Мартина Линден
Не е жена за принц? (7) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Поканата да гостува в замъка Ротенбух силно изненада Алина. Тя никога не беше предполагала, че през живота й ще й се удаде възможност да прекрачи прага му. Когато планираха да се оженят, Йоханес напразно се беше опитвал да организира среща между нея и родителите си. Те бяха непреклонни в отказа си да се срещнат с нея.

При един от опитите на Йоханес да убеди родителите си да се запознаят с Алина, тя беше прекарала няколко дни в хотел близо до замъка Ротенбух. Въпреки че те за пореден път бяха отказали среща, Алина прекара няколко чудесни дни в Шварцвалд, защото Йоханес я разведе из родните си места и й показа всички забележителности. В малкия параклис в гората той се беше врекъл, че ще бъде до нея завинаги, каквото и да се случи. Само след няколко седмици обаче, под натиска на родителите си той наруши клетвата си.

Алина веднага разбра, че поканата да посети замъка Ротенбух е само и единствено с цел да разговарят с нея за Доминик и да я убедят да го осиновят. Принцът и принцесата сигурно се надяваха, че когато Алина видеше в какъв лукс и разкош може да расте синът й, с радост ще им го „продаде“. Младата жена обаче знаеше, че луксът и парите не са всичко и децата имат нужда най-вече от любовта на родителите си. Любов, която те никога не бяха получили от баща си. Самият той до деветгодишната си възраст е бил отглеждан от гувернантки, след което са го изпратили в интернат в Англия. Родителите му явно не са имали много време за него.

Алина дълго разговаря с приятелката си Сузане за това дали трябваше да приеме, или да откаже поканата.

— На твое място бих отишла — каза й Сузане. — Ако там не ти хареса, никой не може да те принуди да направиш нещо против волята си.

„Никой не може да ме принуди да направя нещо, което не искам“ — мислеше си Алина, докато колата премина през отворената врата на парка и тръгна по дългата права алея, водеща към централния вход на замъка. От двете й страни имаше добре поддържани лехи с цветя, пищността, на които я изненада — те бяха прекрасни въпреки доста студеното време в началото на март. Лехите с цветя бяха допълнени с бронзови и мраморни статуи и красиво оформени кипариси и храсти.

Доминик и Шарлоте любопитно надничаха през прозорците на колата. С майка си и нейната приятелка бяха ходили в приказната градина на Лудвигсбург и бяха минали през парка на замъка. Това, което виждаха тук обаче, беше много по-величествено и впечатляващо от видяното в замъка Лудвигсбург.

Алеята завършваше с голям постлан с чакъл площад, зад който се издигаше величественият сиво-бял замък с високи тесни прозорци, безброй еркери, малки и големи кули и червеникав покрив. До централния вход пазен от бронзови лъвове, водеше двойно вито стълбище.

Алина беше виждала снимки на замъка, но виждайки го на живо за първи път, беше много впечатлена. Тя паркира колата си съвсем близо до стълбището и излезе, за да помогне на децата да слязат. Входната врата се отвори и от нея излязоха секретарят на фамилията, следван от иконома и една домашна помощница. От служебния вход излязоха двама млади мъже с униформи и застанаха до колата на Алина.

— Бих искал да ви поздравя с добре дошли в замъка Ротенбух, госпожо Вагнер — обърна се към нея секретарят на фамилията. — Аз съм секретарят на негово височество — каза той, след което представи на Алина иконома и домашната помощница.

— Благодаря за посрещането — каза Алина и сложи ръце върху раменете на децата си. — Това са Доминик и Шарлоте.

— За мен е чест да ви поздравя с добре дошли в Ротенбух — каза секретарят, любезно покланяйки се на нея и децата. — Радвам се да се запозная с вас и прекрасните ви деца.

— Къде са баба и дядо? — нетърпеливо попита Доминик.

— Те ще ви очакват в 17:00 часа в зимната градина на замъка — отговори икономът Фон Зелбитц и се обърна към Алина. — Госпожа Рьомер ще ви покаже апартамента ви. Негово височество изрично нареди всяко ваше желание да бъде незабавно изпълнено.

