Брандън Сандърсън
Ритматистът (11)

10

Това е!, рече си доволно Джоел и захлопна последния регистър. За две седмици беше свършил с всички преброителни списъци.

Разлисти камарата документи. Най-старият изброяваше завършилите училището преди осемдесет години и Джоел беше успял да отметне всяко от имената в списъка. Същото се отнасяше и до следващите седем-осем години. Списъците стигаха до завършилите през миналата година. От тях само един беше умрял — при злополука в Небраск.

Наред с останалите доклади, Джоел състави и специален списък на ритматистите, които бяха изчезнали и местонахождението им беше неизвестно. Напоследък нямаше такива случаи — с изключение на Лили Уайтинг — но той прецени, че Фич може да се заинтригува.

Пресегна се да завърти ключа на фенера до писалището в библиотеката, пружинката се разви и пламъкът угасна. Джоел беше изненадан от усещането за добре свършена работа.

Пъхна камарата листове под мишница, взе книгите, по които беше работил, и тръгна през библиотеката. Беше късно — Джоел навярно беше пропуснал вечерята. Толкова близо беше до края, че не можа да прекъсне.

Библиотеката представляваше лабиринт от етажерки, ала повечето от тях не бяха по-високи от пет стъпки. В някои от нишите работеха и други хора и лампите им трепкаха. Библиотеката скоро щеше да затвори и да изгони подобните на отшелници читатели.

Джоел мина край библиотекарката — госпожица Торънт — и излезе навън. В почти пълната тъмнина прекоси моравата и се зачуди дали няма да успее да измоли някаква храна от кухните. Ала току-що беше изпълнил една сериозна задача и не му се щеше да върви да яде. Предпочиташе да сподели с някого какво е направил.

Още няма десет, размисли Джоел и хвърли поглед към кампуса на ритматистите. Професор Фич трябва още да е буден. Той би желал да знае, че Джоел е готов, нали?

Взел решение, Джоел се отправи натам. Минаваше между езерцата от светлина, хвърляна от механичните фенери с техните въртящи се чаркове и светещи намотки. Мина край позната фигура, седнала на тревата пред общежитието на ритматистите.

— Здрасти, Мелъди.

Тя не вдигна поглед от скицника, в който рисуваше на светлината на фенера.

Джоел въздъхна. Явно Мелъди умееше да се сърди. Джоел три пъти се беше извинил за подигравката, ала тя още не му говореше. Добре, рече си той, защо трябва да ми пука?

Той бързо я подмина и се озова с бодра стъпка пред Отбранителната зала. Качи се по стълбите и енергично почука на вратата на Фич.

Професорът отвори след няколко секунди. Джоел се оказа прав — Фич дори не се готвеше да си ляга. Още беше с бялата жилетка и ритматическия кител. Изглеждаше изтощен — косата му беше чорлава, а очите — мътни. Но пък това не беше странно за Фич.

— Какво? Хъм. О, Джоел. Какво има, младежо?

— Свърших! — обяви Джоел и вдигна камарата книги и листове. — Господин професор, приключих. Прегледах всички регистри!

— О. Така ли? — Гласът на Фич беше почти монотонен. — Чудесно, момко, чудесно. — С тези думи Фич се отдалечи почти замаян и остави Джоел на вратата.

Джоел отпусна книжата. Това ли е? Две седмици се занимавах с тази задача! Работех и вечер! Стоях до късно, когато би трябвало да спя!

Фич се отправи към писалището в ъгъла на Г-образния кабинет. Джоел влезе и затвори вратата.

— Тъкмо каквото искахте, господин професоре. Всички имена са индексирани. Вижте, съставих даже и списък на изчезналите!

— Да, благодаря, Джоел — отвърна Фич и седна. — Можеш да оставиш книжата върху онази камара.

Джоел усети остро разочарование. Остави книжата и внезапно се ужаси. Да не би всичко това да беше колкото да го държат зает? Дали Фич и директорът не бяха измислили плана за помощта при разследването като средство Джоел да не се забърка в нещо? Щяха ли неговите списъци да бъдат забравени и да събират прах като стотиците томове, натрупани из коридорите?

