Брандън Сандърсън
Ритматистът (14)

13

— Е, какво толкова има в ритматистите, та така искаш и ти да си ритматист? — попита Мелъди в гаснещата лятна светлина. По пътя се разминаха със стария градинар Баркли, който вървеше от фенер на фенер и навиваше пружините, за да почнат да се въртят и да светят. Мелъди и Джоел трябваше да побързат с излизането, за да спазят вечерния час на Хардинг. Но би трябвало времето да им стигне за една кратка разходка.

Джоел крачеше до Мелъди с ръце в джобовете по посока на изхода от кампуса.

— Не знам. Защо пък някой да не иска да стане ритматист?

— Ами аз знам, че много хора си мислят, че искат да са ритматисти. Виждат славата, специалното отношение. На други според мен им се нрави силата. Ти не си като тях, Джоел. Ти не искаш слава — винаги се криеш, мълчиш си и тем подобни. Явно обичаш да си сам.

— Май да. Може би просто искам силата. Виждала си какъв ставам, когато се състезавам с някого.

— Не. Когато обясняваш линиите и защитите, ти се вълнуваш. Но не говориш за ритматиката, за да получиш своето или да накараш другите да ти се подчиняват. Много хора говорят за тези неща. Дори някои в класа ми.

Приближиха портите. Двама полицаи стояха на пост, но не им попречиха да излязат. До мъжете стояха кофи. Киселина срещу тебеширчета. Не беше достатъчно силна да навреди на хората, поне не много, но можеше да унищожи тебеширчетата в миг. Хардинг не оставяше нищо на случайността.

Един от полицаите кимна на Джоел и Мелъди.

— Вие двамата се пазете. Внимавайте. Върнете се до час.

Джоел кимна в отговор.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита той Мелъди.

Тя театрално извъртя очи.

— Никой не е изчезвал от сладоледени салони, Джоел.

— Не, но Лили Уайтинг е изчезнала, когато се е прибирала у дома след някакво празненство.

— Откъде знаеш това? — попита Мелъди и го изгледа подозрително.

Той отклони поглед.

— Ох, добре — рече тя. — Секретните разговори.

Джоел не отговори и за негово щастие Мелъди не настоя повече.

Улицата изглеждаше оживена, а похитителят нападаше учениците, когато те бяха сами. Значи навярно Джоел нямаше защо да се тревожи. Въпреки това се улови, че внимателно се оглежда наоколо. Армедиевата академия беше отдясно — парк с портал, прецизно поддържана трева и внушителни сгради. Отляво беше улицата. От време на време изтрополяваше теглена от коне карета.

Тези карети ставаха все по-редки, понеже хората заменяха конете си с пружинни животни с разнообразна форма и направа. Край двамата пропълзя едно като безкрил дракон — чарковете му тиктакаха и се въртяха, а очите му осветяваха пътя. Върху гърба му имаше кабинка и Джоел видя, че вътре седи мустакат мъж с бомбе.

Армедиус беше разположен точно в центъра на Джеймстаун, близо до няколко оживени кръстовища. В далечината се издигаха сгради на по десетина етажа, всичките от здрава тухла. Някои имаха колони или друга някаква каменна украса. Самият тротоар беше от тухли, някои от които носеха печата на Нова Британия. Това беше първият от островите, колонизирани преди много години, когато европейците открили грамадния архипелаг, който днес представляваше Съединените Американски острови.

Беше петък и на улица „Харп“ вървяха театрални представления и концерти, което донякъде обясняваше оживеното движение. Минаваха работници с панталони и мръсни ризи и щом видеха Мелъди, попривдигаха кепетата си — тя предизвикваше почтителното им уважение заради ритматическата униформа. Понякога й кимваха и добре облечени хора — мъже в елегантни костюми с дълги палта и бастуни и жени в бляскави рокли.

Какво ли е всички да те познават и да те уважават? За тази страна на ритматиката Джоел не се беше замислял.

— Затова ли не ти харесва? — попита той Мелъди, докато минаваха под една улична лампа.

— Какво?

— Славата — обясни Джоел. — Как всеки те гледа и се отнася различно към тебе. Затова ли не ти харесва да си ритматист?

— Отчасти. Като че… всички очакват нещо от мен. Толкова много от тях зависят от мен. Обикновените ученици могат да се провалят, но когато си ритматист, всеки ти показва, че не може да се провалиш. Ние сме ограничен брой — докато един от нас не умре, не може да се избира нов ритматист. Ако не ме бива в това, което правя, ще представлявам пробив в нашата отбрана.