— Моля, последвайте ме — каза домашната помощница.

Алина хвана близнаците за ръце и тръгна след нея. Качвайки се по стълбите, тя за момент се обърна и видя, че икономът и двамата му помощници вече се бяха погрижили за багажа им.

Влизайки в приемната, те останаха смаяни от видяното в нея — всичко беше толкова голямо, старинно и впечатляващо. Доминик беше най-силно впечатлен от рицарските доспехи, които бяха изложени между две високи врати. Той се отскубна от ръката на майка си и веднага отиде при тях, вземайки един от мечовете в ръце, за да се увери, че е истински.

— Доминик!

— Исках само да ги разгледам — виновно каза той и се върна при майка си, хващайки ръката й.

— Добрите деца не правят така — каза сестра му, а той й се изплези.

Алина го погледна ядосано, но не искаше да му се кара пред домашната помощница. Качвайки се по стълбите, тя с внимание разгледа многото портрети на стените. Хората на тях явно бяха предците на принц Фон Ротенбух.

Стаите, в които щяха да се настанят Алина и децата, не бяха в крилото за гости, а в непосредствена близост до покоите на принца и принцесата.

Коридорът, по който госпожа Рьомер ги водеше, беше постлан със скъп килим и облицован с дървена ламперия, над която имаше скъпи копринени тапети, достигащи до високия таван.

Апартаментът им се намираше в края на коридора. Домашната помощница отвори вратата и Алина и децата влязоха във всекидневната.

Подът й беше покрит с блестящ на светлината паркет, върху който бяха постлани два красиви персийски килима. Холната гарнитура се състоеше, от диван и три кресла, тапицирани с кадифе, а до тях имаше малка масичка от палисандър. Обзавеждането включваше още голямо старинно бюро, няколко шкафа с витрини и голям телевизор, отляво, на който беше вратата за спалнята на Алина, а отдясно — за тази на децата.

— Ще се погрижа да ви донесат храна и напитки за освежаване, госпожо Вагнер — каза домашната помощница. — Ако имате нужда, само позвънете — допълни тя и посочи старомодния звънец вляво от кадифения диван. — Малко преди 17:00 часа ще дойда, за да ви заведа в зимната градина.

— Благодаря, госпожо Рьомер.

В това време двамата млади мъже дойдоха и оставиха багажа в спалнята й.

— Имате ли нужда от помощ за подреждането? Мога да изпратя едно от момичетата — предложи госпожа Рьомер.

— Не, няма нужда, благодаря ви. Ще се справя сама — отвърна Алина.

— Както желаете — каза домашната помощница и излезе.

Шарлоте хвана майка си за ръка и я заведе в стаята, в която щяха да се настанят с брат й.

— Виж какви големи легла, мамо. Може ли да дръпнем завесите?

— Разбира се — каза тя и се огледа. В детската стая имаше голяма къща за кукли, обзаведена като градска къща от XIX век, люлеещо се дървено конче, голям шкаф, пълен с игри, кукли и детски колички, както и няколко рафта с книги.

— Всичко това наше ли е? — попита Доминик впечатлен от стаята.

— Само докато сте на гости при баба си и дядо си.

— А не можем ли да ги вземем с нас вкъщи? — невинно попита Доминик и се качи на кончето.

— Не мисля, че можем, миличък.

Във всекидневната на апартамента влезе едно момиче, което госпожа Рьомер беше изпратила. То донесе табла с прясно изцеден портокалов сок, кафе, току-що изпечен сладкиш и няколко различни вида дребни сладки.

— Мога ли да ви бъда полезна с още нещо, госпожо Вагнер? — любезно попита момичето.

— Не, благодаря.

— Довиждане, госпожо — смутено каза момичето и бързо излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Тук много ми харесва — каза Доминик и веднага нападна сладките.

— И на мен — каза сестра му, на която Алина подаде чаша с портокалов сок. — Тук е много по-хубаво отколкото у дома.