Джоел вдигна поглед и се помъчи да се освободи от тези мисли. Професор Фич седеше прегърбен на бюрото си, облегнат на лакът и обхванал лицето си с лявата длан. Дясната му ръка потропваше с писалка по лист хартия.

— Професоре? Добре ли сте?

— Да, отлично — уморено отвърна Фич. — Е, аз просто… имам чувството, че досега трябваше да съм разбрал!

— Какво да сте разбрали? — попита Джоел, докато си проправяше път през кабинета.

Фич не отговори. Изглеждаше твърде разсеян от листовете на бюрото. Джоел опита друга тактика.

— Професоре?

— А?

— Какво ще искате да правя сега? Свърших с първия проект. Предполагам, че имате още с какво да ми запълните времето?

Нещо, свързано с Вашата работа?

— Ах, добре, да. Толкова добре се справи с това проучване. Работи далеч по-бързо, отколкото очаквах. Сигурно ти се нрави подобна работа.

— Не бих казал…

Фич продължи:

— Много ще е полезно, ако проследиш местонахождението на всички ритматисти на нашия остров, които са се оттеглили от службата в Небраск. Защо не се заемеш с това?

— Да проследя… Как въобще бих могъл да започна това, господин професоре?

— Хъм. Е, можеш да прегледаш преброителния списък от миналата година и да го сравниш със списъка на възпитаниците на различните академии.

— Шегувате се — отвърна Джоел. Знаеше достатъчно, за да си дава сметка, че проектът, за който говореше Фич, можеше да отнеме месеци.

— Да, да… — рече Фич. Той очевидно почти не му обръщаше внимание. — Много е важно…

— Професоре? Нещо не е наред ли? Случило ли се е нещо?

Фич вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш едва сега забелязваше Джоел.

— Нещо да е станало? Не си ли чул, момчето ми?

— Какво да чуя?

— Снощи изчезна още един ученик. Днес следобед полицията съобщи.

— Цял следобед бях в библиотеката — обясни Джоел и се приближи до писалището. — Още един ритматист ли?

— Да. Хърман Либел. Ученик от стария ми клас.

— Съжалявам — отговори Джоел, понеже забеляза потиснатия поглед на Фич. — Все още ли са на мнение, че зад изчезванията стои ритматист?

— Откъде знаеш?

— Аз… Е, карате ме да проследя къде се намират ритматистите, а директорът ми каза, че Вие работите по важна задача за федералните инспектори. Струва ми се очевидно.

— О — продума Фич. Сведе очи към листовете. — Значи знаеш, че вината е моя?

— Ваша ли?

— Да. Аз бях натоварен да разшифровам тази загадка. А досега нямам нищо! Чувствам се непотребен. Ако бях успял да разбера това по-рано, може би горкият Хърман нямаше да… е, кой знае какво е станало с него.

— Не можете да се вините, професоре. Не сте виновен.

— Виновен съм. Аз съм отговорен. Ако не се бях показал неспособен да се справя с тази задача… — Фич въздъхна. — Навярно Йорк трябваше да натовари с тази задача професор Нализар.

— Професоре! Нализар може и да Ви победи в дуела, но той още няма двадесет и пет години. Вие сте изучавали ритматиката цял живот. Вие сте далеч по-добър учен от него.

— Вече не знам… — отвърна Фич. Джоел видя на бюрото няколко листа с подробни бележки и рисунки, всичките с мастило.

— Какво е това? — попита той и посочи една скица. Изглеждаше като опростена защита на Матсън. По-скоро, каквото беше останало от нея. Подробната скица сочеше, че липсват много части — сякаш бяха откъснати от тебеширчета. Дори където не бяха разкъсани, линиите бяха надрани и неравни.

Фич прикри листа с ръце.

— Нищо.

— Сигурно мога да помогна.

— Младежо, току-що ми заяви, че двадесет и четиригодишният Нализар е неопитен. Ти си на шестнадесет!

