Брандън Сандърсън
Ритматистът (15)

14

— Професор Фич — започна да чете Мелъди — е дребен, приличен на катерица мъж, сгърбен над книгите си, като че те са орехчетата за зимата: струпани и накамарени небрежно в леговището му. Впечатлението обаче е измамно, защото той е в центъра на издирването на Убиеца от Армедиус.

— Убиец ли? — възкликна Джоел.

Мелъди вдигна предупредително показалец и продължи да чете.

— Поне така смята един от източниците ни. „Да, ние се боим за живота на похитените ученици“, казва неназованият източник. „Всеки полицай знае, че ако някой изчезне толкова подозрително, има голяма вероятност никога да не бъде намерен. Поне не жив.“ Професор Фич е по-оптимистичен. Той не само мисли, че децата са още живи, но и че могат да бъдат върнати, а тайната на тяхното местонахождение може да е свързана с намерените на местопрестъпленията странни ритматически линии.

„Ние не знаем какви са тези линии и какво правят“, обяснява професор Фич, „но те определено имат някакво значение“. Той отказа да ми покаже рисунките, но сподели, че не съдържат нито една от четирите основни линии.

— Фич е скромен човек — продължи да чете Мелъди. — Говори с тих, ненатрапчив глас. Малцина биха осъзнали, че на него трябва да възлагаме надеждите си. Защото ако наистина в Нова Британия се разхожда на свобода умопобъркан ритматист, несъмнено ще е нужен друг ритматист, който да го победи.

Тя вдигна очи от вестника. Празните купички от сладоледа и чашите от содата стояха на масата. Салонът вече се опразваше — повечето ученици се връщаха в Армедиус заради вечерния час.

— Е, май вече знаеш цялата история — рече Джоел.

— И това ли е? Това ли е всичко, за което разговаряхте с инспектора?

— Общо взето, това е. — Статията съдържаше и някои плашещи подробности — например как точно са изчезнали Лили и Хърман, включително и че са намерени капки кръв.

— Това е лошо, Мелъди. Не мога да повярвам, че е стигнало до печат.

— Защо?

— Досега полицията и директор Йорк внушаваха, че Хърман и Лили може просто да са избягали. Родителите на ритматистите в академията допускаха друго, но хората в града не знаеха.

— Е, за тях най-добре е да узнаят истината.

— Дори и тя да предизвика паника? Дори и ако обикновените хора се изпокрият по домовете си, защото се страхуват от един убиец, който може и да не съществува и който несъмнено няма да ги нарани?

Мелъди прехапа устни.

Джоел стана с въздишка.

— Да се връщаме — рече той и сгъна вестника. — Трябва да спазим вечерния час, а и аз искам да дам това на инспектор Хардинг, в случай че още не го е видял.

Мелъди кимна и излезе с него на улицата. Сега беше по-тъмно и Джоел отново се запита доколко разумно е да излизат, когато наоколо броди убиец. Мелъди като че беше в подобно настроение и крачеше по-близо до него. Вървяха бързо и без да разговарят, докато най-сетне се върнаха при портите на училището.

На входа стояха същите двама офицери. Когато Джоел влезе, часовникът отмери без петнадесет.

— Къде е инспектор Хардинг? — попита Джоел.

— Опасявам се, че излезе — отговори единият полицай. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Предайте му това, щом се върне — каза Джоел и подаде вестника. Полицаят го прегледа и на лицето му се изписа тревога.

— Хайде — рече Джоел на Мелъди, — ще те изпратя до общежитието.

— А сега изведнъж стана кавалер.

Двамата тръгнаха по алеята. Джоел беше потънал в мисли. Поне статията не омаловажаваше Фич. Може би репортерката се чувстваше виновна, че го е излъгала.

Стигнаха до общежитието.

— Благодаря ти за сладоледа — каза Джоел.

— Не, аз ти благодаря.

— Ти го плати, нищо че преди това ми даде парите.

— Не ти благодаря за плащането — безгрижно рече тя, докато отваряше вратата.

— А за какво тогава?

— За това, че не ме пренебрегваш. И в същото време пренебрегваш факта, че понякога съм малко щура.

— Понякога всички сме такива, Мелъди. Ти просто… хмм, просто си по-добра в това от повечето хора.

Тя повдигна вежда.

— Много ласкателно.

— Не се получи както го мислех.

— Тогава ще трябва да ти простя. Колко скучно. Лека нощ, Джоел.

Тя изчезна в общежитието и вратата се затвори подире й. Джоел бавно прекоси моравата. Мислите му бяха объркани. Усети, че скита из кампуса на ритматистите.