— Ами тук сме в замък на принцове, мъничето ми, нормално е да е така — усмихна се Алина и я погали по русата коса.

Младата жена беше изненадана от топлото посрещане. Само до преди няколко дни тези хора не искаха и да чуят за нея, а сега я приеха като най-скъп и почитан гост. Много й се искаше да разбере какво мислеха хората от персонала за нея. Ето например тази госпожа Рьомер — как успяваше да бъде толкова мила и любезна? Дали не лицемерничеше?

Тя се радваше, че на децата им харесваше и реши да се наслади на престоя си в замъка, доколкото беше възможно, разбира се. Колко души можеха да се похвалят, че са били гости в истински замък?

Малко преди 17:00 часа в апартамента им дойде домашната помощница, за да ги отведе в зимната градина, където ги очакваха принцът и принцесата. Погледите им веднага се спряха на елегантния костюм, който беше облякла Алина. Децата също бяха облечени като за среща с принц и принцеса — Доминик беше сменил пуловера си с пирати с риза и панталон, а Шарлоте носеше карирана поличка и бяла блузка.

Принц и принцеса Фон Ротенбух бяха не по-малко притеснени и развълнувани от срещата, макар да се стремяха да не го показват. Вълнението на принцесата стана още по-силно, когато зърна внука си за първи път. Досега тя беше отказвала да се срещне лично с Алина по какъвто и да било повод, но виждайки децата, искрено се зарадва. Все пак Доминик беше единственият наследник на рода им. През последните няколко седмици отношението на принцесата към Алина и най-вече към децата се беше променило коренно и сега тя гледаше на близнаците като на единственото и най-скъпо нещо, останало от сина й.

В приемната на замъка Алина и децата бяха посрещнати от иконома, който ги поведе през дълъг коридор, завършващ с голяма стъклена врата. Икономът я отвори и съобщи:

— Госпожа Вагнер и децата й.

— Да влязат, моля — каза принц Рудолф.

— Принц и принцеса Фон Ротенбух ви очакват, госпожо — каза икономът.

— Благодаря — каза тя, хвана децата за ръце и влезе в зимната градина. Вратата зад нея се затвори. Нямаше връщане назад. Не забелязвайки прекрасните екзотични растения в градината, Алина стисна ръчичките на близнаците и тръгна към принца и принцесата.

Принцеса София стана от креслото си, за да ги посрещне.

— Сърдечно добре дошли, госпожо Вагнер — каза тя с усмивка, за която Алина не беше сигурна дали е искрена или лицемерна. У принцесата напираха силни чувства, на които тя се опита да не дава воля. Скривайки вълнението си, тя се наведе към децата и каза: — Ти си Шарлоте, а ти — Доминик, нали?

— Ние сме близнаци, госпожо принцесо — каза Шарлоте и направи лек поклон — така беше виждала да се поздравяват принцеси в детските филмчета.

— Моля наричайте ме „бабо“ — каза принцесата и я целуна по бузата, след което се обърна към Доминик, за да целуне и него. Той стоически се остави баба му да го целуне, макар че не позволяваше това на непознати хора. Дори не избърса бузата си, което също не му беше никак лесно.

— Досега не съм имал люлеещо се конче, бабо — чистосърдечно каза той.

Принц Рудолф подаде ръка на Алина и също я поздрави с добре дошла в замъка.

— Искрено съжалявам, че се срещаме чак сега — каза той. — За съжаление обстоятелствата не позволиха това да се случи по-рано.

Принцът сложи ръката си върху рамото на Доминик.

— Колко много приличаш на баща си — каза му той.

— Ами аз? — попита Шарлоте.

Той я погледна и каза:

— Ти също, дете мое, ти също. Моля седнете, госпожо Вагнер — каза той, посочвайки едно кресло. — Доминик, Шарлоте искате ли да останете тук, докато пием кафе, или ще си играете в парка?

— Искаме в парка — отвърна бързо Доминик. — Тук има ли къде да си играем, дядо?