Джоел застина. После потрепери и кимна.

— Да. Разбира се. Аз даже не съм и ритматист. Разбирам.

— Не се дръж така, момко. Не искам да те омаловажавам, обаче… хмм, директорът Йорк ми каза да съм особено дискретен. Не искаме да пораждаме паника. Честно казано, даже не знаем има ли нещо нередно. Може да е просто съвпадение и двамата младежи да са решили да избягат.

— Вие не вярвате в това — отговори Джоел, разгадавайки изражението на Фич.

— Не вярвам — призна той. — И на двете места е намерена кръв. Не много, имай предвид, но е имало. Обаче няма тела. Децата са били ранени, а после отведени някъде.

Джоел усети хлад. Приклекна край писалището.

— Професоре, вижте, директорът ме назначи при Вас за помощник в изследването, нали? Не означава ли това, че той е очаквал да участвам в проекта? Мога да пазя тайна.

— Повече от това е, момчето ми. Не искам да те замесвам в нещо опасно.

— Каквото и да става, явно засяга само ритматисти, нали? Следователно може би тъкмо затова директорът Йорк ме прати. Знам много за ритматиката, но не мога да чертая линиите. Би трябвало да съм в безопасност.

Фич се позамисли. После вдигна ръце и разкри бележките на бюрото.

— Добре. Директорът наистина ти постави тази задача. И, честно казано, ще ми е приятно да имам с кого да разговарям. Прегледах тези скици стотици пъти!

Джоел нетърпеливо се приведе и заразглежда рисунките.

— Направени са от полицията на местопрестъплението при изчезването на Лили Уайтинг — обясни Фич. — Не мога да не се запитам дали полицаите не са пропуснали да отбележат нещо. Тънкостите на ритматическите чертежи не бива да се оставят в ръцете на лаици!

— Това са остатъци от защита на Матсън — прецени Джоел.

— Да. Лили и родителите й били на вечеря в деня на изчезването. Лили си тръгнала от празненството рано, около десет. След няколко часа, когато родителите й се върнали у дома, установили, че предната врата е разбита, а на пода в дневната намерили тази рисунка с тебешир. Лили не била нито у дома, нито в академията.

Джоел разгледа скицата.

— Линиите й са били нападнати от тебеширчета. От множество тебеширчета.

— Бедното дете — меко рече Фич. — Намерили са кръв в кръга. Който и да е сторил това, знаел е Глифа на Откъсването. Това означава, че е бил в Небраск.

— Но тя може още да е жива, нали?

— Можем да се надяваме.

— Какво се очаква да направите Вие? — попита Джоел.

— Да открия кой прави това. Или поне да снабдя инспектора с възможно най-много сведения за извършителя.

— И всичко това от една скица?

— Е, разполагаме и с това — отговори Фич и измъкна още два листа. Представляваха реалистични скици, с качеството на онези, които учениците по рисуване правят на купа с плодове например. Първата беше скица на дъсчен под, а втората — част от тухлена стена. И двете се пресичаха от части от линии.

— Какви са тези линии? — попита Джоел.

— Не съм сигурен. Направени са с тебешир. Първата е точно на влизане в къщата, а втората — на външната стена.

— Това не са ритматически линии — рече Джоел. Първата беше остра и назъбена, все едно очертаваше остри върхове. Втората беше крива, усукана около себе си, като че нарисувана от дете. Нещо в нея беше странно познато на Джоел.

— Да — отвърна Фич. — Защо му е на някой да рисува тези линии? Дали предназначението им не е да се отърват от нас и да ни объркат? Или има нещо повече?

Джоел посочи първата скица, на защитата на Матсън.

— Ние заключаваме, че тази защита е нарисувана от Лили?

— Близо до кръга е намерено парче тебешир — обясни Фич. — Съставът му е като на изработените в Армедиус. Освен това тази защита на Матсън е по мой модел. Всички професори преподават защитите по малко по-различен начин и аз разпознавам работата на моите ученици. Този кръг със сигурност е начертан от Лили. Знай, че тя беше една от най-добрите ми ученички. Много умна.

