Брандън Сандърсън
Ритматистът (13)

12

— Хмм, да, действително разговарях с тази жена — рече обърканият професор Фич. — Не беше убедена дали да остави сина си в Армедиус. Искаше да се увери, че полагаме искрени усилия да опазим децата.

— И Вие й отговорихте — каза инспектор Хардинг.

— Разбира се. Тя едва удържаше сълзите си. Божичко, инспекторе, никога не съм могъл да се справям с жени на ръба на истерията. Не казах много — че сме сигурни, че зад това стои ритматист, обаче ние се надяваме, че децата може още да са живи, и работим по някои особени рисунки с тебешир на двете местопрестъпления.

— Професоре — отвърна Хардинг и отри чело, — това е ужасяващ пробив в сигурността. Ако бяхте войник под мое командване, опасявам се, че щеше да ми се наложи да Ви накажа.

— О, Небеса, като че ли си има причина да съм професор, а не войник.

Джоел повдигна вежда и се постара да не изпитва прекалено самодоволство от обстоятелството, че и Хардинг, и Фич настояха Мелъди да чака отвън, а него оставиха.

— За съжаление — продължи Хардинг, крачейки напред-назад из преддверието на кабинета на Фич с ръце зад гърба — това вече не може да се поправи. Отбраната ни бе преодоляна и един от противниците избяга с нашия боен план. Трябва да го понесем и да се надяваме на най-доброто. Силно настоявам, професоре, да избягвате да разговаряте за тези неща с когото и да е.

— Разбирам, инспекторе — отговори Фич.

— Добре. Сега, смятам, че трябва да знаете, че помолих рицаря-сенатор за Нова Британия за разрешение да установя периметър тук, в Армедиус. Той се съгласи да ми отпусне един пълен легион на джеймстаунската милиция, който да използвам за отбраната на това място.

— Вие ще… окупирате училището? — попита Фич.

— Няма да правя нищо толкова драстично, професоре — отвърна Хардинг, врътна се на пета и се отправи в обратна посока. — Ритматистите са едно от най-големите богатства на Съюза; трябва да се погрижим за тяхната охрана. Ще разположа патрули на територията на училището. Можем да използваме чистата заплаха и да попречим на този призрачен похитител да удари отново.

— Директорът Йорк ми даде стая в кампуса за оперативна база. Моите хора няма да се месят в ежедневната работа на училището. Ние обаче искаме да ни виждат и така учениците да знаят, че са защитени. Това сигурно ще помогне и да предразположим родителите, които явно са решени да съсипят бойния дух и да изолират децата си, което би довело до лесен разгром.

— Какво беше това? — попита Фич. — Какво правят родителите?

— Някои родители на учениците ритматисти изтеглят децата си от училището. Младият Джоел беше достатъчно съобразителен да ме предупреди. За жалост, не успях достатъчно бързо да обезопася района. Поне дузина ученици — главно ритматисти — бяха изтеглени тази сутрин.

— Това не звучи добре — каза Фич. — Всички нападения станаха извън кампуса. Защо биха поискали да отведат децата си от Армедиус?

— Когато става въпрос за децата им, родителите се държат непредсказуемо. По-скоро бих се сражавал с отряд от Забравените, вместо да се занимавам с някоя богата майка, която смята, че синът й се намира в опасност.

Фич изгледа косо Джоел, но Джоел не знаеше как да изтълкува този поглед.

— Войници, вече сте осведомени какво е положението — додаде Хардинг. — Трябва да подновя обиколките, щом няма какво повече да обсъждаме.

Трябва да им кажа, помисли Джоел. Не мога просто да се промъквам наоколо и да се мъча сам да се сражавам с Нализар.

— Всъщност — продума той, — хмм, да, има нещо, което може би трябва да спомена.

Двамата се обърнаха към него и Джоел изведнъж се почувства неловко. Как по-точно да обвиниш един преподавател в отвличане?

— Сигурно не е нещо важно — продължи той, — обаче по-рано днес видях професор Нализар да се държи подозрително. Отвличанията почнаха едва след като директорът го нае на работа, да знаете.

— Джоел! — възкликна професор Фич. — Разбирам, че си ядосан на Нализар заради дуела с мен, но това е неуместно!