Тя продължи да крачи, стиснала ръце пред себе си. Минаха под линията на пружинната железница. Вдясно Джоел видя как навиват пружината на един влак на гара Армедиус.

— Натискът е толкова голям — продължи Мелъди. — Слаба съм в ритматиката, но самият Господар ме е избрал. Това означава, че трябва да имам способности. Следователно, ако не се справям добре, значи не съм работила достатъчно усърдно. Ето какво ми говорят всички непрестанно.

— Олеле. Тежко е.

— Аха.

Той не знаеше какво друго да каже. Не беше чудно, че Мелъди е толкова докачлива. Вървяха мълчаливо известно време и Джоел за пръв път забеляза, че по-малко от минувачите изглеждат почтително настроени към Мелъди. Те я гледаха изпод каскетите и мърмореха на спътниците си. Джоел не си беше давал сметка, че недоволството от ритматистите се простира отвъд ревността на другите ученици.

Най-сетне минаха край централната катедрала. Внушителната постройка имаше широки металически порти, в които бяха вградени часовникови механизми — въртяха се и отмерваха безкрайното естество на времето. Механични статуи и гаргойли стояха по високите стени и по покрива и от време на време въртяха глави или потрепваха с крила.

Джоел се спря да огледа катедралата на фона на притъмняващото небе.

— Така и не отговори на въпроса ми — рече Мелъди. — Защо толкова много искаш да станеш ритматист.

— Може би просто заради усещането ми, че съм пропуснал шанса си.

— Имал си същия шанс като всички останали. Бил си въведен.

— Аха. Обаче през декември, а не през юли.

— Какво? — възкликна Мелъди, тъкмо когато Джоел тръгна отново. Тя избърза пред него, обърна се с лице и тръгна назад. — Въвеждането става през юли.

— Освен ако не го пропуснеш.

— Защо човек би пропуснал въвеждането си?

— Имаше някои… усложнения.

— Но до декември всички ритматисти за годината са избрани.

— Аха, знам.

Мелъди отново тръгна редом с него и се умисли.

— Как беше? Въвеждането ти имам предвид.

— Смятах, че не бива да говорим за тези неща.

— Не. Аз не бива да говоря за тях.

— Няма много за разказване. Двамата с майка ми отидохме в катедралата една събота. Отец Стюарт ме напръска с вода, помаза ме и ме остави да се помоля петнадесетина минути пред олтара. После се прибрахме у дома.

— И ти не влезе в залата на въвеждането?

— Отец Стюарт каза, че не е необходимо.

Мелъди се намръщи, но не разпитва повече. Скоро наближиха малкия търговски район, който процъфтяваше недалеч от Армедиус. От фасадите на тухлените сгради висяха тенти и дървените фирми се поклащаха леко на вятъра.

— Хубаво щеше да е да си взема пуловера днес — отбеляза Мелъди и потрепери. — Тук става студено даже и през лятото.

— Студено ли? О, да. Ти си от Флоридия, нали?

— Тук, на север е толкова студено.

Джоел се усмихна.

— В Нова Британия не е студено. Мейнфорд — там е студено.

— Навсякъде е студено. Стигнах до заключението, че вие, северняците, никога не сте изпитвали истинска топлина и от невежество приемате някакъв заместител.

— Не беше ли ти тази, която предложи сладоледа? — попита развеселено Джоел.

— В салона няма да е студено. Или пък ще бъде. Но всеки знае, че сладоледът си заслужава да постудуваш. Като с всички добри неща, трябва да страдаш, за да спечелиш наградата.

— Сладоледът като метафора на религиозната добродетел? Хубаво.

Тя се усмихна. Вървяха по настлания с тухли тротоар. Светлината от въртящите се фенери отблясваше от червените коси и луничавото лице на Мелъди.

Аха, помисли Джоел, когато не се държи като смахната и когато не ми крещи, тя наистина е доста хубавичка.

— Ето! — каза Мелъди и посочи един магазин. Втурна се през улицата. Джоел я последва по-предпазливо, като гледаше да не се пречка на превозните средства. Салонът явно беше много популярен. Джоел не беше идвал тук преди. Не ходеше често в търговския район. Какво да си купи? Академията снабдяваше семейството му с нужното.

Джоел позна неколцина ученици от Армедиус вътре. Ричардсън Матюс стоеше на вратата. Той помаха на Джоел — високият момък беше един клас по-голям и винаги се държеше любезно с него. Огледа Мелъди и му смигна.