Джоел разучаваше кръга.

— Той… е нападнат от много тебеширчета, господин професоре. Може би твърде много. Би трябвало да си пречат едно на друго. Който и да е извършил това, стратегията му не е била много добра.

— Да. Или е така, или пък стратегията му е била просто да надделее.

— Да, обаче миналата седмица — когато дадохте на мен и на Мелъди да рисуваме — Вие казахте, че защитата на Матсън е силна срещу Линиите на Създаването. Казахте, че срещу нея е най-добре да се прилагат Мощни линии. А по този кръг няма никакви следи от обстрел с Мощни линии. Само сдъвкано и откъснато от тебеширчета.

— Много добре, Джоел. Имаш набито око за ритматиката. И аз забелязах това. Какво ни говори обаче?

— Не би могъл да нарисува толкова много тебеширчета бързо — продължи Джоел. — За да пробие защитата на Матсън, нападателят трябва да разполага с много подробни и силни тебеширчета. Отбраняващият се винаги има предимство, понеже свързващите точки дават сила на неговите тебеширчета. Като знаем това, съмнително е нападателят да е имал време да завърши достатъчно силни тебеширчета, за да нанесат такива щети за времето, което е било необходимо на отбраняващия се да начертае защитата на Матсън.

— Което означава…

— Че тебеширчетата вече са били нарисувани — осъзна Джоел. — Това обяснява защо не е намерен кръгът на нападателя! Не му е било нужно да се защитава, понеже Лили не е имала време да предприеме никаква офанзива. Нападателят сигурно е държал някъде своите тебеширчета, блокирани от Забранителни линии, и е чакал Лили да приближи. Тогава ги е пуснал.

— Да! — възкликна Фич. — Точно каквото мисля и аз!

— Ала това е почти невъзможно — продължи Джоел. Тебеширчетата се контролират много трудно — трябва да им се дават точни и прости инструкции. Например: върви напред, после завий вдясно, докато стигнеш стената. Или: върви напред и когато стигнеш до тебешир, нападай. — Как въобще е възможно някой да успее да разбие вратата и после да поведе армията от тебеширчета срещу Лили?

— Не знам. Питам се обаче дали това има нещо общо с другите две линии. През последните две седмици търсех следи в моите текстове. Може пък назъбената линия да е лошо нарисувана Мощна линия? Някои линии, ако не са изобразени правилно, нямат ритматическа сила и са просто тебешир върху земята. Втората може да е Отбранителна линия. Понякога тебеширът прави странни неща и ние не знаем защо.

Джоел придърпа табуретката и седна.

— Това няма смисъл, професоре. Ако тебеширчетата се контролираха толкова лесно, че да направят нещо такова, нямаше да са ни нужни Отбранителни кръгове. Просто щяхме да държим малки кутии с тебеширчета, готови за нападение.

— Вярно е. Освен ако някой не е открил нещо, което ние не разбираме. Нови инструкции за тебеширчета? Това прилича почти на…

— На какво?

Фич помълча.

— На диви тебеширчета.

Джоел се смрази.

— Те са затворени — рече той. — В Небраск. На стотици мили оттук.

— Да, разбира се. Това е глупаво. Пък и дивите тебеширчета не биха избягали с тялото. Те щяха да го нахапят и да оставят един осакатен труп. Който и да го е направил, е отвел Лили. Аз…

Той млъкна, когато някой почука на вратата.

— Сега пък кой…? — продума Фич и отиде да отвори. На прага стоеше висок мъж. Под мишница носеше син полицейски шлем, през рамото му висеше дълга тънка пушка.

— Инспектор Хардинг! — възкликна Фич.

— Професоре — подзе Хардинг, — току-що се връщам от второто местопрестъпление. Може ли да вляза?

— Разбира се, разбира се. Ох, хмм, извинявам се за бъркотията.

— Да. Не се обиждайте, добри ми човече, но подобно мърляво жилище никога няма да мине военна инспекция!

