Брандън Сандърсън
Ритматистът (10)

09

Към края на седмицата Джоел откри нещо важно за себе си. Нещо дълбоко, изначално и съвършено неоспоримо.

Господарят не го беше създал за чиновник.

Уморен беше от дати. Додея му от тефтери. Главата му се въртеше от бележки, препратки и звездички до имената на хората.

Въпреки това продължаваше да седи на пода в кабинета на Фич и да проучва страница след страница. Имаше чувството, че умът му е изсмукан, устните му са зашити, а пръстите му живеят свой живот. В рутинната работа имаше нещо хипнотизиращо. Не можеше да спре, докато не свърши.

И почти беше свършил. След една седмица тежък труд, той отдавна беше преполовил списъците. Започнал беше всеки ден да си носи бележките у дома и работеше по тях, докато се стъмни. Често, когато не можеше да заспи, работеше и още часове на светлината на фенерите.

Ала скоро, съвсем скоро, щеше да свърши. Стига да не полудея преди това, помисли си той и отбеляза поредната смърт при нещастен случай в един от списъците.

В другия край на кабинета на Фич изшумоля хартия. Всеки ден Фич даваше на Мелъди да копира нов отбранителен кръг. Тя беше безнадежден случай.

Всяка вечер Мелъди се хранеше отделно от останалите ритматисти. Мълчеше, докато те бърбореха. Значи не само Джоел я намираше дразнеща.

През последната седмица Фич се ровеше в стари плесенясали ритматически текстове. Джоел успя крадешком да зърне няколко от тях — те бяха теоретични томове на високо ниво, които доста надхвърляха способностите на Джоел да ги разбере.

Джоел отново се върна към работата си и отбеляза още едно име, после мина на следващата книга. Тя беше…

Нещо в последния списък не му даваше мира — поредния списък на възпитаниците на Армедиус по години. Джоел отмяташе починалите.

Едно от неотметнатите имена привлече вниманието му. Екстън Л. Прат. Чиновникът Екстън.

Екстън никога не беше давал признаци, че е възпитаник на училището. Откак Джоел се помнеше, Екстън беше старши писар в канцеларията. Беше нещо като забележителност в Армедиус със своите елегантни костюми и папийонки, изписани чак от Калифорнийския архипелаг.

— Добре, това е! — внезапно обяви Мелъди. — На мен, Мелъди Мънс, ми втръсна!

Джоел въздъхна. Нейните изблици бяха учудващо редовни. Явно тя можеше да седи мълчаливо само около час, а после просто трябваше да изпълни тишината с театрално избухване.

— Хъм? — попита Фич и вдигна поглед от книгата. — Това какво е?

— Втръсна ми — отговори Мелъди и скръсти ръце. — Не мисля, че мога да прекопирам друга линия. Пръстите ми няма да го направят. По-скоро ще се откъснат от ръцете ми!

Джоел стана и се протегна.

— Просто не ме бива в това — продължи Мелъди. — Колко зле трябва да е едно момиче по ритматика, та най-сетне всички просто да се предадат и да я оставят да се занимава с нещо друго?

— Много по-зле от теб, миличка — отговори Фич и остави книгата си настрани. — През всичките си години тук съм виждал това да става само два пъти, и то само защото се прецени, че учениците са опасни.

— Аз съм опасна — рече Мелъди. — Чухте какво каза професор Нализар за мен.

— Професор Нализар не е специалист по всичко, както твърди. Може би знае как да се дуелира, обаче не разбира учениците. Ти, мила моя, далеч не си безнадеждна. Ето, гледай колко се е подобрило копирането ти само за една седмица!

— Да, следващия път, когато искате да впечатлите група от четиригодишни деца, можете да пратите да ме повикат.

— Ти наистина ставаш по-добра — каза Джоел. Не беше отлична, но се подобряваше. Явно професор Фич действително знаеше какво прави.

— Видя ли, миличка? — каза Фич и отново си взе книгата. — Трябва отново да се хванеш на работа.

— Смятах, че от Вас се очаква да ме учите. А само седите и си четете. Мисля, че опитвате да се измъкнете от задълженията си.

Фич примигна.

