Брандън Сандърсън
Ритматистът (17)

16

— В името на Господаря — промълви Фич, застанал на вратата. Следваше къс коридор надясно и от него се минаваше в стаята.

Коридорът беше пълен с разрушени ритматически рисунки. Един връз друг Отбранителни кръгове, десетки Забранителни линии. Джоел гледаше, удивен от самото количество тебешир на пода.

— Прилича на бойно поле — обади се Хардинг откъм вратата. — Виждал съм такива работи. Разбира се, не с тебешир, а с хора.

Джоел го изгледа.

— Какво имате предвид?

— Лесно се забелязва — отговори Хардинг и посочи. — Момчето на Калоуей е начертало първия кръг близо до вратата, после е блокирало страните със Забранителни линии, за да не го обградят. Когато фронтът му е бил пробит, изоставил е този кръг и е направил един зад него. Както армията бавно се оттегля на бойното поле.

— Бил е добър — рече Джоел. — Защитите му са сложни.

— Да — съгласи се Фич. — Чарлс никога не е посещавал моите часове, но съм слушал много за него. Минаваше за малко луда глава, но уменията му бяха ненадминати.

— Това е общото между тримата отвлечени ученици — вметна Джоел. — Те бяха най-добрите ритматисти в цялото училище. — Той пристъпи напред — можеше да мине през Отбранителните линии на кръговете, докато Забранителните линии отстрани щяха да го спрат, ако опиташе да мине през тях.

— Моля те, постарай се да не настъпваш тебешира — каза Фич, докато вадеше рула хартия и се гласеше да скицира всяка от защитите. — Не размествай нищо!

Джоел кимна. Имаше множество ситни точки и линии, които при по-внимателен оглед се оказаха останки от разрушени тебеширчета. Инспектор Хардинг махна на хората си да останат извън помещението. После се провря край Фич и заедно с Джоел внимателно си запроправя път през коридора.

— Ето — рече инспекторът и посочи последния кръг в линията. — Кръв.

Наистина имаше кръв. Само няколко капки, като на другите местопрестъпления. Джоел заобиколи защитата, приклекна и подсвирна тихо.

— Какво? — попита Хардинг.

— Защитата на Шоаф — обясни Джоел. — С девет точки. И с нея се е справил добре. — Пресегна се и вдигна захвърлено до кръга листче. Там беше начертана Защитата на Шоаф.

Джоел го подаде на инспектора.

— Пищов. Даже и с модел е трудно да се направи добър кръг с девет точки.

— Бедният момък — рече Хардинг и почтително свали шлема си и го взе под мишница. Огледа поредицата от седем кръга, които излизаха от стаята. — Сражавал се е адски добре. Истински боец.

Джоел кимна и се втренчи в капките кръв. Отново нямаше тяло. Както и в другите случаи. Всички приемаха, че учениците са били отвлечени, но…

— Как са го изнесли? — попита той.

Другите го погледнаха.

— Трябваше да минем през една Забранителна линия на вратата — напомни Джоел. — Ако отвличат ритматистите, то как са изнесли Калоуей от стаята?

— Сигурно са пречертали Линията — допусна Хардинг и се почеса по брадичката. — Обаче има пробиви, все едно е атакувана. Значи са я пречертали и пак са я нападнали? Защо им е да го правят? Да прикрият отвличането на момчето? Защо си правят труда? Очевидно е, че ние ще разберем.

Никой нямаше отговор. Джоел пак разгледа защитите, после се смръщи и се наведе към разбитата и разкъсана защита на Шоаф. — Професор Фич, трябва да видите това.

— Какво е то?

— Рисунка. На пода. Не е ритматически мотив. Картинка е.

Беше нарисувана с тебешир, но приличаше на скица с въглен, която някой би направил в час по рисуване. Беше набързо изпълнена, по-скоро силует. Изобразяваше мъж с бомбе и прекомерно дълъг бастун, опрян в пода.

