Брандън Сандърсън
Ритматистът (12)

11

На другата сутрин Джоел стана рано и се упъти към кабинета на Фич. Докато пресичаше росната морава, откъм канцеларията се чу шум. Джоел заобиколи хълма и видя струпана пред сградата малка тълпа.

Възрастни, не ученици.

Джоел се свъси и приближи към тях. От едната страна стоеше Екстън с червена жилетка, тъмни панталони и подходящо бомбе. Останалите хора бяха облечени по подобен начин — хубави дрехи, ярки рокли за жените и жилетки и панталони за мъжете. В лятната жега никой не носеше сако, но повечето имаха шапки.

Възрастните си мърмореха. Неколцина размахваха юмруци по посока на директор Йорк, който стоеше на прага на канцеларията.

— Какво става? — прошепна Джоел на Екстън.

Писарят потропа с бастуна си по земята и отговори:

— Родители. Проклятието за всяко училище.

— Уверявам ви, че в Армедиус вашите деца са на сигурно място! — каза директорът. — Тази академия винаги е била пристан за избраните да бъдат ритматисти.

— В безопасност като Лили и Хърман ли? — провикна се един от родителите. Другите замърмориха в знак на съгласие.

— Моля ви! Ние още не знаем какво се случва! Не правете прибързани заключения.

— Директор Йорк — обади се една жена с тясно лице и толкова остър нос, че би могла да извади окото на човек, ако се завърти бързо. — Отричате ли, че съществува известна опасност за тукашните ученици?

— Не отричам това. Само казах, че те са в безопасност в кампуса. На територията на училището не е пострадал нито един ученик. Инцидентите са станали само при посещения вън от тези стени.

— Взимам сина си! — заяви един от мъжете. — Отвеждам го на друг остров. Не можете да ме спрете.

— Учениците от Общото училище могат да се прибират у дома през лятото — каза друг. — Защо не и нашите?

— Учениците ритматисти се нуждаят от подготовка! — отвърна Йорк. — Знаете това! Ако сега действаме припряно, можем да навредим на способността им да се защитават в Небраск!

Това ги посмълча за малко. Джоел обаче чу как един баща прошепва на друг:

— На него не му пука! Йорк не е ритматист — какво значение има за него дали ритматистите измират тук, или в Небраск?

Джоел забеляза неколцина елегантно облечени мъже, които тихичко си стояха настрани и не се оплакваха. Носеха жилетки в убити тонове и триъгълни филцови шапки. Джоел не можеше да разчете по лицата им проява на някакви чувства.

Йорк най-сетне успя да разпръсне родителите. Докато те се разотиваха, мъжете с шапките приближиха директора.

— Тези кои са? — попита Джоел.

— Частна охрана — прошепна Екстън. — Онези отляво са наети от Дидрих Калоуей, рицаря-сенатор от Източна Каролина. Синът му е ритматист при нас. Не познавам другите, но подозирам, че работят за някои много влиятелни хора, чиито деца също са ритматисти в Армедиус.

Директорът изглеждаше угрижен.

— Ще му се наложи да ги пусне, нали? — попита Джоел. — Децата на много важните хора.

— Вероятно. Директор Йорк има голямо влияние, обаче ако влезе в двубой с рицар-сенатор, няма големи съмнения кой ще победи.

От височината на един хълм недалеч гледаха групичка ученици ритматисти. Джоел не можеше да прецени дали нещастните им физиономии се дължат на тревога заради отвличанията или на неудобство, че родителите им са се появили в училището. Може би и на двете.

Джоел смътно дочу как от прага на канцеларията директор Йорк казва:

— Много добре. Виждам, че нямам избор. Знайте, че правите това против волята ми.

Джоел се обърна към Екстън.

— Някой пратил ли е да повикат инспектор Хардинг?

— Не ми се вярва — отговори Екстън. — Даже не успях да се добера до канцеларията! Бяха дошли преди мен и препречваха пътя.

— Пратете човек при Хардинг — предложи Джоел. — Може би ще иска да чуе за реакцията на родителите.

— Да — каза Екстън, докато гледаше охранителите с явна враждебност. — Да, добра идея. Това няма да облекчи кой знае колко напрежението в кампуса, бих казал. Ако по-рано учениците не се страхуваха, сега определено ще се подплашат.