Знаеше къде живеят повечето преподаватели, затова му беше лесно да определи кой доскоро неизползван кабинет вероятно подслонява Нализар. И наистина съвсем скоро намери вратата с името на Нализар на външната стена на Залата на Създаването.

Джоел взе да обикаля сградата и да поглежда към тъмния втори етаж. Залата на Създаването беше най-новата от четирите постройки и имаше много повече прозорци. Тези на стаята на Нализар бяха тъмни. Това какво значеше — че го няма или че си е легнал рано?

Мелъди каза, че Нализар е поискал да му донесат книгите в кабинета. Сигурно са на бюрото му, или пък го чакат отпред на стълбищната площадка…

Джоел усети, че търси дръжката на вратата.

Спря се. Какво правя? Да не би наистина да възнамеряваше да влезе с взлом в кабинета на преподавател? Трябваше да си помисли, преди да се захване с нещо толкова крайно. Отдалечи се по моравата. Тъкмо тогава чу нещо и се обърна.

Вратата на Нализар към стълбите се отвори и навън пристъпи фигура с руси коси и тъмна пелерина. Самият Нализар. Сърцето на Джоел подскочи — но той беше достатъчно далеч и достатъчно скрит в мрака, така че Нализар не го забеляза.

Професорът сложи цилиндър и закрачи по алеята. Джоел усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Ако се беше качил по стълбите, Нализар със сигурност щеше да го спипа. Пое няколко пъти дълбоко дъх да се успокои.

После си даде сметка, че сега знае със сигурност, че професорът го няма.

А ако се върне бързо?, замисли се Джоел. Тръсна глава. Ако реши да се промъкне в стаята на Нализар, ще му трябва по-добър план.

Продължи да върви, но не му се прибираше у дома. Беше прекалено бодър. Накрая реши да действа другояче. Знаеше някой, който е буден толкова късно и с когото може да разговаря.

Знаеше всички обичайни места, където да провери за майка си и мина първо там. Не я намери, но намери една от другите чистачки, Дарм. Тя го прати където трябва.

Оказа се, че майка му чисти арената за дуелите. Джоел приближи вратата, която беше леко открехната, и надзърна. Чу вътре да отеква шум от стържене, затова отвори и влезе.

Арената за дуелите се намираше в центъра на Залата на Създаването и заемаше по-голямата част от средната част на сградата. Таванът беше от стъклени квадрати с железни подпори. В крайна сметка беше най-добре ритматическите дуели да се наблюдават отгоре. По време на Мелето професорите и местните големци гледаха от най-хубавите места.

Джоел никога не беше виждал това помещение, макар да имаше късмета да се сдобие на няколко пъти с място на долните редове за Мелето. Залата беше оформена като ледена пързалка. Долу беше площадката — черна, за да изпъква тебеширът по-добре, и достатъчно широка, та десетки участници да могат да чертаят своите кръгове едновременно. Наоколо имаше места за публиката, макар никога да не бяха достатъчни за желаещите.

Разбира се, и през учебната година се провеждаха състезания. Мелето обаче беше най-популярното. То беше последната възможност за младшите ритматисти да се покажат, преди да ги откарат в Небраск за последната година от обучението. Победителите в Мелето получаваха важни постове в Небраск и имаха много по-добри изгледи да ги произведат в командири на отряди и в капитани.

Майката на Джоел беше коленичила в средата и търкаше изработения от черна скала под. До нея светеше един пружинен фенер. Косата й беше прибрана под кърпа, ръкавите й бяха навити, а кафявата й пола беше напрашена от пълзенето.

Внезапно гняв прониза Джоел. Другите хора ходеха на театър, излежаваха се или спяха, докато майка му търкаше подовете. Гневът веднага се превърна във вина. Той самият ядеше сладоледи, докато тя търкаше подовете.

Ако бях ритматист, рече си той, нямаше да й се налага да върши това.

Мелъди говореше с презрение за така желаните от мнозина ритматисти пари и власт. Тя очевидно нямаше представа какво е да се справяш без пари.

Джоел заслиза по стъпалата между седалките. Стъпките му отекваха. Майка му вдигна поглед. Когато той стъпи на черната площадка, му каза:

— Джоел, би трябвало да се готвиш да спиш, млади човече.

— Не съм уморен — каза той, коленичи до нея и взе другата четка, която плаваше в кофата. — Какво правим? Стържем пода?

Майка му го огледа. После се върна към работата си. През лятото беше далеч по-спокойна за нощните му навици.

— Не си разваляй панталоните. Подът е набразден и грапав. Ако не внимаваш, ще си протриеш коленете и ще прокъсаш плата.

Джоел кимна и се залови с един участък, който майка му още не беше изтъркала.