Главата беше твърде голяма и голям участък от лицето липсваше, като раззината уста. Тази уста се усмихваше.

До картинката имаше и няколко трескаво надраскани изречения.

Не мога да видя лицето му. Той рисува с драски. Нищо от нарисуваното от него не запазва формата си. Тебеширчетата са разкривени и като че са стотици. Аз ги унищожавам, а те оживяват пак. Блокирам ги, а те пробиват линията. Крещя за помощ, но никой не идва.

Той просто си стои там и ме наблюдава с тъмните си невидими очи. Тебеширчетата не приличат на нито едни, които съм виждал. Гърчат се и се гънат и никога не остават в една форма.

Не мога да се преборя с тях.

Кажете на баща ми, че съжалявам, че съм такъв лош син. Аз го обичам. Истински.

Джоел потрепери. Тримата мълчаливо прочетоха последните думи на Чарлс Калоуей. Фич коленичи и нарисува на пода едно тебеширче и го използва за проверка на скицата — да не би случайно да има ритматически свойства. Тебеширчето просто мина върху нея и не й обърна внимание. Фич го премахна.

— Тези писания не са много смислени — отбеляза той. — Тебеширчета, които оживяват, след като са били унищожени? Ритматически фигури, които не запазват формата си?

— Виждал съм такива работи — отговори Хардинг и погледна Фич право в очите. — В Небраск.

— Но Небраск е толкова далеч оттук!

— Не мисля, че можем да продължаваме да игнорираме този факт, професоре — рече Хардинг и се надигна. — Нещо е избягало от Кулата. И някак е дошло тук.

— Но тези неща са извършени от човек — каза Фич и с трепереща ръка почука по скицата на Чарлс. — Това не е сянка на Забравен, Хардинг. Има очертанията на човек.

Докато Джоел ги слушаше, си даде сметка, че в Небраск става нещо много по-голямо, отколкото хората знаят.

— Какво е Забравен? — попита той.

И двамата се обърнаха към него и се умълчаха.

— Не обръщай внимание, войниче — отвърна Хардинг. — Ти много ни помагаш, обаче се боя, че не ми е позволено да ти кажа за Небраск.

На Фич явно му беше неудобно. Джоел изведнъж разбра как се чувства Мелъди, когато я изключват. Но не беше изненадан. Подробностите за събитията в Небраск се държаха в тайна, почти като секретите на висшата ритматика.

Всъщност повечето хора нямаха нищо против. Бойното поле беше далеч, на централните острови. Хората спокойно игнорираха Небраск. От времената на крал Грегъри насам бойните действия почти не секваха и щяха да продължат. От време на време имаше смъртни случаи — но те бяха рядкост и загиналите бяха винаги или ритматисти, или професионални военни. Широката публика с лекота не ги забелязваше.

Освен ако нещо не успее да се измъкне. Джоел потрепери. Нещо странно става, странно дори и по небраските стандарти, помисли той, докато оглеждаше изучаващо Хардинг и Фич. Хардинг беше прекарал повече от десет години на бойното поле, а изглеждаше потресен от сегашните събития.

Най-сетне инспекторът поднови огледа на стаята, а Фич се залови с рисунките си. Джоел коленичи и за последен път прочете думите на Калоуей.

Той рисува с драски…

След известно убеждаване той успя да получи разрешението на Фич да помогне със скицирането на защитите. Хардинг излезе да организира хората си да издирят още сведения, например знаци за насилствено влизане.

Джоел рисуваше мълчаливо с въглен върху хартия. Въгленът нямаше ритматически свойства, дори и в ръцете на ритматист, но наподобяваше доста на изображенията с тебешир. Проблемът беше, че никаква скица не може точно да представи рисунките на пода с всичките им дребни белези от надраскване и с разкъсаните линии.

Щом направи няколко скици, Джоел отиде при Фич, който отново разучаваше кръга, където Чарлс беше оказал последната си съпротива.