Джоел се отправи към кабинета на Фич и пътем подмина Джеймс Ховъл, съпровождан към класната стая от двамата си родители. Джеймс вървеше с отпуснати рамене и гледаше в земята от срам. Сигурно си имаше предимства майка ти да работи през цялото време.

На Фич му трябваше доста време да отговори на почукването на Джоел. Когато най-сетне отвори вратата, очите му бяха мътни и още беше облечен в халат.

— О! Джоел. Колко е часът?

Джоел потръпна. Разбра, че Фич сигурно е будувал до късно и е изследвал онези странни мотиви.

— Съжалявам, че Ви събудих. Нямах търпение да разбера дали не сте открили нещо. За моделите, искам да кажа.

Фич се прозя.

— Не, за съжаление. Но трябва да кажа, че не беше заради липса на старание! Изрових другата версия — от къщата на Лили — и опитах да преценя дали има вариации. Начертах стотина различни модификации на темата. Съжалявам, момко. Просто не мисля, че това е ритматическа линия.

— Виждал съм го някъде преди — отговори Джоел. — Знам, че съм го виждал, професоре. Може би трябва да отида в библиотеката и да прегледам някои от книгите, които четох напоследък.

— Да, да — прозина се отново Фич. — Звучи като… страхотна идея.

Джоел кимна, тръгна към библиотеката и остави професора да си доспива. Докато крачеше през моравата към централната площадка, той забеляза една от майките — жената с тясното лице и острия нос. Стоеше с ръце на хълбоците и явно се беше загубила.

— Ей, ти — провикна се тя. — Не познавам много добре кампуса. Би ли ми казал къде мога да намеря някой си професор Фич?

Джоел посочи към сградата зад гърба си.

— Трети кабинет. По страничното стълбище. За какво го търсите?

— Синът ми го спомена. Просто искам да си поговоря с него, да го попитам как стоят нещата тук. Благодаря ти!

Джоел пристигна в библиотеката, отвори вратата и пусна свежия утринен въздух в помещението, което някак успяваше да е усойно и мрачно дори и в най-топлите летни дни. Библиотеката нямаше много прозорци — слънчевата светлина не беше добра за книгите — и затова се осветяваше от механични фенери.

Джоел тръгна между етажерките и се насочи към познатия си отдел с книги за ритматиката от общ интерес, научни и ненаучни. Беше прочел много от тях — почти всичко в библиотеката, до което имаше право на достъп. Ако наистина беше виждал някъде модела, можеше да е в някоя от тези книги.

Отвори една от книгите, която беше поръчал преди няколко седмици, доколкото помнеше. В началото си я спомняше доста мъгляво, но когато я разлисти, потръпна. Беше приключенски роман за ритматистите в Небраск.

Спря на една страница и се зачете — почти против волята си — в редовете за някакъв мъж, който бил страшно изяден от дивите тебеширчета. Те пропълзели по кожата му под дрехите — все пак, бяха двуизмерни — и изгризали плътта му от костите.

Разказът беше художествен, пресилено драматичен. Въпреки това на Джоел му призля. Много беше искал да участва в работата на професор Фич. Ала ако се изправеше срещу армия от тебеширчета, нямаше да може да се защити. Създанията щяха да пропълзят през начертаните от него линии и да го нападнат. Нямаше да е в по-добро положение от героя на романа.

Отърси се от образите на пълзящите нагоре-надолу по него тебеширчета. Той сам беше пожелал това. Ако наистина смяташе да стане изследовател на ритматиката, ако това беше неговата цел, трябваше да живее с мисълта, че това може да е и опасно и че той няма да може да се защитава.

Остави романа настрани — книгата нямаше илюстрации — и се премести в научния отдел. Тук взе купчина книги, които му се видяха познати, и ги отнесе на една маса по-настрани.

След един час разглеждане Джоел се чувстваше точно толкова безсилен, колкото и в началото. Изпъшка, облегна се в стола и се протегна. Може би просто преследваше сенки, търсеше връзка със своя живот, за да докаже, че е полезен на Фич.

Струваше му се, че споменът за модела е по-отдавнашен. Познат, но от много, много по-рано. Джоел имаше добра памет, особено за ритматика. Събра книгите и се упъти да ги върне на място. В този момент един мъж с яркочервен ритматически кител влезе в библиотеката.