— Има цяла къща за игра. Когато беше малък, баща ви често играеше там.

Принцът натисна бутона на вградения в масата звънец и след няколко секунди се появи икономът. Принц Рудолф му показа с жест, че може да сервира кафето и каза:

— Моля извикайте Леони.

Икономът бързо излезе, а принцът се обърна към Алина:

— Позволихме си да определим една от служителките ни, която да се грижи за Доминик и Шарлоте, докато сте тук. Леони има голям опит в работата с деца.

— Благодаря, но това няма да е необходимо, ваше височество — отвърна Алина. — Те не са свикнали за тях да се грижи гледачка.

— Паркът е много голям и може да се загубят или да се наранят, госпожо Вагнер — каза принцесата. — Леони е много съвестна жена и е свикнала да се грижи за децата на гостите ни.

Леони беше млада дама на около двайсет и пет години. Тя направи много добро впечатление на Алина. Майката не искаше да оставя грижите за децата си на друг, но Леони изглеждаше много добро и усмихнато момиче, а и Алина нямаше как да ги наглежда, докато играеха в парка.

Една домашна помощница сервира кафе и сладки. Тя точно излезе от зимната градина, когато икономът дойде и обяви, че е пристигнал друг гост — принц Артур фон Халберг. Алина се радваше, че ще се срещне отново с младия принц, макар че разговорът им преди няколко седмици никак не й беше харесал. В негово присъствие щеше да се чувства по-уверена, разговаряйки със семейство Фон Ротенбух.

Принцът и принцесата отделиха много време, разказвайки на Алина за живота в замъка, за историята на фамилията и за промените, които са правени по сградата през вековете. Принц Артур също разказа за фамилията си — включително това, че баща му и принц Рудолф са учили заедно в Кеймбридж, а след това и в Париж.

— Семействата ни са в много близки отношения от години — каза принц Рудолф. — Синът ми и Артур се познават още отпреди да започнат да ходят сами. Исках да кажа… познаваха се — лицето му придоби печален вид — не е лесно да говориш за единствения си син в минало време.

Принцеса София хвана ръката на съпруга си под масата и се обърна към Артур, усмихвайки се.

— Ако искаш, може да покажеш парка на госпожа Вагнер. Градинарят положи много усилия да го приведе в желания вид след студената зима. Сега всичко вече е зелено, пролетта чука на вратата.

— Впечатлена съм от парка, поне от това, което видях, карайки по алеята към входа на замъка — каза Алина. — Не се ли притеснявате, че цветята могат да измръзнат, принцесо?

— Те са специално подбрани сортове и са много издръжливи — отвърна принцеса София. — Освен това градинарят ни е всепризнат професионалист. Той е спечелил безброй награди от международни изложби на цветя.

Принц Артур се изправи.

— Нека ви покажа парка, госпожо Вагнер — каза той.

— Много мило от ваша страна — каза тя и също стана от креслото.

— Ще се видим за вечеря — каза принцесата и придружи младите до вратата. Тя видя как Артур подаде ръка на Алина, помагайки й да слезе по стълбите.

 

 

— Какво мислиш за госпожа Вагнер, София — попита принцът, когато останаха сами.

— Да си призная, първите ми впечатления от нея са много по-добри, отколкото очаквах. Оставяйки настрана факта, че връзката на Йоханес с тази жена беше абсолютно неприемлива, нашият син е проявил добър вкус.

— Не се оставяй да те заслепи, София — каза принцът. — Тя е студена и пресметлива, но успява да го прикрие добре. Аз лично съм готов да се боря с нея, с всички възможни средства. Все пак става дума за бъдещето на семейството ни — каза той и я погледна изпитателно. — За теб то е не по-малко важно, отколкото за мен, нали?

— Как може да се усъмниш дори и за секунда? — попита тя и сложи глава на рамото му.

Тук ставаше дума за нещо много повече от личното им щастие. Ротенбух не трябваше да попада в ръцете на племенника им на никаква цена.