— Не е заради дуела, господин професоре. Просто… хммм…

— Не. Добре правиш, Джоел — намеси се Хардинг. — Трябва да споменаваш подобни неща. Не мисля обаче, че има защо да се тревожим за Андрю Нализар.

Джоел го огледа внимателно.

— Познавате ли го?

— Познавам го, разбира се. В Небраск Нализар е легенда. Познавам не по-малко от две дузини мъже, които му дължат живота си. И аз самият съм сред тях.

— Искате да кажете, че той е истински герой, както не спира да разправя на всички?

— Разбира се — отговори Хардинг. — Ще призная, че не е от скромните, но мога да простя нещо такова, ако е заслужено. А, по едно време тебеширчетата се бяха промъкнали по реката към източния фронт! Ако преодолееха нас, щяха да фланкират армията ни и може би да вземат целия източен фронт. А оттам можеха да се покатерят на повалени дървета и да плават върху тях, да нападнат близките острови и да всеят ужас.

— Както и да е, моят отряд здравата беше загазил. Тогава дойде Нализар и съвсем сам ни направи укрепление. Устоя срещу стотици тебеширчета. Праховете да ме отнесат, ако той не спаси живота на всички ни. Мога да разкажа не една такава история. Рядко съм виждал ритматист, толкова умел и хладнокръвен като Андрю Нализар. Срамно беше, че…

Той млъкна.

— Че какво? — попита Джоел.

— Извинявай, синко — отговори Хардинг. — Току-що си дадох сметка, че не ти се полага да знаеш това. Както и да е, Нализар не е заплаха. Всъщност, щастлив съм, че той се намира в кампуса. Чувствам се добре, когато този човек е зад гърба ми.

Хардинг им кимна. Като че се канеше да козирува, обаче се спря навреме, излезе от кабинета и заслиза по стълбите.

— Не очаквах това — каза Джоел. — За Нализар, искам да кажа.

— Честно казано и аз не го очаквах — отвърна Фич.

— Нализар не може да е герой — заяви Джоел. — Той е надут въздухар!

— Ще се съглася с прилагателното, но съществителното… Е, той ме победи съвсем умело. Както и да е, не подобава на един ученик да говори така за преподавател. Трябва да показваш уважение, Джоел.

Чу се почукване на вратата. След миг тя се отвори и се показа Мелъди, която явно беше решила да не чака да й отговорят.

— Стигнах до заключението — сърдито подзе тя, — че е свършено с всички тайни, ценни, интересни разговори и ние, обикновените хора, вече можем да влезем.

— Мелъди, миличка — отговори Фич. — Не че искахме да те държим настрани, просто…

Тя вдигна ръка.

— Предполагам, че днес ще трябва да прекопирам още?

— Да, ъъъ, да. Много е добре за теб да се упражняваш. Един ден ще ми благодариш.

— Добре — рече Мелъди. Взе скицник и писалка и се обърна да си върви.

— Мелъди? Къде отиваш? — попита Фич.

— Ще работя ето тук, на простия, незначителен праг. Така няма да преча на важните разговори, които, вие двамата, може би ще имате нужда да водите.

С тези думи тя затвори вратата зад гърба си.

Фич въздъхна, поклати глава и се върна при писалището си.

— Сигурен съм, че тя ще го превъзмогне — рече той, седна и почна да разлиства книжата си.

— Аха — отвърна Джоел, който още гледаше подире й. Дали отново щеше да му се разсърди? А той току-що извади наяве добрата й страна. Адски трудно му беше да се оправя с това момиче. — Какво ще искате да направя, господин професоре?

— О, хъм. Ах. Добре. Честно казано, не знам. Според моя план трябваше да работиш по регистрите още няколко седмици. Хъм. — Фич взе да почуква с показалец по бюрото. — Защо не си вземеш свободен ден? През последните седмици работи толкова много. Това ще ми даде възможност да прегледам материалите от Хардинг. Сигурен съм, че утре ще имам нещо, което да правиш.

Джоел понечи да възрази — със сигурност можеше да помогне на професора с разучаването на странните линии — но се спря. Погледна книгата, която още носеше, онази, която Мелъди взе за него.

— Добре тогава — реши той. — До утре.