Много хубаво, рече си Джоел. Ако досега нямаше слухове за мене и Мелъди, вече ще тръгнат. Не можеше да определи какво е отношението му по въпроса.

Отиде при Ричардсън с намерението да си побъбрят. Мелъди се зачете в менюто на сладоледите.

После Джоел видя цените до различните названия. Те го сащисаха.

Наруга се за глупостта. Трябваше да се досети, трябваше да се спре и да помисли. Рядко излизаше от кампуса и почти никога не харчеше пари за нищо.

— Мелъди — каза той и я хвана за ръката, преди тя да може да влезе. — Аз… не мога да си позволя това.

— Какво? — попита тя.

Джоел посочи цените, окачени на прозореца.

— Десет цента за топка сладолед? Това е смехотворно!

— Е, сега сме юни — обясни тя. — Въпреки това не е толкова зле. Съмнявам се, че ще успееш да откриеш топка сладолед за под седем цента където и да е на острова; пет цента е най-евтиното, което съм виждала през зимата.

Джоел примигна. Нещата наистина ли бяха толкова скъпи?

— Колко имаш? — продължи тя.

Той бръкна в джоба си и извади едно сребърно пени — голямо колкото палеца му, тънко, с печата на Нова Британия. Майка му го караше винаги да го носи в себе си, ако трябва да плати такса за карета или да си купи билет за железницата.

— Едно пени — равно произнесе тя.

Джоел кимна.

— И това е цялата ти издръжка за седмица?

— Седмица? — попита той. — Мелъди, моята майка ми го връчи за рождения ден миналата година.

Тя го зяпна за миг.

— О. Ти наистина си беден.

Той почервеня и натъпка монетата в джоба си.

— Вземи си каквото искаш. Аз ще чакам отвън…

— О, не постъпвай глупаво — каза тя, хвана го за ръката, дръпна го в топлия салон и застана на опашката зад Ричардсън и непознатото на Джоел момиче с дълги мигли. — Ще платя и за двама ни.

— Не мога да допусна едно момиче да плаща за мен!

— Празна мъжка гордост — отвърна тя и бръкна в джоба си. Оттам извади бляскава златна монета от половин долар.

— Ето — подаде му я тя. — Можеш да платиш и за двама ни.

— Това е нелепо! — възрази той.

— По-добре поръчай, че редът ни дойде.

Джоел се поколеба и загледа продавача зад тезгяха. Мъжът повдигна вежда.

— Ъъ… — произнесе Джоел. — Здрасти.

— О, безнадежден си — изрече Мелъди и го избута настрана. — Три топки шоколадова мелба с фондан и щипка шоколад за мен.

Обърна се към Джоел.

— За него две топки ванилов с череши. И черешова сода за двамата. Нали?

Продавачът кимна.

— Той ще плати — обясни Мелъди и посочи Джоел.

Той подаде монетата и получи едно-две пенита ресто.

Мелъди замахна към една маса и Джоел я последва. Седнаха и той опита да й даде рестото.

Тя му отказа с безразличие.

— Задръж ги. Направо ненавиждам да имам дребни монети. Дрънкат.

— С колко пари разполагаш? — попита Джоел и погледна към монетите.

— Получавам долар седмично от нашите — отговори му Мелъди и извади един златен долар, около пет сантиметра широк.

Джоел зина. Никога досега не беше държал цял долар. Вървеше със стъклени прозорчета на всяка от страните, за да показват механиката отвътре и да удостоверяват автентичността му.

Мелъди го завъртя между пръстите си, после извади малко ключе и нави миниатюрните зъбчати колелца. Те затракаха тихо и се завъртяха под стъкленото прозорче.

Един долар седмично, смаяно си помисли Джоел.

— Ето — рече тя и го търкулна по масата към него. — Твой е.

— Не мога да го приема! — възрази той и спря долара, преди да е паднал от масата.

— Защо не?

— Няма да е честно. Аз…

Никога не беше притежавал толкова много пари. Опита да ги върне, но Мелъди захлопна портфейла си.

— Не — изрече тя. — Имам около петдесетина като този в стаята си. Въобще не мога да си въобразя какво да правя с всичките тези пари.

— Това… това е изумително!

Тя изсумтя.

— В сравнение с повечето ученици в това училище е нищо. В един от класовете има момче, което получава десет долара седмично от семейството си.