— Прекопирането на ритматически защити е изпитан с времето, проверен и традиционен метод, който кара ученика да се съсредоточи върху основните техники.

— Добре. Уморена съм от него. Няма ли нещо друго, което бих могла да правя?

— Да, добре, предполагам, че седем дни, прекарани само в прекопиране, може да са малко дразнещи. Сигурно всички можем да си починем. Джоел, би ли ми помогнал да преместя тези книги?

Джоел отиде при него и му помогна да преместят няколко камари книги и да отворят на земята място с дължина шест стъпки.

— И така — каза Фич и се настани на пода, — в това да си добър ритматист има много повече от линии. Способността да се чертае е много важна — наистина, съвсем основополагаща. А още по-важна е способността да се мисли. Ритматистите, които са способни да мислят по-бързо от опонентите си, могат да са също толкова успешни, колкото онези, които чертаят бързо. Все пак, нямаш полза да рисуваш бързо, ако рисуваш грешните линии.

Мелъди сви рамене.

— Май има смисъл.

— Отлично — каза Фич и извади от джоба си парче тебешир. — Така, помниш ли петте защити, върху които те накарах да работиш тази седмица?

— Как мога да ги забравя? На Матсън, Озбърн, Балинтейн, Сумсион и Ескридж.

— Всички те са основни форми, със своите силни и слаби страни. С тях можем да обсъдим онова, което в ритматиката често се нарича „предусещане“.

— Предусещане ли? — обади се Джоел. После сам се наруга. Ами ако Фич забележи, че той ги слуша, и го прати обратно при регистрите?

Фич даже не вдигна поглед.

— Точно така. Някои по-млади ритматисти обичат да го наричат „очакване“, но на мен това винаги ми се е струвало твърде делнично. Нека си представим дуел между двама ритматисти.

Почна да чертае на пода. Не кръг в реални размери, а малък, учебен. Беше широк само една педя и Фич го начерта с връхчето на тебешира, та линиите бяха съвсем тънки.

— Представи си, че участваш в този дуел. Така, във всеки дуел имаш три възможности за начало. Можеш да подбереш защитата си в зависимост от своята стратегия — мощна защита, ако искаш да се държиш дълго време, или по-слаба защита, ако искаш да приключиш бързо и да нападаш агресивно.

— Освен това обаче можеш и да чакаш, преди да начертаеш защитата си, докато се увериш какво прави противникът ти. Наричаме това да предусещаш противника — оставяш го да поведе и после печелиш предимство, като изграждаш защитата си в зависимост от това, което той прави. Нека предположим, че противникът ти чертае защитата на Матсън. Какъв ще бъде твоят отговор?

Фич изпълни малкия кръг пред себе си, като нарисува по-малки кръгове в горните и долните точки на свързване, а в другите такива точки добави дребни тебеширчета. Когато завърши първото — змия — то оживя и се разшава, после почна да пъпли пред кръга. Змията беше прикрепена за предната точка на свързване с въженце на шията.

— Е? — попита Фич. — Коя защита ще е най-добре да ползваш срещу мен?

— Не знам — отговори Мелъди.

— На Балинтейн — предположи Джоел.

— А, и защо нея? — попита Фич.

— Защото защитата на Матсън кара моя противник да рисува множество защитни тебеширчета. Ако мога да разполагам с бърза за рисуване основна защита, която ми оставя много свободно място отгоре, за да направя Мощни линии, мога да почна обстрела, преди противникът ми да е готов със защитата.

— Отлично — отговори Фич. — Хмм, за съжаление тъкмо тази стратегия използва Нализар срещу мен. Съмнявам се, че ме предусети — почна да рисува твърде бързо. Несъмнено, бързата защита често е в негов стил, при това той вероятно знаеше, че аз обичам сложните защити. Можеше да предвиди, че неговата стратегия е добра.

Фич се поколеба, опря тебешира си до малкия кръг. След няколко секунди той изчезна в прах. Всеки ритматист можеше да премахне своите линии по този начин, но не можеше да изтрие чуждите. Само трябваше да допре тебешира до линиите и целенасочено да им повели да изчезнат.