— Защо трябва да чистим тук? Това място не се ползва толкова често.

— Трябва да изглежда добре за Мелето, Джоел — отговори майка му, махна от лицето си един непокорен кичур коса и го затъкна зад ухото си. — Всяка година слагаме политура, за да остане цветът тъмен. Подът трябва да е почистен, преди да го намажем.

Джоел кимна, търкайки. Приятно му беше да се размърда, а не само да седи и да се рови в книгите.

— Момичето ми се видя мило — обади се майка му.

— Кой? Мелъди?

— Не, другото момиче, което доведе на вечеря.

Джоел се изчерви.

— Да. Май да. Малко е особена.

— Ритматистите често са особени. Но аз се радвам да те видя с момиче. Тревожа се за теб. Изглежда, винаги има с кого да си говориш, но не излизаш вечер. Имаш много познати. А не много приятели.

— Никога не си казвала нищо за това.

Майка му изсумтя.

— Не трябва човек да е професор, за да знае, че тийнейджърите не обичат да чуват за тревогите на майките си.

Джоел се усмихна.

— Лесно ти е с мен — отбеляза той. — Като гледам какви са синовете тийнейджъри, аз не съм голяма беля.

Продължиха да работят. Джоел все още се дразнеше, че майка му трябва да върши такава тежка работа. Да, ритматистите бяха важни — помагаха за защитата на Островите от опасностите в Небраск. Ала не беше ли важна и майка му? Господарят избираше ритматистите. Дали не избираше по някакъв начин и чистачките?

Защо хората ценяха онова, което майка му прави, толкова по-ниско, отколкото работата на някой като професор Фич? Тя се трудеше два пъти по-упорито от всеки познат на Джоел, ала не печелеше нито слава, нито богатство, нито престиж.

Мелъди се беше зачудила къде отиват парите на майка му. Добър въпрос. Майка му работеше много часове. И къде отиваха парите й? Всичко ли спестяваше?

Или имаше нещо друго? Някакъв разход, за който Джоел не помисляше…

Той изправи гръб. Полази го хлад.

— Всъщност директорът не ме е приел безплатно в Армедиус, нали? Само ти ми казваш така, за да не се чувствам виновен. Ти плащаш за обучението ми тук.

— Моля? — попита майка му, продължавайки да търка. — Никога не бих могла да си го позволя.

— Майко, в повечето дни ти взимаш двойна смяна. Парите трябва да отиват все някъде.

Тя изпъшка.

— Дори и с двойните смени, не бих могла да си позволя това училище. Имаш ли някаква представа каква такса за обучение плащат повечето родители?

Джоел се замисли за миг и си спомни, че Мелъди спомена някакъв ученик, който получава десет долара седмично за издръжка. Ако такава голяма сума отиваше само за джобни пари, то колко плащаха за обучението в Армедиус?

Джоел не искаше да знае.

— И къде отиват парите? — попита той. — Защо вземаш толкова допълнителни часове работа?

Майка му не вдигна поглед.

— Когато почина, баща ти остави не само семейството си, Джоел.

— Какво означава това?

— Имаме дългове — обясни майка му, все така търкайки. — Наистина не е нещо, за което да се тревожиш.

— Татко беше майстор на тебешир. Работилницата му беше предоставена от училището, както и материалите му. Откъде е натрупал дългове?

— От най-различни неща — отговори тя и затърка малко по-силно. — Пътуваше много. Срещаше се с ритматисти, разговаряше с тях за работата им. По онова време железницата не беше толкова евтина, колкото е днес. Освен това — книгите, материалите, отпуските, за да работи по различните си проекти. Получаваше пари от директор Йорк, но повечето идеха от външни източници. Хората, които биха заели пари на един беден занаятчия… е, не са точно от типа хора, които можеш да пренебрегнеш, когато дойдат да си искат заетото.

— Колко?

— За теб няма значение.

— Искам да знам.

Майка му го изгледа строго.

— Това е мое бреме, Джоел. Няма да допусна да провали живота ти. Ще можеш да започнеш на чисто и с добро образование благодарение на директор Йорк. Аз ще се оправя с проблемите на баща ти.

Очевидно тя смяташе, че това слага край на разговора. Отново се зае за работа.

— А върху какво работеше татко толкова време? — попита Джоел и се нахвърли върху следващия участък от пода. — Трябва силно да е вярвал в него, щом е бил готов да рискува толкова много.

— Аз не разбирах много от неговите теории. Знаеш как неспирно говореше за процентния състав на тебешира. Смяташе, че ще промени света с неговия тебешир. Аз му вярвах, дано Господарят ми е на помощ.

Залата потъна в мълчание. Чуваше се само стърженето на четките по камъка.