— Е, добре тогава, че не сме на бойното поле, бих казал — отговори Фич и затвори вратата подир инспектора.

— Имам жизнено важна информация за Вас, Фич — рече инспекторът. Имаше дълбок и звучен глас, като човек, който е свикнал да говори високо и да му се подчиняват. — В този случай очаквам велики дела от Вас, войнико. Заложен е живот!

— Е, ще направя всичко по силите си. Не знам доколко мога да помогна. Знаете, че упорито се мъча, но може би не съм най-подходящият човек, който да Ви помогне…

— Не бъдете скромен! — отвърна Хардинг и изтрополи в стаята. — Йорк се изказва много добре за Вас, а няма по-добра препоръка за един войник от думите на неговия командир! Сега, според мен, ние трябва да…

Той съгледа Джоел и млъкна.

— Кой е този млад човек, питам аз?

— Моят асистент в изследването — отговори Фич. — Помага ми с този проблем.

— Доколко може да му се вярва? — попита Хардинг.

— Той е добро момче, инспекторе, заслужава голямо доверие.

Хардинг изгледа Джоел.

— Не мога да свърша тази работа сам, инспекторе — продължи Фич. — Надявам се, че можем да включим момчето? Искам да кажа, официално?

— Как се казваш, синко?

— Джоел.

— Както виждам, не си ритматист.

— Не, сър. Съжалявам.

— Никога не съжалявай за това, което си, синко — отвърна Хардинг. — И аз не съм ритматист и се гордея с това. Неведнъж ми е спасявало живота на бойното поле! Онези създания там първо нападат Прашните. Често не обръщат внимание на нас, обикновените хора, и забравят, че една кофа хубава киселина ще ги изтрие от земята не по-бавно от коя да е ритматическа линия.

При тези думи Джоел се усмихна.

— Сър, простете, че питам… Вие полицейски офицер ли сте, или войник?

Хардинг сведе поглед към синята си полицейска униформа със златни копчета.

— Служих петнадесет години на източния фронт в Небраск, синко. Военна полиция. Наскоро ме преместиха тук, в цивилен участък. Аз… добре де, имам малки затруднения в приспособяването. — После инспекторът се обърна към Фич. — Момъкът ми се вижда солиден. Щом Вие гарантирате за него, за мен това е достатъчно. Какво открихте?

— Нищо повече от онова, което Ви казах преди два дни, за жалост — отговори Фич и се приближи към писалището си. — Напълно съм убеден, че си имаме работа с ритматист, при това много силен и умен. Ще накарам Джоел да прегледа преброителните списъци и да събере имената на всички ритматисти, които живеят в района.

— Хубаво — рече Хардинг. — Но аз вече накарах да свършат тази работа в полицейския участък. Ще Ви пратя списъка.

Джоел облекчено въздъхна.

— Освен това го накарах да провери старите регистри — продължи Фич — и да издири ритматистите, които са изчезнали или са умрели при особени обстоятелства. Може в миналото да има следа, която да ни помогне.

— Отлична идея — отсъди Хардинг. — А какво ще кажете за самите рисунки? Моите хора могат да разследват числа, Фич. Ритматиката, проклетата ритматика е онова, което ни спира.

— Работим по въпроса — отговори Фич.

— Имам вяра във Вас, Фич! — рече Хардинг и тупна професора по рамото. Извади от колана си един свитък и го остави на бюрото. — Ето скици от второто местопрестъпление. Осведомете ме какво откривате.

— Да, разбира се.

Хардинг се приведе напред.

— Мисля, че тези деца са още живи, Фич. Всяка секунда е от огромна важност. Мръсникът, който прави това… той ни изпитва. Чувствам го.

— Какво искате да кажете?

— Първото момиче — каза Хардинг и понамести пушката на рамото си. — Домът й се намира само на три пресечки от участък на федералната полиция. След изчезването й удвоих нашите улични патрули. Вторият ученик е отвлечен от сграда, която е на самата улица, където патрулирахме снощи. Това не е просто отвличане. Който стои зад това, иска да знаем, че го прави и че не го е грижа колко близо сме до него.