Професор Нализар, рече си Джоел. Определено се надявам един ден някой новоизлюпен млад ритматист да отправи предизвикателство към него и да му отнеме поста. Той…

Първата ученичка изчезна след пристигането на Нализар в Армедиус. Джоел почна да се двоуми, докато обмисляше този факт.

Това е просто съвпадение, рече си той. Да не избързвам с изводите.

И все пак… не говореше ли Нализар колко е опасно на бойното поле в Небраск? Смяташе, че учителите и учениците в Армедиус са слаби. Дали би стигнал толкова далеч, за да накара всички да се тревожат повече? Да направи нещо, от което всички да застанат нащрек и да почнат да учат и да тренират повече?

Но чак пък отвличане? Това е прекалено, помисли Джоел.

Все пак щеше да е интересно да разбере кои книги преглежда Нализар. Джоел зърна червената дреха, която се стрелна в ритматическото крило на библиотеката. Забърза подир професора.

Когато стигна на прага на ритматическото крило, зад него се разнесе глас.

— Джоел! — провикна се госпожица Торънт от бюрото си. — Знаеш, че не е позволено да влизаш там.

Той спря и се сви. Надяваше се тя да не обърне внимание. Библиотекарите явно имаха шесто чувство да забелязват учениците, когато вършат непозволени неща.

— Току-що видях професор Нализар — обясни Джоел. — Исках да ида да му кажа нещо.

— Не можеш да влизаш в ритматическото крило на библиотеката без придружител, Джоел — рече госпожица Торънт и продължи да слага печати в някаква книга, без да го поглежда. — Изключения не се правят.

Джоел скръцна със зъби от безсилие.

Придружител, хрумна му изведнъж. Ще помогне ли Фич?

Джоел бързо излезе от библиотеката, но предположи, че Фич може би още не се е облякъл или се е върнал в леглото. Докато го доведе до библиотеката, Нализар сигурно ще си е отишъл. Пък и подозираше, че Фич няма да одобри шпионирането на Нализар. Може би дори би се побоял да го направи.

На Джоел му трябваше някой, който е по-склонен да поема рискове…

Беше още време за закуска, а столовата беше съвсем близо.

Не мога да повярвам, не правя това, каза си той, обаче се втурна натам.

* * *

Мелъди седеше на обичайното си място. Както винаги, никой от другите ритматисти не беше избрал да седи до нея.

— Здрасти — рече Джоел, пристъпи към масата и зае едно от свободните места.

Мелъди вдигна поглед от чинията с плодове.

— О, това си ти.

— Нужна ми е твоята помощ.

— За какво?

— Искам да ме придружиш в ритматическото крило на библиотеката — тихо обясни той, — за да мога да шпионирам професор Нализар.

Мелъди набучи на вилицата парче портокал.

— Добре. Става.

Джоел примигна.

— И това е всичко? Защо се съгласяваш толкова лесно? Знаеш, че можем да си имаме неприятности.

Тя сви рамене и пусна вилицата в чинията.

— Някак си излиза, че аз успявам да си навлека неприятности и без да правя нищо. Колко по-зле може да стане?

Джоел не можеше да обори такава логика. Усмихна се и стана. Тя го последва и бързо излязоха от столовата и се понесоха към библиотеката.

— Е, има ли някаква определена причина да шпионираме Нализар? Освен факта, че е хубав.

— Хубав? — намръщи се Джоел.

— По някакъв арогантен, коварен начин — уточни Мелъди и сви рамене. — Предполагам, че имаш по-добра причина.

Какво можеше да й каже? Хардинг се притесняваше за сигурността, а и… е, Мелъди не приличаше на човек, на когото можеш спокойно да повериш тайна.

— Нализар дойде в Армедиус почти по същото време, когато учениците почнаха да изчезват — рече Джоел. Така споделяше само онова, което той беше измислил.

— И? Често наемат нови преподаватели преди началото на летните избираеми часове.

— Той е подозрителен — продължи Джоел. — Ако е бил такъв велик герой на фронта, защо е дошъл тук? Защо заема позиция на помощник-учител? Нещо става с този човек.

— Джоел, нали не намекваш наистина, че Нализар стои зад изчезването на учениците?

— Не знам — отговори Джоел, когато се озоваха пред библиотеката. — Искам само да разбера какви книги чете. Надявам се госпожица Торънт да ми позволи да вляза с придружител ученик.