— Праховете да го отнесат, дано! — изруга Джоел. — Аз наистина съм беден.

Той замълча.

— Все пак не мога да го взема, Мелъди. Не искам подаяния.

— Това не е подаяние — възрази тя. — Просто ми е писнало да го разнасям. Защо не го използваш, за да купиш нещо хубаво на майка си?

Това го накара да се спре. Неохотно пъхна монетата в джоба си.

— Майка ти май би могла да си почине. Работи много, нали?

Джоел кимна.

— Много.

— И къде отиват парите? За плащане на образованието ти ли?

Джоел поклати глава.

— Когато баща ми почина, директорът ми разреши безплатно обучение.

— Майка ти трябва да получава по-голяма компенсация от жилище и храна — заяви Мелъди и кимна на сервитьора, който донесе поръчката им. Джоел направо се уплаши при вида на камарата замразена сметана, отрупана с нарязани череши и крем. А неговият сладолед беше само две трети от размера на шоколадовия бегемот на Мелъди.

Тя веднага се залови за работа.

— Къде тогава отиват парите на майка ти?

— Не знам. Май никога не съм се замислял за това досега. — Той пак погледна доларовата монета. Толкова много. Наистина ли ритматистите получаваха такава издръжка?

Те трябваше да воюват в Небраск едно десетилетие. Ако искаха, можеха да останат и по-дълго, но след отслужването на десетте години можеха да се оттеглят в запас. Рядко викаха запасняците отново на бойното поле — случвало се беше само веднъж за последните тридесет години, когато в кръга беше направен голям пробив.

За тази си десетгодишна служба получаваха издръжка до края на живота си. Джоел не знаеше точните числа, но ако на ритматистите им потрябваха повече пари, можеха да постъпят на работа в железопътните компании. Те имаха разрешение от правителството да ползват тебеширчета — нарисувани с Глифа на Откъсването, който им позволяваше да въздействат не само върху тебешир, но и върху всичко друго — та да навиват огромните пружини, задвижващи железницата.

Джоел знаеше съвсем малко по въпроса — това беше едно от нещата, които ритматистите не обсъждаха с другите. Даже не знаеше как тебеширчетата успяват да бутат. Но те го правеха и работата им носеше на ритматистите много, много добри пари.

— Парите ми се струват доста добро основание да стана ритматист — рече Джоел. — Лесен доход.

— Аха — меко отвърна Мелъди. — Лесен.

Джоел най-сетне хапна от сладоледа. Той беше в пъти по-добър от предлагания от готвачите в Армедиус. Оказа се обаче, че му е трудно да му се наслади, понеже забеляза, че Мелъди е почнала печално да разбърква нейния и е свела поглед.

Какво казах сега?, запита се той. Дали разговорът й беше напомнил за нейната несръчност?

— Мелъди, ти наистина си добра в ритматиката. Ти си гений на тебеширчетата.

— Благодаря ти — отвърна тя, но не се ободри веднага. Явно не това я тревожеше.

Все пак скоро почна да ровичка в мелбата.

— Шоколадът е най-великото изобретение на всички времена.

— Ами пружинните механизми? — попита Джоел.

Тя махна с безразличие.

— Да Винчи е бил пълен въздух. Всеки го знае. Абсолютно надценен.

Джоел се усмихна и с удоволствие хапна от мелбата.

— Откъде знаеше какъв вид да ми поръчаш?

— Просто така — отговори тя и си взе още малко. — Джоел, ти наистина ли вярваш в онова, което ми каза преди малко за тебеширчетата? За моето умение?

— Разбира се — заяви Джоел и отпи от содата. — Промъквал съм се на много лекции и не съм виждал и един професор от училището да нарисува тебеширче, което да се доближава по детайлност до твоите.

— Защо тогава другите линии не ми се получават?

— Значи всъщност те е грижа?

— Много ясно. Ако не беше, нямаше да е такава трагедия.

— Може би ти трябват само повечко упражнения.

— Упражнявала съм се ужасно много.

— В такъв случай не знам. Как удържаш тебеширчетата зад защитната си линия? На теб ти се вижда лесно, но се смята, че е много трудно.

— Така ли се смята?

— Не знам със сигурност — отвърна Джоел и хапна пак. Наслади се на сметановия вкус и после облиза лъжичката. — Не съм учил много теория за тебеширчетата. В общата библиотека няма много материал за тях, а професор Фич не води такива часове. Той е единственият, който би ми позволил да се промъкна и да го слушам на общо основание.