— Но не смятайте — продължи Фич, — че само защото сте агресивни, ще победите добрата защита. Истина е, че силната защита по принцип е по-жизнена срещу многобройни противници. Един умел дуелист обаче може да изгради защитата си дори и срещу решително нападение.

— Следователно — заключи Мелъди — Вие казвате, че няма значение каква защита използвам.

— Изобщо не казвам това! — рече Фич. — Хмм, или пък казвам. Няма значение коя защита използваш, защото най-важна е стратегията. Трябва да разбираш защитите, за да знаеш какви са предимствата ти, когато избереш една от тях. Трябва да разбираш защитата на противника, за да узнаеш слабите му места. Ето, какво ще кажеш за това.

Нарисува на пода елипса, после почна да скицира Забранителни линии и едно тебеширче най-отгоре.

— Това е защитата на Озбърн — каза Джоел.

— Много добре. Разбира се, не ще да е трудно да се определи, доколкото само една от основните защити се базира на елипса. И така, коя защита ще действа срещу тази на Озбърн?

Джоел се позамисли. Озбърн беше елипса — следователно предната и задната й част бяха много по-силни от предната и задната част на един кръг. Фланговете й обаче щяха да са слаби.

— Ще ползвам също Озбърн — отговори Джоел. — Така ще имам равна на неговата сила и дуелът ще се превърне в изпитание на умението.

— Ах, разбирам — рече Фич. — А ти, Мелъди? И ти ли ще постъпиш така?

Тя отвори уста, вероятно да каже, че не я интересува. После се разколеба.

— Не — отговори тя и вирна червенокосата си глава. — Ако наблюдавам съперника си, за да видя какво прави, значи не мога просто да изляза със същата защита — защото ще се забавя и ще допусна той да напредне! И ще трябва да го догонвам през целия дуел.

— Аха! Правилно.

Джоел се изчерви. Говорил беше прибързано.

— Така — обърна се Фич към Мелъди, — ако няма да ползваш Озбърн, коя тогава?

— Хмм… Сумсион?

Джоел кимна. Сумсион беше бърза защита с открити страни. Често се ползваше от хора, които предпочитаха нападателни тебеширчета — а те щяха да са основното средство да се победи съперник с Озбърнова защита. Пращаш тебеширчетата да нападнат уязвимите флангове.

Мелъди се усмихна доволно и победоносно на Джоел, а Фич използва тебешира, за да изтрие нарисуваното.

Ох, свърши!, рече си Джоел.

— Направете още една, господин професоре.

— Хмм. Не трябва ли да работиш по списъците?

— Само ми дайте още една възможност да я победя — помоли Джоел.

— Добре тогава. И двамата извадете тебеширите си.

Джоел се посмути. В момента не носеше тебешир.

— Може ли… да ми заемеш един? — свенливо прошепна той на Мелъди.

Тя извъртя очи, но му даде. Двамата коленичиха един до друг на пода. Фич почна да рисува. Джоел го наблюдаваше и се стараеше да отгатне коя защита ще използва. Кръг — значи не беше тази на Озбърн. После Фич очерта малко кръгче най-отгоре и го запълни със Забранителни линии.

Сумсион, каза си Джоел. Пак защитата на Сумсион.

В предната част на тази защита имаше една Забранителна линия, която — веднъж поставена на мястото си — нямаше да позволи на Фич повече да чертае от тази страна. Следователно Защитата на Сумсион започваше с много силна предна част, която обаче не можеше да бъде предпазвана. Цялото време на ритматиста щеше да иде в рисуване на тебеширчета и пращането им в нападение.

Нужно ми е да ударя силно по тази предница, разсъди Джоел. Да направя пробив на място, където той смята, че е силен, обаче не може да се защити.

Това вероятно означаваше, че защитата на Балинтейн е най-подходяща. Джоел обаче не я нарисува. Искаше нещо по-драматично. Трескаво почна да чертае по грубия дъсчен под и изобрази кръг с девет точки и с множество свързани тебеширчета наоколо, с което си създаде много силна защита. Не си направи труда да се закотвя със Забранителни линии. Почна направо да чертае Мощни линии, за да ги изстреля в самото чело на кръга на Фич.