— Добре, добре. Обаче правя това, само за да погледам Нализар.

— Мелъди, той не е добър човек.

— Нищо не съм казала за морала му, Джоел, само за физиономията му — отговори Мелъди и отвори вратата. Влезе със замах и Джоел я последва. Госпожица Торънт вдигна поглед, докато минаваха край бюрото й.

— Той — рече Мелъди и театрално посочи Джоел — е мой. Трябва ми някой да ми носи книгите.

Госпожица Торънт като че искаше да възрази, но за щастие реши да не го прави. Джоел забърза след Мелъди. Ала на прага на ритматическото крило спря.

От години се мъчеше да влезе тук. И по-рано беше молил ученици ритматисти да го вкарат, но никой не искаше. Не само на Нализар му се свидеха ритматическите тайни. Целият орден беше обгърнат в атмосфера на затвореност. Ритматистите се хранеха на отделна маса. Изразяваха враждебност към учените, които не са ритматисти. Разполагаха със свое крило в библиотеката и там се съхраняваха най-добрите текстове по ритматика.

Джоел пое дълбоко дъх и последва Мелъди — която се беше извърнала към него с раздразнено изражение и потропваше с крак. Джоел не й обърна внимание. Той ликуваше. Дори излъчването на помещението не беше като в обикновеното крило. Етажерките бяха по-високи, книгите бяха по-стари. По стените висяха множество таблици и диаграми.

Джоел пристъпи към едно подробно изображение на защитата на Тейлър — една от най-сложните и противоречиви ритматически защити. Виждал беше само дребни и неясни скици. Тук обаче отделните елементи бяха представени ясно и описани много подробно, а отстрани се даваха и по-дребни скици на няколко вариации на защитата.

— Джоел — сопна се Мелъди, — не си зарязах закуската наполовина, за да гледаш картинки. Честно.

Джоел неохотно върна вниманието си към задачата. Етажерките бяха достатъчно високи, та Нализар да не види нито него, нито Мелъди, когато влизат — което беше добре. Джоел направо не искаше да си представи какъв шум би вдигнал Нализар, ако хване неритматист да наднича из тези книги.

Джоел махна на Мелъди и бързо тръгна между редовете. Като че книгите не бяха така подредени, като в общото крило, обаче библиотеката не беше чак толкова голяма. Би трябвало да успее да намери…

Джоел застина на пътеката между етажерките. Нализар беше на не повече от пет стъпки от него.

Мелъди дръпна Джоел настрани, далеч от погледа на Нализар. Момчето потисна въздишката си и я последва на другия ред. Успяха да надзърнат между етажерките и да видят Нализар, но заради слабата светлина Джоел не смогна да прочете заглавието на книгата му.

Нализар погледна към мястото, където преди малко стоеше Джоел. После се обърна — въобще не забеляза Джоел и Мелъди, които го наблюдаваха иззад книгите — и се отдалечи.

— Какви книги има тук? — прошепна Джоел.

Мелъди мина от другата страна — нямаше значение дали Нализар ще я види — и взе една книга. Сбърчи нос и я показа на Джоел през процепа между етажерките. Теоретични постулати на развойната ритматика, преработено издание, с предговор от Аттин Балазмед.

— Сухарска работа — каза Мелъди.

Теоретична ритматика, рече си Джоел.

— Трябва да разбера точно кои книги носеше Нализар!

Мелъди извъртя очи.

— Чакай тук — каза тя и тръгна нанякъде.

Джоел чакаше нервно. Наоколо надзъртаха ученици ритматисти. Гледаха го странно, но никой не се заяде.

След няколко минути Мелъди се върна и му подаде листче. На него бяха записани три заглавия.

— Нализар ги даде на библиотекарите, после се върна в час, като поиска да му ги изпишат и да му ги пратят в кабинета.

— Как се сдоби със заглавията? — попита развълнувано Джоел и взе листчето.

— Отидох при него и споменах колко ми е противно наказанието да разнасям съобщения.

Джоел примигна.

— Това го накара да ми дръпне една лекция. Професорите обожават да държат лекции. Все едно, докато ме назидаваше, успях да прочета заглавията на гръбчетата на книгите, които носеше.

Джоел отново ги погледна. Предположения за възможността за нови и неоткрити ритматически линии, гласеше първото, от Джералд Тафингтън. Другите две имаха по-мъгляви заглавия, нещо теоретично, обаче тази изглеждаше истинска скъпоценност.

