бях наемал Нализар. Той обаче има титулярно място и ще е много трудно да го уволня. При това наистина нямам доказателства, че е замесен. Пак те питам. Какво по-точно те кара да го подозираш?

— Добре — отговори Джоел. — Помните ли какво Ви казах за ритматическите линии? И така, видях Нализар да взима от библиотеката книга за новите ритматически линии и възможното им съществуване.

— Нещо друго?

— По-миналата нощ той напусна сградата. Нощта, когато Чарлс Калоуей беше отвлечен. Разхождах се навън и го видях.

Йорк се почеса по брадичката.

— Прав си. Това едва ли са убедителни доказателства.

— Господин директор — попита Джоел. — Знаете ли защо изобщо Нализар е тук? Искам да кажа, ако е бил чак такъв герой в Небраск, защо е станал учител, вместо да се сражава с дивите тебеширчета?

Йорк го огледа изучаващо.

— Сър? — обади се Джоел най-сетне.

— Мъча се да преценя да ти казвам ли, или не. Честно казано, синко, това е малко деликатна информация.

— Мога да пазя тайна.

— Не се и съмнявам. Въпреки това отговорността за решението какво да говоря си е моя. — Директорът допря връхчетата на пръстите си. — В Небраск имаше… инцидент.

— Какъв?

— Загина един ритматист. Въпреки твърденията на мнозина тук, на изток, един смъртен случай в Небраск винаги е гледан сериозно от военния кабинет. В този случай имаше много посочвания с пръст и се реши няколко човека — като Нализар — да бъдат преместени от активна служба.

— Значи той е убил някого?

— Не — отговори директорът, — обаче е участвал в един инцидент, при който дивите тебеширчета са убили млад ритматист. Нализар не е бил обвинен, а и не би трябвало, както излиза от това, което четох. Когато го интервюирах за работата тук, Нализар обвини политическите сили, че се опитват да спасят собствените си кожи от опетняване. Този род приказки са твърде обичайни, така че му повярвах. Всъщност, още му вярвам.

— Но…

— Но е подозрително — съгласи се Йорк. — Кажи ми, как изглеждат тези нови линии, които открихте?

— Може ли писалка?

Йорк му даде писалка и лист. Джоел нарисува спираловидния усукан мотив, който беше открит на местопрестъпленията.

— Никой не знае какво е това, но сега поне ни е известно, че е ритматически.

Йорк пак се почеса по брадичката и вдигна листа.

— Хъм… да. Знаеш ли, странно е, но това ми се вижда някак познато по някаква причина.

Сърцето на Джоел подскочи.

— Така ли?

Йорк кимна.

— Сигурно това нищо не значи.

Защо пък той го е виждал, зачуди се Джоел. Директорът Йорк не е изучавал ритматика. Какво е общото между нас двамата? Само училището.

Училището и…