— Добре — рече Фич и се изправи. — Да видим тук. Хмм…

Джоел погледна настрани. Мелъди беше начертала защитата на Балинтейн, при това се беше справила доста добре — като за нейните възможности. Линиите бяха лъкатушни и кръгът беше кривичък, обаче всички части си бяха на мястото.

— Да, наистина — рече Фич. — Всъщност това е доста добро, мила моя. Може и да нямаш око за кръговете, обаче мислиш като ритматист. — Фич замълча и се приведе да разгледа работата й по-отблизо. — Божке! Би ли погледнал това тебеширче? Наистина!

Джоел се наведе. Повечето ритматисти ползваха опростени тебеширчета. Змии, паяци, от време на време дракони. Самият Фич предпочиташе по-сложните рисунки — явно те бяха по-силни от онези с по-малко линии. Джоел нямаше възможност да изучи добре теорията за тебеширчетата.

Едничкото тебеширче на Мелъди — при защитата на Балинтейн имаше място само за едно — беше невероятно подробно и сложно, въпреки размера. Мъничката мечка беше с щриховани сенки, имаше къси чертички за козина и пропорциите й бяха съвършени.

Крачеше напред-назад из гората пред нейния кръг, вързана за свързващата точка с малка тебеширена верига. Всяка брънка на веригата беше нарисувана отделно.

— Охоо — продума Джоел, без да иска.

— Да — продължи Фич. — И в случая според мен Балинтейн е правилният избор. Макар че и нещо с много силна защита против тебеширчета също би свършило работа.

Фич хвърли поглед на кръга на Джоел.

— А, с девет точки? Малко се перчим, нали така?

Джоел сви рамене.

— Хмм. Не е зле, Джоел, трябва да отбележа. Третата точка е отместена с няколко градуса, но останалите са в разумни граници. Това защитата на Хил ли е?

— Модифицирана.

— Без Забранителни линии?

— Вие начертахте Сумсион. Значи е възможно да не ползвате много Мощни линии, не и ако не сте специалист по отблъскването им. Вие обаче не се подготвихте за такова действие. Следователно не бихте могли да ме отблъснете. Това означава, че не ми е нужна стабилизация.

— Отлична аргументация — отговори Фич. — Освен ако не забележа какво си направил, естествено. Помни, винаги бих могъл да премахна Забранителната линия и изненадващо да те нападна отпред!

— Това би Ви отнело няколко секунди — прецени Джоел. — Щях да забележа и да стабилизирам защитата си.

— При положение, че наблюдаваш внимателно.

— Ще наблюдавам. Вярвайте ми.

— Да… Вярвам, че ще наблюдаваш. Е, това със сигурност е впечатляващо. Смятам, че е много вероятно и двамата да ме победите!

Съмнително е, рече си Джоел. Беше виждал как рисува Фич — наистина беше добър. Наистина, неуверен по време на дуел, но много добър. Все пак, Джоел подозираше, че професорът не се държи покровителствено, а само ги насърчава.

Доколкото можеше да се прецени от реакцията на Мелъди, това вършеше работа. Всъщност тя се вълнуваше от рисуването.

— Какво следва? — попита момичето.

— Е, смятам, че можем да направим още няколко — отговори професор Фич и накара линиите си да изчезнат. Мелъди направи същото.

Джоел просто зяпаше рисунката си.

— Ъхъм… Имате ли гъба?

Фич изненадано вдигна поглед.

— О! Е, хмм, да проверя…

След около пет минути търсене из високоучената бъркотия в кабинета Фич успя да изрови гъба. Джоел я използва, но тя съвсем не работеше добре. Линиите просто се размазваха на пода, който не беше предназначен за рисуване с тебешир.

Джоел се изчерви и затърка по-силно.

— Може би ще трябва отсега нататък да ти даваме да рисуваш на дъска, Джоел… — каза Фич и извади малка дъска за тебешир.

Джоел погледна зле изтритата рисунка пред себе си. Беше остро и отчетливо напомняне кой е той всъщност. Нямаше значение колко упорито се опитва или учи, той никога няма да стане ритматист и да е способен да накара своите тебеширени линии да оживяват или да изчезват със силата на мисълта.

— Май ще трябва да се върна към моето проучване — рече Джоел и се изправи.