Нализар проучваше новите ритматически линии.

— Благодаря ти — каза Джоел. — Наистина. Благодаря ти.

Мелъди сви рамене.

— Трябва да вървим. Току-що получих лекция от Нализар — не искам и Фич да ми чете, задето съм закъсняла.

— Да, права си — съгласи се той. — Секунда.

Хвърли поглед към претъпканите с книги лавици. Толкова дълго беше опитвал да влезе.

— Трябва да се сдобия с няколко от книгите — заяви той. — Ще ги изпишеш ли за мен?

— Можеш да вземеш една. Днес определено съм нетърпелива.

Реши да не спори. Вместо това погледна над близкия куп, където се беше размотавал Нализар.

— Идвай — каза тя.

Джоел измъкна томче с обещаващ вид — Човекът и ритматиката: произходът на силата. Подаде й книгата и двамата излязоха. Госпожа Торънт още веднъж ги изгледа недоволно, но неохотно изписа книгата на името на Мелъди. Щом излязоха на моравата, Джоел изпусна дълбока въздишка.

Мелъди му подаде книгата и той я напъха под мишницата си. В момента обаче тя изглеждаше много по-маловажна от късчето хартия. Джоел разполагаше с доказателство, че Нализар се интересува от новите ритматични линии.

Разбира се, Фич бе убеден, че усуканата спирала не е ритматическа. Ставаше дума за още една подозрителна връзка — тя нямаше да потвърди, че Нализар е замесен. Трябва да се добера до онази книга, помисли си Джоел. Ако съдържа нещо подобно на този усукан модел, ще имам доказателство.

Това звучеше крайно опасно. Може би за Джоел щеше да бъде най-добре да отиде при Хардинг и да сподели притесненията си. Изпълнен с колебание, той сгъна листчето и го пъхна в джоба си. Мелъди вървеше до него в бялата си пола и притискаше папката до гърдите си. На лицето й се бе изписало резервирано изражение.

— Още веднъж ти благодаря — рече той. — Наистина. Смятам, че това ще помогне много.

— Мисля, че е хубаво от мен да има някаква полза.

— Виж, за това, което ти казах оня ден. Нямах това предвид.

— Това имаше предвид — отвърна му тя с непривично мек глас. — Ти само беше честен. Знам, че не съм добра в ритматиката. Реакцията ми ме прави двойно по-глупава, понеже опитвам да отрека истината. Нали?

— Не си справедлива към себе си, Мелъди. Ти наистина си добра с тебеширчетата.

— От което имам голяма полза.

— Това е забележително умение — каза Джоел. — В него си много по-добра от мен.

Тя врътна очи.

— Окей, преувеличаваш. Няма нужда да бъдеш толкова мелодраматичен — просто знам, че опитваш да се почувстваш по-добре. Прощавам ти, ясно?

Джоел се изчерви.

— Ти си неприятна личност, знаеш ли?

— Окей — рече тя и вдигна показалец. — Виж сега, стигна твърде далеч в другата крайност. Ако опиташ наистина сериозно, може би ще успееш да намериш златната среда между снизходителното и обидното отношение към мен.

— Съжалявам — промълви Джоел.

— Без значение — продължи тя. — Фактът е, че независимо колко съм добра в Линиите на създаването, аз все още не мога да си изградя прилична защита. Един добър изстрел с Мощна линия ще ме извади от който и да е дуел.

— Не е задължително — възрази Джоел. — Виж, независимо от всички приказки на професор Фич за предусещането, може би тази стратегия не е подходяща за теб.

— Какво имаш предвид? — попита тя и го изгледа подозрително, явно в очакване на още една обида.

— Да си опитвала Защитата на Джордан?

— Не съм я и чувала.

— Усложнена е — обясни Джоел. — Една от най-сложните, за които съм чел. Но би могла да проработи. Трябва да начертаеш Забранителна мрежа, после… — той се поспря. — Ето, направо ще ти покажа. Имаш ли тебешир?

Тя завъртя очи.

— Разбира се, че имам. По време на първата година в ритматическото училище, ако някой професор те хване без тебешир, може да ти нареди да търкаш подовете два часа.

— Наистина?

