Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (18) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Филип и Мими бяха на седмото небе от щастие. Те винаги бяха заедно и това не остана незабелязано от графиня Ута.

Двамата обиколиха заедно всички стаи и пристройки на замъка, тъй като Филип трябваше да добие колкото се може по-пълна и всеобхватна представа за имота. Те не криеха чувствата си един към друг, не виждаха причина да го правят.

Графиня Ута се отегчаваше все повече с всеки изминал ден. Тя нямаше търпение Филип да приключи с работата си, за да може най-после да си тръгне от това проклето място.

Графинята беше обхваната от ревност — силна и болезнена ревност към Филип.

Той й принадлежеше!

Ута беше убедена, че историята с тази Мими фон Ковалски беше просто мимолетна авантюра и Филип ще я забрави веднага щом си тръгнат от Бенда. Колкото повече време минаваше обаче, толкова по-неспокойна ставаше Ута.

Филип никак не бързаше да приключи с работата си. Тук той беше намерил щастието си и като всеки нормален човек не искаше да си тръгне от него.

Този късен следобед Ута с огромно неудоволствие видя Филип и Мими да се изкачват по стълбите от мазето.

— Филип, бих се радвала, ако ми докладваш за резултатите от проучването си до момента — студено каза графинята и презрително погледна към Мими. — Насаме!

— Докладът ми още не е завършен — отговори Филип, без дори да си помисли да свали ръката си от кръста на Мими.

— Няма значение. Искам да разбера докъде си стигнал. Запазила съм маса в ресторанта на хотела.

Филип въздъхна.

— Трябва ли наистина да го правим?

— Трябва — раздразнено отвърна графиня Ута фон Боленберг. — Освен това вече е късно и трябва да се връщаме в селото.

— Не ми оставяш избор — отвърна Филип и въздъхна.

Той никак не беше доволен от това, че щеше да се наложи да прекара вечерта с бившата си приятелка. Принцът добре познаваше Ута и много добре знаеше, че тя ревнува от Мими.

— Да тръгваме — каза графиня Ута и тръгна към централния вход на замъка.

Филип прегърна Мими и я целуна по челото.

— Ако нямаш нищо против, по-късно довечера ще дойда пак, мила моя — каза й той.

— Ще те чакам — усмихна се замечтано Мими.

Тя го изпрати с поглед, гледайки след него и затвори вратата след себе си.

— Уау — чу тя гласа на Кара, която незабелязано беше дошла от кухнята. — Май наистина си влюбена, сестричке. Този архитект май ти взе ума.

Мими беше прекалено щастлива, за да отговори на шегата на сестра си. Вместо това силно я прегърна.

— Никога не съм била толкова щастлива. Никога през живота си, Кара. Можеш ли да си представиш?

— Не знам дали мога — отвърна Кара. — Наистина ли го обичаш?

— Разбира се, че да — отвърна Мими. — Само като си помисля за него и сърцето ми забива така, все едно ще изскочи от гърдите ми. А когато сме сами… — Мими не успя да довърши, защото при мисълта за Филип загуби дар слово. — Той означава всичко за мен, Кара — каза Мими, след като дойде на себе си. — Всичко на този свят.

— Радвам се, че това се случи точно на теб, сестричке — усмихна се Кара. — Сега разбра ли, че голямата любов не е илюзия?

Мими се усмихна.

— Бъркала съм, Кара. Колко съм бъркала.