Юлиане Сартена
Условие за влюбване (12) (Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й)

След тежкия разговор с принц Едуард на следващия ден Елена много се зарадва, когато видя колата на Фабиан Доеринг пред училището. Той беше дошъл да я вземе и да я поздрави за първата й корица.

— Моите поздравления — усмихнат каза той. — Това е голям успех за теб. Имаш късмет, че сега се търсят жени, излъчващи класа като теб.

Той отвори багажника на купето, извади от него голям букет и й го подари.

— Колко мило от твоя страна — изненадано се усмихна Елена. — Мисля, че си първият човек, който се радва на успеха ми. Освен Щефани, разбира се. Тя е на седмото небе от радост.

— Вълнува се все едно тя е спечелила конкурса, така ли? — попита Фабиан леко раздразнено.

— Да, може би, но ти знаеш, че Щефани обича модата повече от всичко — отвърна Елена, която все още не можеше да откъсне поглед от огромния красив букет.

Фабиан кимна.

— Мога да си представя. За модел обаче не става, не е достатъчно красива.

— Не говори така — каза Елена в подкрепа на приятелката си. Този коментар я засегна.

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Хиляди момичета мечтаят да станат известни фотомодели. За по-голямата част от тях това си остава мечта и нищо повече. Ти, за разлика от тях, имаш всички шансове да успееш. Повярвай ми обаче, този бизнес никак не е лек.

 

Елена го погледна изпитателно. Фабиан имаше вид на човек, който знае какво говори.

— Как посрещнаха успеха ти в „кралския двор“? — изхили се той.

Принцеса Елена се почувства засегната от тази шега, която сметна за крайно неуместна. Тя обаче се постара да не го покаже.

— Родителите ми, както ти казах, отдавна не са сред живите, а пралеля е твърде стара, за да осъзнае какво всъщност съм постигнала.

Фабиан я погледна въпросително.

— И ти си една малка принцеса, за която никой не се грижи, така ли?

Елена се поколеба за секунда.

— Не. Имам настойник.

Фабиан се засмя.

— Настойник? Наистина? Не знаех, че в XXI век някой може да има настойник.

Елена очакваше подобна реакция, повечето хора реагираха по подобен начин, когато разберяха, че има настойник.

— Разбира се — хладно отговори тя. — Родителите ми починаха, когато бях едва на десет години. Някой трябваше да се грижи за мен.

— Мислех, че старата дама — пралеля ти — се грижи за теб.

— Така е. Тя обаче е много възрастна и има неща, с които не може да се справи сама.

— С какво не би могла да се справи? — наостри уши Фабиан.

— Ами с правните въпроси например. А и трябва да има някой, който да се грижи за наследството ми.

— Явно наследството ти е значително, щом имаш нужда от човек, който да го управлява…

Принцеса Елена не знаеше как да отговори. Честността й понякога й изиграваше лоша шега.

Фабиан се усмихна, свали прозорците и потегли. Попътният вятър развя косите на Елена.

— Хайде да отидем до Италия — предложи той.

— До Италия? Сега?

Фабиан кимна и се усмихна широко.

— Езерото Гарда не е никак далеч. За час-два сме там, колата ми е доста бърза.

— Леля ме чака у дома…

— Обади й се и й кажи, че ще се прибереш в неделя вечерта.

— Искаш да кажеш, че ще сме там два дни?

— Защо не? — предизвикателно отвърна той. — Днес е петък, какъв е проблемът да прекарваш два дни извън дома? Или това е забранено на малката ни добре пазена принцеса?

Елена нямаше добро предчувствие за тази спонтанна покана, но пък от друга страна за нищо на света не искаше да я смятат за малко момиченце, което трябва да иска разрешение за всичко.

— Чудесна идея — каза тя. — Обаче аз не съм подготвена…

— Не се тревожи за това. Какво приключение ще е, ако си носим багаж. И аз не съм си взел дори четката за зъби.