Мартина Линден
Не е жена за принц? (4) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Принцеса София фон Ротенбух посещаваше гробовете на сина си и снаха си всеки ден след погребението. От смъртта им беше изминала една седмица. И последните гости, които бяха дошли в замъка за погребението, си бяха заминали рано сутринта.

Между дебелите, сиви стени на замъка Ротенбух властваше тягостна тишина. Само преди по-малко от месец той беше огласен от стотици хора, дошли, за да отпразнуват заедно с принц Рудолф петдесет и осмия му рожден ден.

Служителите в замъка се стараеха да говорят помежду си колкото се може по-малко и стъпваха тихо, почти на пръсти, сякаш за да не смутят вечния покой на принца и съпругата му.

Принцесата се оттегли в покоите си. Тя сложи черната си шапка на едно от креслата, тапицирано с червено кадифе, свали ръкавиците си и ги постави до шапката. Палтото си беше дала на посрещналия я още в преддверието иконом.

Над голямото й старинно бюро имаше портрет на Йоханес и Джорджина в сватбения им ден. Принцесата погледна сина си, който я гледаше от стената сериозен и замислен.

Тя и съпругът й ги бяха посъветвали да не приемат поканата на приятелите им от Южна Африка. Пътуването до там беше дълго, климатът в страната — много горещ и влажен, а Джорджина беше бременна в четвъртия месец и очакваше син — наследник на рода.

— Кой да предположи, Йоханес, кой да предположи… — тихо каза принцесата и се просълзи.

В стаята влезе принц Фон Ротенбух, който отиде до съпругата си и я прегърна.

— Трябва да се примирим със смъртта му, София — каза той. — Нищо друго не ни остава. Нищо друго.

— Спомням си деня на раждането му толкова ясно… сякаш беше вчера — сякаш на себе си каза принцесата и седна в едно от кадифените кресла. Съпругът й седна срещу нея. — Тогава не знаехме, че той ще бъде единственото ни дете…

— Как можехме да предположим — въздъхна принцът. — Ти имаш шестима братя и сестри, а аз… аз имам поне един полубрат. На раменете на Йоханес беше отговорността да продължи семейството ни. А сега… сега той взе със себе си в отвъдното неродения си син.

Принцът отново въздъхна и погледна портрета на стената.

— Как можаха да са толкова лекомислени? — тихо каза той.

— Аз също изтръпвам при мисълта, че един ден принц Ротенбух ще бъде този никаквец Едуард — каза София, сякаш прочела мислите на мъжа си и стисна устни. — Та той не е постигнал абсолютно нищо в живота си досега.

В съзнанието и на двамата изникна образът на Едуард, който беше дошъл в замъка за погребението на Йоханес и се разхождаше по коридорите и стаите му сякаш беше негов господар.

— Аз ще направя всичко по силите си, за да не допусна Едуард да наследи титлата и фамилията ни — решително заяви принцът и сложи ръка на рамото на съпругата си. — Ние имаме наследник, в чиито вени тече нашата кръв, София.

Тя го погледна учудено, но след няколко секунди разбра какво имаше предвид.

— Имаш предвид извънбрачния син на Йоханес Доминик, нали?

— Детето не е виновно за необмислените постъпки на баща си. Ако го признаем за наш наследник и го вземем в замъка, може да се превърне в достоен наследник на семейството ни.

Принцесата се замисли за Алина и близнаците. Тя съжаляваше, че нямаше никакъв контакт с внуците си, но не можеше да се противопостави на непреклонния си съпруг.

— След всичко случило се, не мисля, че госпожа Вагнер ще се съгласи на нещо подобно — каза тя.

— Нека аз да се погрижа за това, София — отвърна мъжът й. — Тази жена е безскрупулна и като разбере колко пари ще й дам, няма да има никакъв проблем да вземем Доминик при нас и да го отгледаме като истински бъдещ принц. Тази Алина ще продаде и майка си за пари — презрително каза той.

— Ами Шарлоте?

— Не. Тя ще остане при майка си. Момичето не ме интересува. За мен е важен само Доминик — бъдещият наследник на фамилията Ротенбух.

Принцът се изправи и отиде до сватбения портрет на сина си и снаха си.

— Не съм мислел, че ще се наложи да прибягна до това, Йоханес — каза той. — Оказва се обаче, че твоята грешка може да се окаже решаваща за бъдещето на семейството ни.

— Не може просто да вземеш детето от майка му — каза принцеса София. — Смятам, че трябва да дадем възможност на тази жена да стане част от семейството ни, за да могат Доминик и сестра му…

— Отиваш твърде далеч, София — прекъсна я той. — Доминик трябва да бъде отделен от майка му, за да може да получи необходимото образование и възпитание, което да го направи достоен наследник на семейството ни. Даже съм намерил точния човек, който да преговаря с госпожа Вагнер. Артур не се върна с родителите си в Шлезвиг-Холщайн, а замина за Щутгарт. Веднага ще му се обадя.

— Няма ли да е по-добре да оставим адвокатите ни да се справят с тази задача? — попита принцеса София.

Принц Артур фон Халберг беше най-добрият приятел на сина й и едва ли щеше да се съгласи да участва в плана на съпруга й. От друга страна той беше задължен на семейство Ротенбух, защото преди време те бяха помогнали на фамилията му финансово в много трудна ситуация.

— Артур е адвокат, а семействата ни са в много близки отношения от поколения. Кой, ако не той, може да се справи с тази задача? — каза принц Рудолф. — Не искам обществеността и медиите да започнат да гледат на бездарния ми племенник като на наследник на фамилията. Още сега ще се обадя на Артур — трябва да се действа бързо — допълни принцът и набра мобилния му номер.