Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (8) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Тази вечер Карола реши, че трябва да разговаря с приятеля си веднага след вечеря. Дагмар фон Холмен им пожела лека нощ и се оттегли в спалнята си. Карстен беше споменал на Карола, че майка му страда от проблеми със съня и взема приспивателни. Двамата излязоха в парка, хванати за ръка. Карола се загледа в тъмните прозорци на имението и видя, че свети само в стаята на Елизабет.

— Не успях да ти благодаря за прекрасния подарък, мили мой — каза Карола. — Ковчежето е прекрасно. Бързо разбрах, че е с двойно дъно и намерих верижката — усмихна се Карола, дръпна шала си и му показа верижката с полумесеца на врата си. — Явно умееш да изненадваш приятно.

Карстен фон Холмен беше изненадан и едновременно с това ужасен от чутото току-що. Съпругата му имаше черно ковчеже, което никой не беше виждал след смъртта й. Освен това Карстен никога не беше виждал тази верижка. Той хвана полумесеца и го разгледа.

— Харесва ли ти? — попита той, след като се окопити.

— Да — отвърна тя и хвана ръката му. — Студено ли ти е, Карстен? Пръстите ти са ледени.

— Не, всичко е наред.

— А защо си гравирал само моето име, а не и твоето?

На златния полумесец е гравирано името на Карола? Кой може да го е направил? Карстен затвори очи и преброи до десет наум.

— Глупаво от моя страна, нали? — каза той и я притисна към себе си. — Това обаче трябва да ти покаже колко много те обичам, мила моя. Ти си в мислите ми ден и нощ, Карола. Ти и само ти.

— Толкова много ли означавам за теб? — вгледа се в очите му тя и в следващия момент сякаш видя пред себе си Морис фон Науенщайн, който й шепнеше нещо. Карола веднага си наложи да не мисли за него.

— Какво ти е? — попита Карстен, забелязал смущението й.

— Нищо — отвърна тя и реши да не му разказва за срещата с Морис. Имаше време и за това.

— Иска ми се да бях поет, за да опиша любовта си към теб с най-красивите думи, мила моя — каза Карстен. — Нищо не може да застане на пътя на любовта ни — погледна я в очите той и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да си поеме дъх. — Нищо няма да ни раздели, мила моя. Аз ще се погрижа за това — каза Карстен и страстно я целуна.

Карола си легна малко преди полунощ. Тя дълго не можа да заспи, мислейки за срещата си с принц Морис и предполагаемото самоубийство на Сандра. Карола се питаше какво беше предизвикало депресиите й. Искала е да се върне в Австралия или е била нещастна в брака си с Карстен? Възможно ли беше омразата на Карстен към семейство Науенщайн да е свързана със Сандра и смъртта й? Дали не я е ревнувал от Морис?

Когато Карола най-после заспа, й се присъниха две малки момиченца, които си играеха на една поляна. Едното беше малко по-голямо. И двете имаха сини очи и руса коса. Децата държаха по едно ковчеже. От тях те извадиха златни верижки. На верижката на по-голямото момиче беше гравирано името на Карола, а на другото — на Сандра.

Една голяма ръка взе по-голямото момиче и го отнесе. По-малкото тръгна след него, но малките му крачета не издържаха дълго и то седна на поляната само…

— Сандра!

Карола се събуди от собствения си писък. Объркана, тя се изправи и погледна през прозореца. Зад завесите се процеждаше първата дневна светлина. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Карола се чувстваше съкрушена. Тя усещаше някаква носталгия, която не можеше да си обясни.

Карола откопча верижката. Малко по малко младата жена се успокои. Тя се замисли дали трябва да сподели съня си с Карстен, но се сети, че той не беше от хората, които вярват на сънища. Не беше само това. Тя усети, че се страхува да му каже за съня си.

Младата жена затвори очи и се опита да си припомни целия този сън от начало до край. Тя се запита чия ли беше голямата ръка, която раздели по-голямото от по-малкото момиче. Тя отново докосна верижката, сякаш се страхуваше да не я открадне някой.