— Забеляза ли как е очертал цялата стая с тебешир, за да попречи на тебеширчетата да заобиколят защитата му с пълзене по стените? — попита Фич. — Много умно. Забеляза ли вече, че форматът на тази атака подкрепя заключенията ни от предишните случаи?

— Много тебеширчета, които нападат едновременно — съгласи се Джоел.

— Да. И сега имаме известни доказателства, че нападателят… този Драскач… вероятно е мъж, което позволява да стесним търсенето. Ако нямаш нищо против, излез и прерисувай спираловидните мотиви от стената, за да разполагаме с няколко варианта, направени от различна ръка. Допускам, че това ще ни помогне да сме по-точни.

Джоел кимна, взе хартия и въглен и внимателно излезе. Повечето полицаи вече бяха долу. Той спря на вратата и отново огледа стаята.

Чарлс се беше затворил, точно като Хърман. Дори беше направил Забранителни линии около прозореца. Имаше следи, че тези линии са били нападнати отвън. Може би Чарлс е планирал да се измъкне през прозореца и е открил, че и този път за бягство е блокиран. И той е останал без изход.

Джоел с трепет помисли за дългите нощни часове, през които Чарлс се е съпротивлявал на тебеширчетата, рисувал е защита след защита и отчаяно се е мъчил да оцелее до сутринта.

Отправи се към една от рисунките на стената. Изглежда, местопрестъплението предлагаше повече въпроси, а не отговори. Джоел разпъна хартията на стената, огледа мотива и почна да скицира. Това беше…

Нещо помръдна във фоайето.

Джоел се извърна и съгледа нещо, което се стрелна по пода, едва забележимо върху белия килим. Тебеширче.

— Професоре! — изкрещя той и се втурна след нещото. — Инспектор Хардинг!

Тебеширчето се спусна по стълбите. Джоел едва го виждаше върху белия мрамор, а когато то се добра до долния етаж, го изгуби от поглед. Заозърта се и гнусливо си представи как тебеширчето лази нагоре по крака му и дъвче кожата му.

— Джоел? — обади се Фич, който се беше появил на парапета горе.

Ето!, рече си Джоел и зърна бяло петно, когато тебеширчето прекоси дъсчения праг на входната врата и се отправи към външното стълбище.

— Тебеширче, професоре! — викна той. — Гоня го!

— Джоел! Не върши глупости! Джоел!

Той вече беше излязъл и се носеше след тебеширчето. Няколко полицаи веднага го видяха и хукнаха. Джоел посочи тебеширчето, което сега се забелязваше много по-лесно върху тревата — очертанията му се изменяха с контурите на стръкчетата като на сянка, която пада на неравна повърхност.

Полицаите повикаха подкрепление. На вратата на къщата се появи замаяният Фич. Джоел продължаваше да тича, като едва поддържаше темпото на тебеширчето. Създанията бяха невероятно бързи и съвършено неуморни; в край на краищата и това тук щеше да го надбяга. Но засега Джоел и полицаите успяваха да го следват.

Тебеширчето стигна до оградата и се стрелна отдолу; Джоел и полицаите хукнаха през портите. Тебеширчето се насочи към едно голямо дъбово дърво с дебели клони, а после — странно — запълзя нагоре по ствола.

Тъкмо тогава Джоел успя добре да го огледа. Той застина.

— Еднорог? — О, не…

Полицаите се струпаха около дървото, погледнаха нагоре и запънаха механичните си пушки.

— Ей, ти! — провикна се един. — Слизай веднага!

Джоел отиде при тях. Горе в дървото седеше Мелъди. Чу я как въздъхва театрално.

— Лоша идея, а? — извика му тя отгоре.

— Определено — отвърна Джоел.

* * *

— Обяснявай — нареди Хардинг и тури ръце на кръста си.

Мелъди направи гримаса. Седеше на стол в кухнята в къщата. Бялата й пола беше зацапана от катеренето по дървото. До нея един полицай методично навиваше пружините на пушката си. В тясната кухня тиктакането им кънтеше.