— Разбирам — каза Фич. Изглеждаше разтревожен.

— Ще го пипна — отсече Хардинг. — Който и да върши това, ще го разкрия. Не нападай деца, когато аз съм на смяна. Фич, разчитам да ми помогнете да разбера къде да търся.

— Ще направя всичко по силите си.

— Отлично. Лека нощ, войници, и се старайте. Скоро ще се отбия при вас. — Кимна отсечено на Джоел и излезе.

Джоел погледа как вратата се затваря и после се обърна нетърпеливо към Фич.

— Да видим какво съдържат тези листове. Може да добавят нещо към загадката!

— Джоел, момчето ми, помни, че говорим за живота на един младеж, а не просто за загадка.

Джоел мрачно кимна.

— Все още не съм убеден, че включването ти беше добра идея. Трябваше първо да попитам майка ти — рече Фич. После неохотно развърза връзката на свитъка. Най-горният лист беше полицейски доклад.

Жертва: Приема се, че е Хърман Либел, син на Маргарет и Лиланд Либел. Възраст: шестнадесет години. Ученик в академията Армедиус. Ритматист.

Инцидент: Либел е бил заловен и отвлечен от своята стая в семейния дом, където, според училищния протокол, е отседнал за почивните дни. Родителите са спели само през три стаи от неговата и съобщават, че не са чули нищо. Прислугата също не съобщава за шумове.

Местопрестъпление: Кръв по пода. Любопитни тебеширени рисунки (ритматически?), открити на пода в стаята и отвън, до прозореца.

Извършител: Неизвестен. Свидетели — няма. Вероятно ритматист.

Мотив: Неизвестен.

Професор Фич отгърна следващия лист. Надписан беше „Скици, открити в стаята. Кървавите петна са маркирани с X“.

Изобразени бяха четири големи квадрата, вписани един в друг, а по средата им имаше кръг. Квадратите бяха пробити в ъглите и страните им бяха надрани като кръга в дома на Лили Уайтинг. Наоколо имаше разпилени части от линии — Джоел предполагаше, че са останки от унищожени тебеширчета, но беше трудно да се прецени.

— Хъм. Затворил се е — каза професор Фич.

Джоел кимна.

— Видял е как идват тебеширчетата и се е обградил със Забранителни линии.

Това беше ужасна тактика при дуел — Забранителните линии блокираха не само тебеширчетата, но и физически обекти. Самият ритматист не можеше да ги премине и да чертае линии, за да се брани. Затваряйки се, Хърман беше определил съдбата си.

— Не е трябвало да го прави — каза Джоел.

— Може би. Но ако се е опасявал, че ще го смажат, това може и да е бил единственият му избор. Забранителните линии са по-силни от Отбранителния кръг.

— Освен в ъглите — обади се Джоел.

Забранителните линии трябваше да са прави, а правите линии нямат свързващи точки. Тебеширчетата се бяха промъкнали през ъглите. Ала Фич навярно имаше право. Тебеширчетата бяха бързи и бягството можеше да се окаже лоша идея.

Единствената възможност беше човек да се затвори зад много линии, да се заключи на място и да вика за помощ. После да чака с надеждата някой да чуе и да е в състояние да направи нещо. Да седи и да гледа, докато пъплещата маса тебеширчета си проправят път с дъвчене и дране, приближават се и преодоляват линиите една по една.

Джоел потръпна.

— Забелязахте ли тези прашинки?

Фич погледна по-отблизо.

— Хъм. Да.

— Приличат на останки от тебеширчета — продължи Джоел. — След като са били разкъсани.

— Може би — отговори Фич и погледна косо. — Не са пресъздадени много добре. Пфу! Полицейските художници не знаят какво е важно и какво не е.

— Трябва да видим самото местопрестъпление — каза Джоел.

— Да. Сега обаче навярно вече е твърде късно. Полицаите са крачили наоколо, засегнали са линиите, залели са с киселина Забранителните линии, за да ги изтрият и да могат да претърсят стаята. И това означава…

Той замълча.