Фич кимна и се зае отново с книжата си. Джоел отвори вратата да си върви. Едва не се препъна в Мелъди, която наистина се беше разположила да рисува точно на прага. Тя намусено му направи път. Джоел слезе по стълбите с намерението да открие сенчесто място, където да разгледа книгата на спокойствие.

* * *

Джоел седна под едно дърво с книгата в ръка. На игрището в далечината учениците играеха футбол — летен избираем предмет — и подритваха топката към голлинията. Джоел чуваше виковете им, но те не го дразнеха.

Полицаи патрулираха из кампуса, обаче не се натрапваха, както Хардинг беше обещал. В клоните над Джоел чуруликаше птичка, малък механичен краб се туткаше по моравата и подкастряше тревата. Пред него се мотаеха дълги метални пипала, с чиято помощ той не излизаше от пределите на моравата и не режеше неща, които не бива.

Джоел се облегна на ствола на дървото и вдигна поглед към лъскавите листа. Когато избра книгата, по заглавието — Произходът на силата — предположи, че се отнася до откриването на ритматиката в далечните времена, когато Съединените острови били още млади. Очакваше задълбочено проучване на крал Грегъри и първите ритматисти.

Ала книгата описваше как хората стават ритматисти.

Това се случваше при церемонията по въвеждането на всеки Четвърти юли. Всяко момче или момиче, навършило осем години след предишната церемония, биваше довеждано в местния Монархически параклис. Викарият благославяше групата. После децата влизаха едно по едно в залата на въвеждането. Постояваха вътре няколко минути и излизаха от другата страна — символ на ново раждане. След това им даваха тебешир и ги караха да начертаят линия. От този момент нататък някои можеха да създават рисунки с ритматически сили. Други — не. Беше съвсем просто.

Ала в книгата този процес не изглеждаше никак прост. Джоел отново я разлисти и се намръщи объркано. През това време градинският краб се приближи и щом пипалата му докоснаха крака на момчето, се обърна. Авторът на книгата смяташе, че читателят му е ритматист. Пишеше за неща като „обвързване“ и друго нещо, наречено „Блясък на сянката“.

Явно във въвеждането имаше много повече, отколкото Джоел смяташе. В залата ставаше нещо — и то физически променяше някои деца и им даваше ритматически сили. Не беше само невидимото докосване на Господаря.

Ако написаното в книгата беше вярно, то ритматистите получаваха някакво особено видение или преживяване в залата на въвеждането, и не говореха за него. Когато излизаха, за да начертаят първата си линия, те вече знаеха, че са станали ритматисти.

Това разбиваше на пух и прах всичко, което Джоел разбираше. Или поне така изглеждаше. Джоел се смяташе за начетен в областта на ритматиката, обаче този текст беше изцяло над възможностите му.

Обвързването на Блясъка на сянката, когато се отстрани четвъртата същност, често бива неопределим процес и извършващият свързването трябва мъдро да обмисли ситуацията, преди да вземе решение за съдовете, които следва да бъдат пробити.

Какво въобще значеше това? Джоел винаги си мислеше, че успее ли да влезе в ритматическото крило на библиотеката, ще научи много. Не му беше минавало през ума, че много от книгите ще надхвърлят способностите му.

Захлопна книгата. Недалеч механичният краб почна да забавя ход. Беше късно и градинарят сигурно щеше да дойде и или да го навие пак, или да го прибере за през нощта.

Джоел стана, тикна книгата под мишница и се потътри към столовата. Чувстваше се някак особено след цял следобед, прекаран в учене. Надзорът над кампуса се засилваше, нощем изчезваха ученици. Струваше му се грешно просто да си седи и да чете книжки. Искаше да помогне някак.

Можеше да вземеш книгата, която Нализар взе от библиотеката…, помисли той. Въпреки казаното от Хардинг, Джоел просто нямаше вяра на Нализар. В онази книга имаше нещо важно. Но какво? И как да се добере до нея?

Джоел тръсна глава и влезе в столовата. Майка му беше там — а това беше хубаво — и Джоел отиде и си сипа от основното блюдо за вечерта: спагети със запръжка и кюфтета. Наръси спагетите с пармезан, взе пръчици за хранене и се отправи към масата.

— Здрасти, мамо — рече той и седна. — Как мина денят ти?

— Тревожно — отговори майка му и изгледа групичка полицаи, които се хранеха заедно. — Може би не трябва да излизаш сам вечер.