— Наистина ли е необходимо? — попита Фич и хвърли поглед на пушката.

— Моля, не се месете, професоре — рече Хардинг. — Вие може и да разбирате от ритматически изследвания, но аз разбирам от шпиони.

— Аз не съм шпионин! — заяви Мелъди. После млъкна. — Е, добре де. Шпионин съм. Но само за себе си.

— И какъв интерес имаш към тази операция? — попита Хардинг, улови ръце зад гърба си и почна бавно да я обикаля. — Какво общо имаш със смъртните случаи?

Мелъди стрелна Джоел с поглед и той видя, че тя най-сетне сякаш разбира в каква беда е.

— Нямам нищо общо с това! Аз съм само ученичка!

— Ти си ритматист — възрази Хардинг. — Тези престъпления са извършени от ритматист.

— Е, и? Наоколо има много ритматисти — отвърна Мелъди.

— Показа постоянен и неизменен интерес към това разследване — продължи Хардинг.

— Любопитна съм! Всички други чуват какво става. Защо не и аз?

— Тук въпросите не ги задаваш ти. Осъзнаваш ли, че е в правомощията ми да те арестувам до края на разследването? Осъзнаваш ли, че сега ти си нашият основен заподозрян за убийствата?

Мелъди пребледня.

— Господин инспекторе — обади се Джоел. — Мога ли да… разговарям с Вас? Навън?

Хардинг го изгледа и кимна. Двамата излязоха през страничната врата и малко се отдалечиха, за да могат да говорят на спокойствие.

— Ще се върнем след няколко минути — рече Хардинг. — За нея ще е добре да се поизпоти малко.

— Господин инспекторе, Мелъди не стои зад убийствата и отвличанията. Повярвайте ми.

— Да. Допускам, че си прав, Джоел. Аз обаче трябва да проуча всяка следа. Тази млада дама ме изнервя. Прави ме подозрителен.

— Тя изнервя много от нас. Но това не означава, че тя е Драскачът. Искам да кажа, очевидно е как е стигнала дотук. Видя ни да напускаме Армедиус, а всеки знае кой е бил отвлечен. Мога да гарантирам за нея.

— Напълно сигурен ли си, че я познаваш, Джоел? — попита Хардинг. — Как можеш да си сигурен, че не те заблуждава? Част от мен продължава да се тревожи, че извършителят на тези престъпления се крие точно пред очите ни и се движи из Армедиус. Това ще е най-доброто място един ритматист да се скрие, без да изглежда подозрително.

Като Нализар ли?, рече си Джоел. Снощи той напусна стаята си и отиде някъде.

Но наистина, доколко Джоел познава Мелъди? Може ли глупостта и приятелството й да са преструвка? За кратко подозренията на Хардинг заразиха и Джоел. Той осъзна, че му е известно много малко за миналото на Мелъди и за причината семейството й да не се вълнува какво става с нея.

Същевременно тя беше искрена. Не криеше чувствата си — изговаряше ги направо, разтръбяваше ги. Беше пряма с него. И като че ли с всички.

Джоел си даде сметка, че това му харесва в нея.

— Не, инспекторе, не е тя.

— Добре. По моя преценка твоето доверие означава много.

— Значи ще я пуснете?

— Само след още няколко въпроса — уточни Хардинг, докато се връщаше в кухнята. Джоел го последва.

— Добре тогава — рече инспекторът, когато влязоха. — Джоел гарантира за теб, млада госпожице, и това ме прави по-склонен да те изслушам. Но ти оставаш в сериозна беда. Отговори на въпросите ми и може би няма да ми се налага да повдигам обвинения срещу теб.

Мелъди погледна Джоел.

— Какви въпроси?

— Моите хора ми докладваха, че си пратила тебеширче чак до къщата. Как, в името на Господаря, си способна да го направиш?

Тя сви рамене.

— Не знам. Просто го направих.