Тя кимна и му подаде парче. Площадката беше наблизо и не изглеждаше, че някой я използва. Джоел се затича по хълма, а Мелъди го последва.

— Ей — подвикна му тя. — Няма ли да си докараме неприятности, че сме по-късно при вратата на Фич?

— Съмнявам се — каза Джоел, щом достигна залятия с бетон връх на хълма. — Фич будуваше до късно през нощта, а тази сутрин го прекъсваха на няколко пъти. Обзалагам се, че все още спи. Окей, гледай тук сега.

Джоел остави книгата си настрана, коленичи и очерта груба скица на защитата на Джордан. Елипсоидна защита, със стабилизираща линия на всяка свързваща точка. Главната особеност на защитата обаче не беше основната окръжност, а голямата, изградена от Забранителни линии клетка около нея. Малко напомняше на Джоел онова, което Хърман Либел бе опитал.

— Това те затваря — произнесе Мелъди и приклекна до него. — Не можеш да направиш нищо, ако се оградиш с Линии на забраната. Това е елементарна ритматика — дори и аз го знам.

— Това е основно практическо правило, така е — съгласи се Джоел и продължи да рисува. — Много от усложнените ритматични фигури късат с древната мъдрост. Истински добрите дуелисти знаят кога да поемат риск. Гледай тук.

Той посочи с тебешира си към част от фигурата.

— Направих големи кутии и от двете страни. Теорията при Джордан е да ги напълниш с нападателни тебеширчета. Ако те бива с тебеширчетата, ще можеш да им Наредиш да чакат и да не атакуват твоята линия откъм гърба. И тъй, докато твоят противник губи време в блъскане по предната ти линия, ти подготвяш едно съкрушително нападение. Щом си готов, пускаш лавината от тебеширчета и бързо начертаваш отново Забранителната линия. Използваш Мощни линии, за да унищожиш вражеските тебеширчета, проникнали при теб, докато защитата ти е била свалена, а след това създаваш още една вълна от тебеширчета. Може и да си по-бавен от опонента си, но това няма значение, понеже твоите атаки идват на огромни пристъпи, които го объркват и не му оставят възможност да отвърне. Създателят на защитата, Матю Джордан, е спечелил с нея два-три много престижни дуела и предизвикал истинска врява сред академичната общност, понеже защитата била твърде неконвенционална.

Мелъди вирна глава:

— Драматично.

— Искаш ли да опиташ? — каза й Джоел. — Можеш да използваш скицата ми като образец.

— Май не бива — отговори тя. — Искам да кажа, професор Фич…

— Хайде де — каза Джоел. — Само веднъж. Виж, аз те вкарах в библиотеката, за да можеш да гледаш влюбено Нализар, нали?

— И да ми вика.

— Идеята беше твоя — рече Джоел. — Ще чертаеш ли, или не?

Тя остави тетрадката си и коленичи върху бетона. Извади тебешира, погледна миниатюрната рисунка на Джоел и започна да очертава елипса около себе си.

Джоел също започна да чертае.

— Правя Балинтейн — каза той и очерта окръжност наоколо си. — С твоята защита на Джордан обаче няма нужда да обръщаш особено внимание какво върша. Просто действай с най-голямата възможна бързина.

Тя се захвана, направи защитен правоъгълник около Кръга на отбраната и после бързо започна тебеширчетата.

Джоел рисуваше и се надяваше инстинктът му да не го е подвел. Голямата слабост на защитата на Джордан бяха тебеширчетата. Трудно беше да ги контролираш по този начин — това бе възможно, понеже дуелът беше официален и тя можеше да ги насочи право към целта си.

По някаква причина тебеширчетата не се поддаваха лесно на контрол, ако човек искаше просто да чакат наблизо. Ето защо повечето ритматисти или ги пращаха в настъпление, или ги приковаваха за някоя свързваща точка.

Наистина трябва повече да изучавам теорията за тебеширчетата, мислеше Джоел, докато довършваше защитата си. Може би мога да накарам Мелъди да изпише няколко книги по въпроса.

— Окей — каза той и се протегна, за да начертае няколко Мощни линии. — Това изисква малко въображение, тъй като линиите ми не могат да вършат нищо. Все едно ме бива да чертая Мощни линии — което е факт — и всяка от тях удря отбраната ти в една и съща точка и я отслабва. Добре направената Отбранителна линия може да издържи около шест удара от Мощната; Линията на забраната може да поеме десет. Щом видиш накъде стрелям, постави втора Забранителна линия зад първата, за да ме забавиш.