— Точно сега кампусът навярно е най-безопасното място в целия град — отвърна Джоел и загреба от храната. Спагети с пържени чушки, корен и пикантен доматено-соев сос. Италианската храна му беше една от любимите.

Майка му продължаваше да наблюдава офицерите. Вероятно — както каза и Хардинг — бяха тук, за да напомнят на хората, че кампусът се охранява. Полицаите обаче също така изнервяха хората още повече, защото им напомняха за съществуващата опасност.

Носеха се приглушени разговори. Джоел няколко пъти чу да се споменава за Хърман и Лили, но при минаването на готвачите долови и сумтенето им за „ония ритматисти“, които застрашават кампуса.

— Как може да са толкова глупави? — попита Джоел. — Ние се нуждаем от ритматистите. Да не би да искат тебеширчетата да се измъкнат от Небраск?

— Хората са уплашени, синко — отвърна майка му. Тя от време на време разбъркваше храната си, но явно не ядеше много. — Кой знае. Може пък цялата работа да е резултат от някаква караница между ритматистите. Те са толкова потайни…

Тя погледна професорите. Фич го нямаше — сигурно работеше по изчезванията. И Нализар не беше на мястото си. Джоел присви очи. Нализар беше замесен някак, нали така? Джоел не се беше отказал от идеята да открие книгата, която Нализар проучваше.

Учениците ритматисти си шушукаха на масата и изглеждаха притеснени и разтревожени. Като мишки, които са подушили, че котката се задава. Както обикновено, Мелъди седеше на крайчеца на масата и от двете й страни имаше поне по две свободни места. Хранеше се, свела поглед, и не разговаряше с никого.

Сигурно й е трудно, осъзна Джоел, да няма с кого да си поприказва, особено в тези напрегнати дни. Преглътна малко спагети и се замисли колко остро реагира тя на изключването от срещата с Фич и Хардинг. Обаче… може и да си имаше причина. Дали защото всички останали ритматисти като един я пренебрегваха?

Джоел усети вина.

— Джоел — рече майка му, — може би не е добра идея да учиш при професор Фич тъкмо сега.

Джоел отново се обърна към нея и тревогата измести чувството му за вина. Майка му можеше да прекрати заниманията с Фич. Отидеше ли при директора…

През ума му минаха десетина възражения. Но не, не бива да протестира прекалено. Ако го стори, майка му ще се запъне и ще настоява, че това трябва да се направи. Тогава с какво да отговори? Как?

И установи, че пита:

— Това ли би поискал татко?

Ръката на майка му застина с пръчици в спагетите и не помръдна.

Винаги беше опасно да припомня за баща си. Майка му не плачеше често, вече не. Поне не много. Ужасяващо беше, че една нищо и никаква злополука в железницата внезапно може да тури край на всичко. Щастие, планове за бъдещето, шансовете на Джоел да стане ритматист.

— Не, баща ти не би искал да ги изпратиш в изгнание, както правят другите. Всъщност и аз не искам. Само… внимавай, Джоел. Заради мен.

Той кимна и си отдъхна. За беля установи, че погледът му все се връща на Мелъди. Седнала сама. Всички останали в столовата хвърляха погледи на ритматистите, шушукаха си по техен адрес, все едно те бяха изложени на показ.

Джоел забучи пръчиците си в спагетите и стана. Майка му го изгледа, обаче не каза нищо, когато той прекоси помещението и отиде до масата на ритматистите.

— Какво? — попита го Мелъди, щом той дойде. — Дойде още малко да ме поласкаеш, за да ме накараш да те вкарам там, където не трябва да ходиш, така ли?

— Видя ми се, че скучаеш — отговори Джоел. — Помислих, че може да поискаш да дойдеш да вечеряш с майка ми и с мен.

— О? Сигурен ли си, че не ме каниш, само за да ме изриташ, когато трябва да говориш за нещо важно?

— Знаеш ли, забрави — отговори Джоел, обърна се и тръгна наперено.

— Извинявай — обади се Мелъди зад него.

Джоел я погледна. Мелъди изглеждаше нещастна, седеше и гледаше купата кафеникавочервени спагети. В бърканицата беше забучена вилица.

— Извинявай — повтори тя. — Наистина с удоволствие бих дошла при вас.