— Миличка — обади се Фич, — познавам повечето ритматисти на света. Поредицата глифи, които трябва да използваш, за да накараш едно тебеширче да преодолее такова разстояние, да се качи по стълбите, после да отиде в стаята… Божичко, списъкът е невероятен! Нямах представа, че притежаваш такава способност.

— Каква беше целта? — попита Хардинг. — Защо накара тебеширчето да измине целия този път и после да се върне? Искаше да те заловим ли?

— Праховете да го отнесат, не! — възрази Мелъди. — Просто исках да знам какво става.

— И очакваше едно тебеширче да ти каже?

Тя се посмути.

— Не — призна най-сетне. — Добре де, загубих контрол над него, ясно ли е? Направих го, за да отклоня вниманието на полицаите.

Джоел се намръщи. Лъже, заключи той от начина, по който Мелъди сведе поглед, докато говореше. И по-рано беше забелязал, че тя е искрена и лъжите й лесно се виждат.

Тя е особено добра с тебеширчетата, продължи да разсъждава той. Не може да загуби контрол над това тук. Но… означаваше ли това, че е очаквала създанието да й докладва какво е открило? Тебеширчетата не говореха. Те не можеха да мислят отвъд рамките на поставената им задача.

Ала това тебеширче еднорог се беше насочило право към Мелъди.

— Понякога тебеширчетата се държат наистина странно, инспекторе — обади се Фич.

— Повярвайте ми — отвърна инспекторът, — наясно съм с това. На бойното поле чувах това извинение от ритматистите всяка седмица. Удивен съм как вие, хора, въобще успявате да ги накарате да правят каквото и да е, като имам предвид колко често те просто офейкват в неправилната посока без причина.

Мелъди вяло се усмихна.

— Ти, млада госпожице, си оставаш подозрителна — додаде Хардинг и насочи показалец към нея.

— Инспекторе — каза Фич. — Наистина. От скицата горе вече знаем, че Драскачът е мъж или поне жена, много убедително маскирана като мъж. Съмнявам се Мелъди да е способна на това и съм убеден, че има кой да гарантира за местонахождението й снощи.

Мелъди закима енергично.

— Имам две съквартирантки в общежитието.

— Освен това, инспекторе — продължи Фич и предупредително вдигна пръст, — описанието, което открихме в стаята на Чарлс, сочи, че ритматическите линии на похитителя се държат много странно. Виждал съм линиите на госпожица Мънс и те са съвсем обикновени. За да съм откровен, ще кажа, че те често са доста зле направени.

— Добре — заключи Хардинг. — Можеш да си вървиш, госпожице Мънс. Но аз ще те държа под око.

Мелъди въздъхна облекчено.

— Отлично — рече Фич и се надигна от стола си. — Имам да довършвам скици. Джоел, ще изпратиш ли Мелъди до гарата? И ще се погрижиш ли, хмм, тя да не се забърква в повече неприятности по пътя?

— Разбира се.

Хардинг се върна към работата си, но все пак прати двама полицаи с Джоел и Мелъди, за да е сигурен, че тя е напуснала къщата. Мелъди крачеше намусена. Джоел я следваше. Когато стигнаха вратата, Мелъди награди полицаите с мръщене от световна класа.

Те останаха в къщата, а Джоел тръгна през моравата с Мелъди.

— Това определено не беше приятно — обяви тя.

— Ти какво очакваше? Да шпионираш на местопрестъпление?

— Теб те пуснаха вътре.

— Какво трябваше да означава това?

Мелъди вдигна поглед към небето, после тръсна глава.

— Извинявай. Аз само… добре де, вбесяващо е. Като че ли всеки път, когато искам да участвам в нещо, ми се казва, че то е единственото, което не мога да правя.

— Знам как се чувстваш.

— Както и да е. Благодаря ти, че гарантира за мен. Струва ми се, че така попречи на онзи хищник да ме разкъса на парчета.

Джоел сви рамене.

— Не, наистина. Ще ти върна жеста. Обещавам.