Тя го стори.

— Сега ми се налага да преодолея две Линии на забраната и една Отбранителна. Това означава, че с тази защита имаш на разположение времето на двадесет и шест Мощни, за да си нарисуваш тебеширчетата. Това не е много време, имайки предвид…

Той замлъкна — тя протегна ръка напред и опря тебешира от вътрешната страна на Забранителната си линия, за да пусне тебеширчетата.

Толкова бързо!, рече си той. Аз начертах само шест от Мощните си линии! Вярно, не работеше с най-голямата си възможна бързина, но дори така…

Линията на Мелъди изчезна — отстраняването на линия отнемаше четири секунди — и осем завършени тебеширчета се устремиха към него по бетона.

— Охо — каза той.

Мелъди вдигна поглед и отметна кичур къдрава червена коса от очите си. Примигна изненадано, сякаш разтърсена от това, че всъщност го е направила. Джоел се втурна да чертае още Мощни линии и да се отбранява срещу създанията.

Това, разбира се, не доведе до нищо. В разгара на битката Джоел почти забрави, че не е ритматист.

Тебеширчетата достигнаха отбраната му и се поспряха. За миг изпита пристъп на страх — предполагаше, че е подобно на изпитаното от Хърман Либел, докато е седял беззащитен срещу нападащата го група тебеширени чудовища.

Все пак Джоел не вярваше, че Хърман е бил принуден да застане срещу еднорози.

Най-накрая тварите пробваха защитата на Джоел — разбира се, тя не ги спря. Завтекоха се неудържимо напред, обкръжиха Джоел и започнаха да го обикалят в кръг. Той се сви и си представи как разкъсват плътта му. За щастие, тези тебеширчета бяха безвредни.

— Еднорози? — страдалчески попита той.

— Еднорогът е много благородно и величествено животно!

— Просто… е недостоен начин да бъдеш надвит, особено докато подскачат около теб по този начин.

— Е — каза тя и стана — поне нямам розов тебешир. Не ни разрешават да ползваме цветни преди третата година.

Джоел се усмихна.

— Ти се справи наистина добре. Не мога да повярвам, че ги нарисува толкова бързо.

Тя прекрачи и опря тебешира си до единия от еднорозите. Той веднага спря да подскача и замръзна на място, сякаш отново се бе превърнал просто в рисунка. След четири секунди изчезна. Тя извърши същото и с останалите.

— Не беше трудно — рече Мелъди. — Просто трябваше да накарам тебеширчетата си да чакат преди нападението.

От малкото, което бе прочел, не звучеше толкова лесно. Ако тебеширчетата не получеха точни инструкции, щяха да нападнат Линията на забраната на човек. Когато той я унищожеше, те щяха да се объркат и да се размотават, вместо да се втурнат срещу противника му.

— Казах ти, че Джордан ще ти върши работа — рече Джоел и се изправи.

— Ти подходи меко — отвърна тя. — А и линиите ми не бяха чак толкова добри. Бас ловя, че би могъл да пробиеш Забранителната ми стена с половината от необходимите иначе изстрели.

— Може би — съгласи се Джоел. — Не очаквах, че ще работиш толкова бързо. Елипсата ти беше провал — но това нямаше значение. Свърши отлична работа, Мелъди. Можеш да го направиш. Просто трябва да откриеш образци и защити, които съответстват на уменията ти.

При тези думи тя се усмихна плахо.

— Благодаря.

— Истина е.

— Не — възрази тя. — Не благодаря за комплимента. Благодаря, че ми показа това. Съмнявам се, че ще промени радикално стила ми — няма да стана добър ритматист, докато не науча кръговете. Но все пак е хубаво да знам, че мога да направя нещо като хората.

Джоел се усмихна в отговор.

— Добре. Е, може би вече трябва да отиваме в клас. Професор Фич…

Той спря, щом забеляза в далечината една фигура — фигура в полицейска униформа и шапка, възседнала едър кон. Той си припомни, че помоли Екстън да повика инспектора, и помаха с ръка.

— Джоел? — попита го Мелъди.

— Само секунда — отвърна той. — Ти продължавай. Трябва да говоря с този полицай.

Тя се обърна.

