Мартина Линден
Не е жена за принц? (8) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

— Как ви се струват замъкът и семейство Фон Ротенбух, госпожо Вагнер — попита Артур, докато се разхождаха в парка.

— Много добре — отвърна тя. — Даже бих казала неочаквано добре. Посрещането беше много сърдечно. Всъщност аз все още се питам защо тези хора ме поканиха в замъка. Едва ли очакват, че ще се съглася да осиновят Доминик само защото съм се запознала лично с тях. Принцът и принцесата се държат добре с мен, поне досега — резервирано, но много любезно. Как ми се искаше да можех да чета мисли…

— На ваше място не бих се притеснявал и замислял толкова. Просто прекарайте приятно следващите няколко дни в този чудесен замък. Никой не може да вземе децата ви, дори принц Фон Ротенбух.

Ситуацията беше твърде сложна за Артур. От една страна, той се чувстваше задължен на семейство Ротенбух, но от друга, хранеше симпатии към Алина. Той беше убеден, че Йоханес никога не беше си и помислял да отнеме сина на някогашната си приятелка.

— Ще се опитам — тихо каза тя.

— Споменах ли колко се радвам, че се виждаме отново?

— Не — усмихна се тя. — Ако трябва да съм честна, аз също съм много радостна да ви видя тук. С вас се чувствам някак по-спокойна. Вие… — тя замълча.

— Разбирам какво имате предвид — каза Артур. — Винаги е добре да има човек, когото поне донякъде познавате и на когото можете да се доверите в ситуация като тази. Все пак изборът, който трябва да направите, не е никак лесен, има твърде много „за“ и „против“, които много внимателно трябва да бъдат преценени — той я погледна в очите. — Надявам се не бъркам, определяйки се като човек, на когото можете да се доверите…

— Не, не… изобщо не бъркате, даже напротив… колко дни ще останете в замъка?

— Максимум седмица. След това трябва да се връщам в Шлезвиг-Холщайн, имам много работа, която трябва да свърша там. Освен това и баща ми не се чувства много добре напоследък и се е отдръпнал от всички служебни ангажименти — няма как да ги изпълнява в това състояние, а аз съм единственият, който би могъл да го замести.

— Надявам се не е нещо сериозно…

— Сърцето му създава проблеми от време на време.

Те продължиха разходката си из парка.

— Били ли сте в Шлезвиг-Холщайн, госпожо Вагнер — попита той.

— Като дете съм ходила веднъж. Сякаш мина цяла вечност оттогава — замислено каза тя. — Много ми хареса. Ходихме на плажа Тимендорф. Баща ми беше още жив тогава. Почина, когато бях на дванайсет.

— Сигурно ви е било много тежко — отвърна Артур. Той знаеше, че и майка й беше починала от тежка болест преди около две години. — Аз имам три сестри. И трите са омъжени. Елизабет живее със семейството си в Испания, Щефани е в Италия, а Александра — в Дания.

— За родителите ви сигурно не е лесно децата им да са толкова далеч от тях — каза Алина. Йоханес й беше разказвал за сестрите му. Когато е бил на осемнайсет, той се влюбил в Щефани, но тя не отговорила на чувствата му.

— Сестрите ми заедно със семействата си идват всяка година за по няколко седмици в Халберг — каза младият принц. — Хубаво е да имаш голямо семейство като моето — усмихна се той. — Понякога обаче е доста натоварващо. Имам деветима племенници и племеннички, а десетият е на път — ще се роди в края на годината.

— Иска ми се и аз да имах братя и сестри — замислено каза Алина, спря и се загледа в една статуя на бог Амур. — Бих искала да отида на гроба на Йоханес, принц Артур. Гробището далеч ли е от тук?

— Не, съвсем близо е. Ще ви заведа — каза той и хвана ръката й. Вече се беше стъмнило и Артур я попита дали не се страхува да ходи в гробище по тъмно.

— Не, от мъртвите не ме е страх, те не могат да ни направят нищо лошо. Живите са тези, които ме карат да се страхувам.

Артур леко стисна ръката й.

— Не се оставяйте тези мисли да ви завладеят, госпожо Вагнер. Зад всеки облак се крие слънце. Дори да не можете да го видите, то винаги е там.

Алина погледна към небето.

— Не го виждам, явно се е скрило за мен.

— Пак ще изгрее. Още на сутринта.

Двамата мълчаливо продължиха. По пътя за гробището те минаха покрай леха с иглики. Алина спря и откъсна една.

— За Йоханес — каза тя.

„Как можа да изоставиш тази жена, Йоханес“ — помисли си Артур, вървейки до нея. Понякога той наистина не можеше да разбере приятеля си, а сега го разбираше по-малко от всякога. Как можеше Йоханес да допусне, че Алина се е интересувала само от парите и титлата му?

След няколко минути те стигнаха до каменната ограда на гробището. Артур отвори вратата, Алина влезе и той я последва. Тук имаше много надгробни плочи, но вече беше много тъмно и не можеха да видят надписите на тях. Насочиха се към вътрешността на гробището, където беше погребан Йоханес. По пътеката имаше свещи във фенери от ковано желязо, които им показваха пътя.

Алина потърси съд, в който да натопи игликата. Артур откри една почти покрита с пръст ваза под кленово дърво в близост до гроба на Йоханес. Той я взе, подаде я на младата жена и се отдръпна, оставяйки я сама.

„Никога няма да те забравя, Йоханес“ — мислено му обеща тя, оставяйки вазата с игликата на гроба му. „От любовта ни се родиха две прекрасни деца. Иска ми се да ги беше видял поне веднъж. Само ако не беше проявил слабост… не, няма да те обвинявам повече. Ти си такъв, какъвто си. Не съжалявам за времето, което сме прекарали заедно. Нито за ден, нито за час, нито за секунда…“

Алина докосна надгробната плоча много леко и внимателно — сякаш страхувайки се да не я счупи.

— Почивай в мир, Йоханес. Почивай в мир — каза тя и се обърна към принц Артур, който я чакаше на няколко метра от гроба на приятеля си.