— О, направи още няколко с нас — отвърна Фич и размаха дъската, докато му я подаваше. — Работи толкова много по тези регистри. Пък и за госпожица Мънс ще е добре да има с кого да се състезава.

Джоел се спря. Това беше първият случай, когато някой ритматист действително му предлагаше да участва. Той се усмихна и се пресегна да вземе дъската.

— Отлично! — заключи Фич. Изглежда намираше перспективата да ги обучава далеч по-вълнуваща от изследването.

През следващите няколко часа те минаха повече от дузина защити и контри. Фич рисуваше по-сложни кръгове и караше Джоел и Мелъди да обсъждат два или три начина да ги нападат. Нямаше истински дуели. Явно професор Фич странеше от такива работи.

Вместо това той рисуваше, обясняваше, напътстваше. Говореха кои защити са най-добри срещу многоброен противник. Обсъждаха защо е важно да се замисляш за възможността да те обкръжат, понеже в Небраск ритматистът можеше да се принуди да се сражава в няколко направления едновременно. Освен това обсъждаха как да разпределят времето си, как да печелят най-много от силните си страни, а и малко обща теория. И през цялото време рисуваха.

Джоел се хвърли в работата с ентусиазъм. Макар това да не беше задълбочената лекция по ритматика, на която се беше надявал, беше истинско рисуване с истински ритматисти. Чудесно беше.

И беше много по-добре от четенето на регистрите.

Най-сетне Фич хвърли поглед на часовника.

— Добре. Можем да приключваме за днес.

— Моля? — попита Мелъди и вдигна поглед от последния им комплект рисунки. — Не можете! Той печели!

Джоел се подсмихна самодоволно. По негови сметки — а той подозираше, че и Мелъди също е правила сметки в главата си — Фич беше одобрил неговите контри в седем от случаите, докато Мелъди имаше правилните защити само три пъти.

— Печели ли? — възкликна Фич. — Че това не е състезание.

— Да, Мелъди — рече Джоел. — Това не е състезание. Поне не е състезание, когато ти участваш. Съвсем не е.

Тя се сепна, като че я беше зашлевил. Джоел се засрами, осъзнавайки колко остри са думите му.

Вместо да отвърне веднага, Мелъди грабна скицника си.

— Аз просто… ще продължа да се упражнявам да скицирам, господин професор.

— Да, миличка — отговори Фич и изгледа строго Джоел. — Добра идея. Джоел, трябва да върна някои от тези книги в библиотеката. Ще ми помогнеш ли да ги отнеса?

Джоел сви рамене, вдигна посочената купчина книги и последва професора по стълбите. Мелъди остана да подсмърча в кабинета.

Излязоха от стълбището на моравата и Джоел примигна на слънчевата светлина — в кабинета на Фич беше лесно да загубиш представа за времето.

— Ритматическите ти чертежи са напълно завършени, Джоел — рече Фич. — Наистина не зная дали съм виждал толкова умел ученик. Чертаеш като човек с тридесетгодишна практика.

— Обикновено бъркам с деветте точки.

— Малцина ритматисти успяват да се справят с такива чертежи. Твоята способност, особено за неритматист, е направо смайваща. Ти обаче си и безчувствен грубиян.

— Аз — грубиян? — възкликна Джоел.

Фич вдигна показалец.

— Най-опасният тип човек не е онзи, който е прекарал младините си в това да разблъсква хората. Такъв човек става ленив и често е твърде доволен от живота, та да е истински опасен. Онзи, който в младостта си е бил блъскан, обаче… Когато се сдобие с малко сила и власт, често ги ползва, за да стане тиранин като най-лошите в историята. Тревожа се, че това може да излезе от теб.

Джоел сведе поглед.

— Не се опитвах да я накарам да изглежда некадърна, господин професоре. Просто се стараех да покажа най-доброто от себе си!

— Няма нищо лошо в това да правиш всичко по силите си, синко — строго отговори Фич. — Никога не се срамувай от уменията си. Но забележката, която направи… не показваше момче, което се гордее с уменията си. А човек, който се гордее, че го бива повече от другия. Много ме разочарова.

— Аз… — Какво можеше да каже? — Съжалявам.