— Срамота. Какво искаш да знаеш за тях?

— Ти ще ми кажеш ли? — изненада се Джоел.

— Не виждам защо не.

— Понеже се ядоса, когато разбра, че чета за церемонията на въвеждането.

— Това е много различно. Ще питаш ли, или няма да питаш?

— Добре, знам, че в едни случаи тебеширчетата откликват по-добре на указанията, а в други не. Защо?

— Не знам дали някой въобще знае това. Те обикновено правят това, което аз искам, обаче на други хора им е по-трудно.

— Значи ли това, че знаеш глифите за указание по-добре от останалите?

— Не бих казала. Тебеширчетата… не са съвсем като другите линии, Джоел. Забранителната линия прави само едно нещо. Чертаеш я и тя си лежи там. А тебеширчетата са… изменчиви. Те имат свой живот. Ако не ги нарисуваш правилно, няма да могат да вършат работата си.

Джоел се свъси.

— А какво изобщо означава „да ги нарисуваш правилно“? Не спирам да ровя из книгите и каквото мога да открия, гласи, че подробностите правят тебеширчетата по-силни. Но… това си е само тебешир. Как може тебеширчето да разбере дали си го нарисувала с подробности или не?

— Така. Тебеширчето знае дали е добре нарисувано.

— Количеството тебешир ли е важно? Повечето тебешир дава „подробна“ рисунка вместо неподробна?

Мелъди поклати глава.

— През първата година някои мои съученици опитаха просто да очертаят кръгчета и да ги оцветят и това да са им тебеширчетата. Те винаги умираха бързо, а някои просто се търкулваха нанякъде и не отиваха където трябва.

Джоел се намръщи. Винаги беше приемал ритматиката за… е, нещо научно и измеримо. Силата на една Отбранителна линия беше пропорционална на градуса на дъгата й. Височината на блокиращата сила на Забранителната линия беше пропорционална на широчината й. Всички линии имаха пряк, измерим смисъл.

— Сигурно е намесено някакво число — предположи Джоел.

— Казах ти. Има нещо общо с това колко добре са нарисувани. Ако нарисуваш еднорог, който прилича на еднорог, той ще изтрае по-дълго от някой, който не е съразмерен или единият му крак е по-къс или не може да прецени дали трябва да е еднорог или пък лъв.

— Но как знае? Кое определя „добрата“ и „лошата“ рисунка? Свързано ли е с това, което ритматистът вижда в главата си? И колкото по-добре може да нарисува видяното, толкова по-силно става тебеширчето?

— Може би — рече Мелъди и сви рамене.

— Обаче — продължи Джоел, размахвайки лъжичката, — ако случаят е такъв, то тогава най-добрите рисувачи на тебеширчета щяха да са хората със слабо въображение. Виждал съм как работят твоите тебеширчета — те са силни и са много подробни. Съмнявам се, че системата награждава хора, които не могат да си представят сложни образи.

— Охоо. Ти наистина си навътре в нещата, а?

— Линиите на Създаването са единствените, които видимо нямат смисъл.

— За мен имат отличен смисъл. Колкото по-красива е една рисунка, толкова по-силна е и толкова по-добре успява да направи това, което й кажеш. Какво объркващо има тук?

— Объркващо е, защото е смътно — отговори Джоел. — Не мога да разбера нещо, докато не знам защо става. Трябва да има обективна отправна точка, която да определя добрата и лошата рисунка. Дори и тази обективна отправна точка да е субективното мнение на ритматиста, който рисува.

Мелъди примигна, после взе още сладолед.

— Ти, Джоел, трябваше да станеш ритматист.

— Казвали са ми го — въздъхна той.

— Аз сериозно. Кой говори така?

Джоел отново се залови със сладоледа. При такава цена не искаше той да се стопи и да се похаби. За него това беше по-важно от вкуса, колкото и да беше приятен.

— Не са ли онези там ученици от твоята кохорта? — попита той и посочи няколко ритматисти на масата в ъгъла.

Мелъди погледна нататък.

— Аха.

— Какво правят? — попита Джоел.

— Вестник ли четат? — рече Мелъди и погледна косо. — А, това на първата страница не е ли рисунка на професор Фич?

Джоел изпъшка. Е, репортерката наистина си е свършила бързо работата.

— Хайде — рече той, изгълта содата, метна последната лъжица сладолед в устата си и стана. — Трябва да се сдобием с брой на този вестник.