— Аз… не съм сигурен, че искам да знам до какво би довело това.

— О, ще ти хареса — отвърна Мелъди и се поободри. — Вече имам една идея.

— Която е?

— Ще трябва да почакаш! Не разваляй изненадата.

— Страхотно. — Изненада от Мелъди. Това би било чудесно. Приближиха гарата, но не влязоха, а останаха под приятната сянка на дърветата и зачакаха Фич. Мелъди се помъчи да накара Джоел да й разкаже нещо повече, но той се улови, че дава неангажиращи отговори.

Продължаваше да мисли за набързо нарисуваната скица и за уплашените думи под нея. Чарлс Калоуей е знаел, че ще умре, но е оставил бележки за нещата, които е успял да разбере. Благородно — може би по-благородно от всичко, което Джоел беше извършвал през своя живот.

Някой трябва да прекрати това, рече си той, облягайки се на дънера на едно дърво. Нещо трябва да се направи. Под заплаха бяха не само учениците, не само Армедиус. Убити бяха обикновени хора. И ако Фич и Хардинг бяха прави, то застрашена беше стабилността на целите Съединени острови.

Все се връщаме към онези причудливи рисунки, размишляваше Джоел. Онзи спираловиден мотив. Само да можех да си спомня къде съм го виждал преди!

Поклати глава и погледна Мелъди. Тя седеше на тревата наблизо.

— Как го направи? — попита той. — Онова с тебеширчето.

— Просто загубих контрол над него.

Той я изгледа строго.

— Какво?

— Очевидно лъжеш, Мелъди.

Тя изпъшка, просна се на тревата и се загледа нагоре в дърветата. Джоел реши, че сигурно няма да му отговори.

— Не знам как го правя, Джоел. Всички в училище все говорят за инструктиране на тебеширчетата, за това как те са напълно безволеви, като механичните животни. Обаче аз… не съм толкова добра с глифите.

— Как тогава така добре успяваш да ги подчиниш?

— Просто го правят. Хмм, мисля, че те ме разбират и разбират какво искам от тях. Обяснявам им какво искам и те го правят.

— Ти им обясняваш?

— Аха. Шепна им тихичко. Явно им харесва.

— И могат да ти носят сведения?

Тя сви рамене. Странен жест, доколкото лежеше на земята.

— Те не могат да говорят или нещо такова. Но начинът, по който ме обикалят, нещата, които правят… Е, понякога имам чувството, че разбирам какво искат да кажат. — Тя извърна глава и погледна Джоел. — Само си въобразявам разни работи, нали? Само искам да съм добра с тебеширчетата, за да компенсирам неумението си в другите области.

— Не знам. Аз съм последният човек, който може да ти говори за тебеширчетата. Поне според мен, те навярно те слушат.

Това като че ли успокои Мелъди. Тя се усмихна и продължи да зяпа небето, докато професор Фич пристигна. Очевидно Хардинг щеше да остане в имението и да продължи с издирванията. Джоел откри, че се радва на завръщането в Армедиус. Цял ден не беше хапнал нищо и стомахът му се бунтуваше.

Влязоха в гарата, застанаха на празния перон и зачакаха следващия влак.

— Това добавя някои твърде обезпокоителни елементи към ситуацията — каза Фич.

Джоел кимна.

— Диви тебеширчета — продължи Фич. — Непознати ритматически линии… Струва ми се, че ще имам нужда от теб за преглеждането на някои по-неизвестни ритматически текстове. Трябва тези неща да са споменати все някъде.

Джоел се оживи и го обзе вълнение. То обаче се притъпяваше от тежкото им положение. Той хвърли поглед на Мелъди, която стоеше зад тях двамата, достатъчно далеч, че да не чува. Явно се срамуваше в присъствието на Фич, понеже я бяха заловили да шпионира.

— Тревожни времена… — рече Фич и поклати глава. Линията се разтърси при приближаването на влака. — Тревожни времена…