Няма да можем да огледаме местопрестъплението, ако няма друг случай, помисли Джоел. И ако полицията знае да не пипа нищо до пристигането ни.

Това означаваше да се чака изчезването на още един човек — лоша идея. По-добре да работят с наличното до момента.

— Ето — каза Фич, докато разглеждаше последния, трети лист. На него бяха изобразени усукани линии, като онези в къщата на Лили. Скицата беше озаглавена „Странен мотив, изобразен с тебешир, открит на външната стена на стаята на жертвата.“

— Колко странно. Същият като преди. Но това не е ритматически мотив.

— Господин професор — рече Джоел, взе листа и го вдигна към светлината. — Виждал съм някъде това изображение. Знам, че съм го виждал!

— Доста семпъл мотив — прецени Фич. — Може би си го виждал в шарката на някой килим или в някоя украса от дялан камък. Напомня на нещо келтско, не би ли казал? Може това да е символът на убиеца… или, ъъм, на похитителя.

Джоел поклати глава.

— Знам, че съм го виждал на място, свързано с ритматиката. Може би в някой от текстовете, които четох?

— Ако случаят е такъв, то не е било в текст, който аз съм чел. Това не е ритматически модел.

— Не е ли възможно да съществуват линии, за които още не знаем? В смисъл, само допреди няколко века дори не сме знаели, че ритматиката е възможна.

— Предполагам — съгласи се Фич. — Някои учени говорят за такива неща.

— Защо не начертаете този модел? Може да направи нещо.

— Май мога да опитам. Какво лошо? — Извади тебешир от джоба на китела си и разчисти бюрото.

После се поколеба.

Една мисъл порази Джоел. Какво лошо? Потенциално — много, ако този модел наистина има нещо общо с отвличанията.

Джоел си представи как скицата на Фич неумишлено извиква цяла армия тебеширчета или привлича вниманието на личността, която ги контролира. Една от лампите в кабинета почна да се върти по-бавно и светлината отслабна. Джоел пъргаво скочи да я навие отново.

— Май ще се наложи някога да опитаме — каза Фич. — Може би ще трябва да изчакаш отвън.

Джоел поклати глава.

— Досега изчезват само ритматисти. Смятам, че трябва да остана, да гледам и да помогна, в случай че нещо стане с Вас.

Фич поседя малко. Накрая въздъхна и са пресегна да скицира оплетената спирала върху дъската.

Нищо не се случи.

Джоел затаи дъх. Минутите минаваха. Нищо. Нервно пристъпи към бюрото.

— Точно ли го нарисувахте?

— Хмм. Е, така мисля — отговори Фич и вдигна скицата. — Ако приемем, че офицерите в дома на Хърман са я прерисували точно. — Допря с тебешира си усукания мотив, явно в опит да го накара да изчезне. Нищо.

— Няма ритматически свойства — заключи професорът. — В противен случай щях да съм в състояние да го накарам да изчезне. — Помълча, после вдигна глава. — Аз… май много изцапах писалището си. Хъм. Не ми мина през ум.

— Трябва да направим още опити — предложи Джоел. — Да опитаме различни варианти.

— Да. Може би това и ще направя. Ти обаче трябва да се прибереш у дома и да легнеш да спиш. Майка ти ще се разтревожи!

— Майка е на работа — отговори Джоел.

— Е, може би си уморен.

— Страдам от безсъние.

— Тогава трябва да си идеш и да се помъчиш да заспиш. Нямам намерение да държа ученик в кабинета си до малките часове. Вече е твърде късно. Отивай си.

Джоел въздъхна.

— Ще споделите с мен всичко, което откриете, нали?

— Да, да — съгласи се Фич и му махна.

Джоел пак въздъхна, този път по-шумно.

— Почваш да звучиш като Мелъди. Тръгвай!

Като Мелъди ли? Няма такова нещо!

— И… Джоел?

— Да?

— Движи се през добре осветените части от кампуса, когато се връщаш към общежитието, момчето ми. Нали?

Джоел кимна и затвори вратата.