— Знаеш, целта му беше да те прати в Армедиус — меко рече тя. — Искаше да е в състояние да си позволи да те запише тук, да се изучиш. Мисля, че затова директор Йорк ти даде стипендията.

— Затова ли ти винаги така се ядосваш, че не вървя добре в училище?

— Донякъде. Ох, Джоел. Не разбираш ли? Аз просто искам да живееш по-добре от нас. Баща ти… пожертва толкова много. Можеше да успее, ако онова проклето изследване не му струва живота.

Джоел внезапно вдигна глава.

— Той беше ранен при инцидент в железницата.

Майка му помълча.

— Да. Това имам предвид. Ако не беше тръгнал да пътува заради един от проектите си, нямаше да е в онзи влак, когато той дерайлира.

Джоел я изгледа.

— Майко, татко наистина загина заради инцидента в железницата, нали?

— Ти го видя в болницата, Джоел. Седеше при него, когато той умря.

Джоел се свъси, но не можеше да оспори този факт. Помнеше стерилните стаи, лекарите, които сновяха насам-натам, лекарствата, които даваха на баща му, операциите, които направиха на смазаните му крака. Помнеше освен това и пресиленият оптимизъм, който всички показваха, когато казваха на Джоел, че баща му ще се оправи.

Всички те знаеха, че той ще умре. Джоел го разбираше сега — всички знаеха, майка му също. Само осемгодишният Джоел се надяваше, мислеше — не, знаеше — че баща му накрая ще се събуди и ще бъде добре.

Злополуката стана на трети юли. Джоел прекара четвърти юли, деня на въвеждането, край леглото на баща си. Стомахът му се сви. Държа ръката на баща си, когато той умираше.

Трент дори не се събуди въпреки стотиците молитви на Джоел през този ден.

Джоел не си даваше сметка, че плаче, докато една сълза не падна на черния камък пред него. Бързо изтри очи. Не се ли предполагаше, че времето ще притъпи болката?

Още помнеше лицето на баща си. Мило, дружелюбно, бузесто и с усмихнати очи. Беше болезнено.

Джоел се изправи и върна четката в кофата.

— Май трябва да поспя — каза той и се обърна, понеже се притесняваше майка му да не види сълзите.

— Така ще е най-добре.

Джоел се отправи към изхода.

— Джоел — викна майка му след него.

Той спря.

— Не се тревожи прекалено много за тези неща. За парите. Държа нещата под контрол.

Работиш почти до смърт, помисли той, а през останалото време се поболяваш от притеснения. Трябва да намеря начин да ти помогна. Някак.

— Разбирам. Ще се съсредоточа върху ученето.

Майка му отново почна да чисти, а Джоел си тръгна през моравата по посока на тяхното общежитие. Внезапно се почувства изтощен и пропълзя в леглото, без да се преоблече.

Часове по-късно върху лицето му попадна слънчевата светлина. Той се събуди, примигна и осъзна, че този път е заспал лесно. Прозина се, слезе от леглото и го оправи да е готово, когато майка му се върне от работа след около час. Облече някакви дрехи от малкия сандък в края на леглото.

Иначе стаята беше гола. Скрин, сандъци, легло. Толкова беше тясно, че той почти можеше да докосне срещуположните стени с разперени ръце. Прозя се и отвори вратата с намерението да отиде в тоалетната в края на коридора.

Закова се на място, защото в коридора се щураха забързано хора и разговаряха развълнувано. Улови ръката на една жена, която търчеше край него.

— Госпожо Емуишере, какво става? — попита той.

Тъмнокожата египтянка го огледа.

— Джоел, момчето ми, не си ли чул?

— Какво да чуя? Току-що се събудих.

— Трето изчезване. Още един ритматист. Чарлс Калоуей.

— Калоуей? — Името му беше познато. — Искате да кажете…?

Тя кимна.

— Синът на рицаря-сенатор от Източна Каролина, Джоел. Късно снощи момчето е било отвлечено от семейното имение. Според мен трябваше да послушат директора. Бедното дете щеше да е в далеч по-голяма безопасност тук.

— Син на рицар-сенатор! — Това беше лошо.

— Има и друго — продължи жената и се приведе към него. — Има загинали, Джоел. Слугите на момчето — обикновени хора, а не Прашни — били намерени на местопрестъплението с одрана кожа и изядени очи. Като…

— Като при нападение на диви тебеширчета — прошепна Джоел.

Госпожа Емуишере кимна отсечено и бързо продължи по пътя си с явното намерение да сподели новината с всички.

Синът на рицар-сенатор е отвлечен или убит, вцепенено си рече Джоел. Убити са граждани.