— Добре, идвай тогава — каза Джоел и й махна.

Мелъди се поколеба, после взе купата и забърза подире му.

— Знаеш как изглежда това, нали? Че бягам заедно с някакво момче два пъти за един ден? Че седя с него на вечеря?

Джоел се изчерви. Страхотно, рече си той. Само това ми липсваше.

— Няма да си имаш неприятности, задето не седиш с останалите, нали?

— Не. Насърчават ни да седим там, но не ни карат. Просто никога не съм имала къде да ида.

Джоел я покани на своето място срещу майка му на масата за прислугата и няколко човека се посместиха, за да може Мелъди да седне. Тя се разположи и приглади полите си. Изглеждаше малко нервна.

— Мамо — рече Джоел, докато сядаше и вземаше пръчиците си, — това е Мелъди. И тя учи през лятото при професор Фич.

— Приятно ми е да се запознаем, миличка — рече майка му.

— Благодаря, госпожо Саксън — отговори Мелъди, взе вилицата и почна да ровичка в спагетите.

— Не умееш ли да ползваш клечки? — попита Джоел.

Мелъди се намуси.

— Не си падам по европейската храна. Вилицата ми служи отлично.

— Не е толкова трудно — отговори Джоел и й показа как да държи пръчиците. — Баща ми ме научи още като бях съвсем малък.

— Той ще вечеря ли с нас? — попита вежливо Мелъди.

Джоел се смути.

— Бащата на Джоел почина преди осем години, миличка — обясни майка му.

— О! Съжалявам!

— Няма нищо — отговори майката. — Всъщност ми е приятно отново да съм в компанията на ритматист. Напомня ми за него.

— Той ритматист ли беше? — попита Мелъди.

— Не, не. Просто познаваше повечето професори — рече майката на Джоел и сякаш се вгледа някъде далече. — Приготвяше им специални тебешири, а те на свой ред бъбреха с него за работата си. Така и не успях да разбера много, но Трент обичаше това. Предполагам, че те го имаха почти за свой, понеже беше майстор на тебешир.

— Тебешир ли правеше? — учуди се Мелъди. — А аз мислех, че тебеширът просто се добива от земята.

— Е, да, обикновеният тебешир. Той е само разновидност на варовика. Но не е необходимо тебеширът, който ползвате вие, ритматистите, да е съвсем чист. Това дава много възможности за експерименти. Поне Трент винаги казваше така.

— Според него, най-добрият тебешир за ритматистите беше изработеният специално за дадена цел. Не може да е прекалено твърд, иначе линиите няма да се получат гладки. Не може да е и прекалено мек, за да не се чупи лесно. Ако е глазиран отвън, няма да полепва по пръстите на ритматистите. Освен това Трент смесваше с тебешира някои съставки, от които при работа се отделяше по-малко прах.

Джоел седеше мълчаливо. Трудно беше човек да я накара да говори за баща му.

— Някои ритматисти искат определени цветове и Трент работеше с часове, за да получи нужния оттенък. Но повечето училища не наемат собствен майстор на тебешир. Директор Йорк така и не взе друг на мястото на Трент — не могъл да намери човек, когото смята за достатъчно компетентен за работата. Всъщност майсторът на тебешир не е необходим, понеже и обикновеният тебешир върши работа.

— Но Трент винаги спореше с онези, които наричаха работата му незначителна. Вкусът е незначителен при храненето, казваше той: тялото може да получи хранителни вещества и от блудкави, и от вкусни ястия. Цветовете на тъканите, картините по стените, красивата музика — тези неща не са необходими. Хората обаче представляват нещо повече от нуждата да оцелеят. Така че за Трент изработването на по-добри и по-полезни видове тебешир беше търсене.

— По едно време беше направил колани с по шест различни вида тебешир с различна твърдост и с извити върхове за рисуване по различни повърхности. Много от професорите ги носеха. — Тя въздъхна. — Но това е минало. Сега ако някой иска специален тебешир, поръчва от Мейнфорд.

Тя замълча. После погледна големия часовник на стената.

— Прахове! Трябва да се връщам на работа. Мелъди, приятно ми беше да се запознаем.

Мелъди стана, когато майката на Джоел забързано си тръгна. После отново седна и зачовърка храната си.

— Явно баща ти е бил интересна личност.

Джоел кимна.