— Не съм сигурен, че трябва да се извиняваш на мен. Ти си млад, Джоел. Достатъчно си млад и още разполагаш с време, за да решиш какъв тип човек искаш да станеш. Не допускай ревността, огорчението или гневът да определят този път. Виж сега, възможно е и аз да съм бил твърде рязък с теб. Просто ми обещай, че ще помислиш върху думите ми.

— Ще помисля.

Двамата продължиха напред през кампуса. Джоел целият изгаряше от срам, докато носеше книгите.

— Професоре, наистина ли смятате, че можете да я обучите да бъде голям ритматист?

— Мелъди? — отвърна другият. — Единствената истинска пречка пред нея е неувереността й. Прегледах сведенията за нея. Забележителното е, че предвид всичко не се е отказала. Смятам, че при подходящо обучение в основните неща ще…

— Я виж ти, професор Фич! — извика един глас.

Фич изненадано се обърна. Джоел не го беше забелязал, но близо до площадката на кампуса, където тревата се разделяше от бетонирано плато, се бе събрала малка група. Там стоеше мъж в червен ритматически кител, ръцете му бяха скръстени и той гледаше Джоел и Фич отвисоко.

— Професор Нализар — отговори му Фич. — Не би ли трябвало тъкмо сега да сте в час?

— Днес имаме час на открито — обясни Нализар и кимна по посока на върха на хълма, където множество ученици-ритматисти рисуваха, коленичили върху бетона. — Единственият начин да се научиш е да действаш, а единственият начин да победиш е да се сражаваш. Тези ученици са прекарали достатъчно време из прашни класни стаи и в слушане на лекции.

Пък и така може да се поперчи, каза си Джоел, щом забеляза какво внимание от страна на учениците и преподавателите, които играеха футбол наблизо, е привлякла демонстрацията на Нализар.

— Хъм. Да. Интересно. Е, приятен ден — рече Фич.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете тук, горе, професоре? — провикна се Нализар. — Да направим едно малко състезание, Вие и аз? Да покажем отново на децата как се прави наистина? Разбира се, аз позволявам на всеки от тях да се дуелира с мен, но те далеч не са достойни съперници.

Фич пребледня.

— Е, не мисля…

— Хайде сега — продължи Нализар. — Заради доста неубедителната Ви проява последния път бих допуснал, че с нетърпение чакате случай да се докажете!

— Вървете, професоре — прошепна Джоел. — Можете да го победите. Виждал съм Ви как рисувате. Вие сте далеч по-добър от него.

— Не, професоре, благодаря Ви — провикна се Фич, сложи ръка на рамото на Джоел и го обърна. Джоел усети, че ръката на Фич осезаемо трепери.

Джоел неохотно позволи на Фич да го отведе. Чу как Нализар излая нещо на класа си. Думите му бяха последвани от смях.

— Защо? — попита Джоел, докато се отдалечаваха. — Защо не се дуелирахте с него?

— Щеше да е безсмислено, Джоел. Не мога да си върна титулярното място още една година. Ако се бия и загубя, отново ще бъда унизен. Ако спечеля, само ще направя Нализар свой още по-голям враг.

— Той е лицемер — заяви Джоел. — Всичките приказки, че ще държи неритматистите вън от своята класна стая, а после излиза навън и показва учениците си на всички?

— Те ще са на показ и на Мелето. Предполагам, че Нализар иска да ги приучи да чертаят пред публика. Иначе разбирам какво имаш предвид. Въпреки това няма да се поставя в положение да ми се налага отново да се сражавам с него. В тази ситуация няма да е джентълменско.

— Нализар не заслужава джентълменско отношение — тросна се Джоел. Той стисна юмруци. Ако някой беше грубиян, то това беше Нализар. — Наистина би трябвало отново да се дуелирате с него. От гордост или не. Няма да загубите нищо — вече всички смятат, че Нализар е по-добър. Ако победите обаче, ще се докажете.

Фич помълча малко.

— Не знам, Джоел. Аз просто… просто не съм добър в дуелите. Той ме победи, при това заслужено. Не, не бих искал отново да се дуелирам с него и това е. Повече няма да се занимаваме с това.

Докато вървяха по пътя си, Джоел не можеше да не забележи, че професорът все още леко потреперва.