— Прахолякът да го отвее дано! Това да не е жребец Еквиликс?

Докато тя говореше, Джоел установи, че е права. Хардинг пусна животното в тръс, но това не беше кон. Вярно е, че бе оформен като такъв, но беше изработен от метал, със стъклени страни, които откриваха въртящите се зъбчати колела и цъкащите пружини.

— Джоел, синко — попита Хардинг, докато приближаваше на жребеца и металните му копита се отпечатваха дълбоко в пръстта. — Как е на академичния фронт?

— Добре, господин инспектор — отговори Джоел.

Той беше виждал механични коне и преди, разбира се. Бяха скъпи, но не и рядкост. Еквиликсът обаче не беше какъв да е пружинен механизъм. Изработен беше по най-новите механични технологии от Египтия и се твърдеше, че бил изключително интелигентен. Там работеше жена — гениален учен — която бе измислила нови начини да навива пружините, за да провежда енергия през хармоничните намотки.

Джоел погледна ясните стъклени очи на машината и можа да види как мъничките пружинки и роторчета се движат вътре и как миниатюрни лостчета мърдат нагоре и надолу като клавишите на пишеща машина и направляват функциите на сложния му механичен мозък.

— А коя е тази красива млада госпожица? — попита Хардинг. Тонът му беше любезен, но Джоел усети колебанието.

Красива? Толкова често го дразнеше, че забравяше колко привлекателна може да бъде, когато се усмихва. Както постъпваше в момента.

— Тя е ученичка на професор Фич — обясни Джоел.

— Госпожица…?

— Мънс — отговори тя.

Я чакай, мина през ума на Джоел. Мънс. Чувал съм това име наскоро. И то за някой, който не е Мелъди.

— Госпожице Мънс — откликна Хардинг и вдигна синята си шлемообразна шапка. После се обърна към Джоел. — Благодаря ти за идеята за родителите, Джоел. Трябва да обезопасим този кампус; наредих от този момент нататък да не се позволява на никой ученик да излиза вечерно време или през уикенда. Поисках подкрепления, за да направим мястото оперативна база и предна отбранителна линия!

Джоел кимна.

— Стори ми се, че няма да е добре родителите да започнат да бягат с децата си. Където и да отидат… извършителят може да ги последва.

— Съгласен — отвърна Хардинг.

Мелъди изгледа Джоел и очите й се присвиха.

— Между другото, войнико — обърна се Хардинг към Джоел, — да си виждал русокоса жена, висока метър и седемдесет, с хваната на кок коса, на около тридесет и пет години, облечена в синя рокля? С остри черти и тясно лице?

— Видях я — отвърна Джоел. — Тя е майка на ученик ритматист.

Хардинг изсумтя.

— Не бих казал. Това е Елизабет Уорнър — репортер.

— Жена репортер? — запита Джоел.

— Че какво нередно има в това? — включи се намусено Мелъди.

— Нищо — бързо каза Джоел. — Просто… не съм чувал за такова нещо досега.

— Времената се менят — обясни Хардинг. — На бойното поле се сражават жени ритматисти и бас ловя, че иде ден, когато дори обикновените жени ще постъпват в армията. Жени или не, все тая — пресата е неприятел. Постигнат ли своето, целият остров ще изпадне в паника! Къде я видя, синко?

— Беше се запътила към кабинета на професор Фич.

— Поврага — изрече Хардинг и обърна коня. Джоел можеше да чуе как предавките и пружините вътре се движат.

— Следвай ме! — викна Хардинг.

Впусна се в галоп към ритматическия кампус.

— И за какво точно е всичко това? — попита Мелъди.

— Ъ… нищо.

Тя врътна поглед с театрално изражение на лицето:

— Повярвах ти.

— Не мога да ти кажа — отговори той.

— Ще ме обречеш на пълно невежество!

— Хм, не — заусуква го Джоел. — Виж, аз наистина не знам нищо.

— Това лъжа ли е?

Джоел се подвоуми:

— Даа.

Тя подсмръкна раздразнено.

— А аз си мислех, че започваме да се разбираме толкова добре.

Сграбчи тетрадката си и тръгна.

— Животът ми — отсече тя и вдигна високо ръка — е трагедия! Дори приятелите ми ме лъжат!

Джоел въздъхна. Хвана книгата, която тя бе взела за него, а после се втурна подире й към кабинета на Фич.