— Помниш ли много неща за него? — попита Мелъди.

— Да. Когато почина, бях на осем. Имаме и няколко дагеротипии в стаята. Беше мил човек, едър и широкоплещест. Приличаше повече на полски работник, отколкото на занаятчия. Обичаше да се смее.

— Късметлия си — рече Мелъди.

— Моля? Защото баща ми почина?

Мелъди се изчерви.

— Късметлия си, че си имал такъв баща. И че можеш да живееш с майка си.

— Съвсем не е толкова забавно. Стаята ни на практика е колкото килер, а мама почти се убива от работа. Другите ученици са любезни с мен, но нямам добри приятели. Не са сигурни как точно да се държат със сина на чистачката.

— Аз и толкова нямам.

— Сираче ли си? — изненада се Джоел.

— Нищо толкова драстично — въздъхна Мелъди и нагреба спагети с вилицата. — Семейството ми живее във Флоридските атоли. Родителите ми са съвършено здрави и също така съвършено незаинтересовани да идват да ме видят. Предполагам, че когато и четвъртото им дете е станало ритматист, вече не им е било интересно.

— Във вашето семейство има четирима ритматисти?

— Добре де, шестима, ако броиш и родителите ми. И двамата са ритматисти.

Джоел се облегна на мястото си и се свъси. Ритматиката не беше наследствена. Многобройни изследвания бяха доказали, че вероятността ритматистите да имат деца ритматисти е съвсем малко по-висока.

— Това е невъзможно — рече той.

— Не е невъзможно. Просто не е вероятно — отговори Мелъди и хапна малко.

Джоел отклони поглед. Книгата, която чете цял следобед, лежеше на масата. Тъмнокафявата корица беше стара и напукана.

— Та така — безцеремонно подзе той. — Чета за това, което става с ритматистите, когато влязат в залата на въвеждането.

Мелъди застина. От устните й провиснаха няколко спагети.

— Интересно четиво — продължи Джоел и обърна книгата. — Обаче имам няколко въпроса за процеса.

Мелъди смукна спагетите.

— За това ли е книгата?

Джоел кимна.

— Ох, прахове — завайка се Мелъди и се хвана за главата. — Ох, прахове. Много съм загазила, нали?

— Не виждам защо. Тоест, какъв е проблемът? Всички минават през залата на въвеждането, нали така? Значи не всичко за това място трябва да се пази в тайна.

— Не е тайна, наистина. Просто е… не знам. Свято. Има неща, за които не се предполага да говориш.

— Е, аз прочетох книгата — отвърна Джоел. Поне каквото успях да разбера от нея. — Следователно вече знам много. Няма нищо, ако ми кажеш още, нали?

Мелъди го изгледа.

— А ако отговоря на въпросите ти, ще ми кажеш ли за какво говорихте двамата с Фич с онзи полицай?

Това стъписа Джоел.

— Хъмм, е, дадох дума да не казвам, Мелъди.

— И аз обещах да не говоря за залата на въвеждането с неритматисти.

Прахове, рече си раздразнено Джоел.

— Няма пак да се караме, нали? — въздъхна Мелъди.

— Не знам. Всъщност не искам да се караме.

— И аз не искам. Имам твърде малко сили за караници в момента. Това е заради помията, която италианците наричат храна. Твърде много прилича на червеи. Както и да е, какво ще правиш след вечеря?

— След вечеря ли? Аз… хмм, сигурно просто ще почета още малко, за да видя мога ли да разбера книгата.

— Прекалено много учиш — сбърчи нос Мелъди.

— Учителите ми до един няма да се съгласят с теб.

— Да, защото те грешат, а аз — не. Никакво четене повече. Да вървим за сладолед.

— Не знам дали в кухнята има — отговори Джоел. — Трудно е да се получи сладолед през лятото и…

— Не от кухнята, глупчо — рече Мелъди и извъртя очи. — От салончето на улица „Найт“.

— О, аз… никога не съм ходил там.

— Моля? Това е трагедия.

— Мелъди, за тебе всичко е трагедия.

— Да не ядеш сладолед — обяви тя — е кулминацията на всички беди! Това е. Без повече дискусии. Отиваме. Следвай ме.

С тези думи тя вихрено излезе от столовата. Джоел изяде и последните си спагети и бързо я последва.