Мартина Линден
Не е жена за принц? (3) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Сред хората, които бяха дошли в църквата в Ротенбух, цареше гробна тишина. Всички знамена в малкото градче бяха свалени наполовина, всички скърбяха за трагично загиналите принц Йоханес и принцеса Джорджина. Небето беше покрито с облаци и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да завали.

Алина погледна нагоре и се сети, че имаше чадър — явно идеята да го носи винаги със себе си не беше лоша. Тя беше пристигнала в Ротенбух още преди обяд. В един ресторант близо до църквата беше изпила две чаши кафе и си беше поръчала кроасан, който почти не докосна. Днес не й беше до ядене.

Последните няколко дни се бяха превърнали в кошмар за нея. Не само че понесе смъртта на Йоханес много по-тежко, отколкото беше очаквала, но и пресата изписа тонове мастило за нея, за връзката й с принца, за парите, които беше получила от семейството му, и за децата им. Трима репортери бяха идвали в дома й и настойчиво искаха да вземат интервю от нея, но тя им беше отказала.

На въпросите на приятелите и съседите си обаче не можеше да не отговори, макар да не й беше никак лесно да засяга тази болезнена тема. За щастие децата не бяха разбрали какво се беше случило с баща им. Алина за нищо на света не искаше те да страдат заради смъртта на баща си. Той не беше пожелал да стане част от живота им. Не само че не ги посещаваше, но дори не им беше изпращал поздрави за рождения им ден или за Коледа.

Първите черни лимузини започнаха да идват. Алина стоеше най-отпред откъм улицата и виждаше всички пристигащи. Облечени в черно мъже и жени слизаха от колите и се отправяха към портала на църквата, където ги посрещаше Фердинанд фон Зелбитц — секретарят на семейството.

Всяка минута пристигаха нови и нови лимузини. Всички около Алина мълчаха. Една облечена изцяло в черно госпожа зад нея едва сдържаше сълзите си. Ротенбух е бил основан през Средновековието от предците на принц Йоханес и всички в градчето бяха силно привързани и предани на семейството му. Много от жителите на градчето работеха в имотите на семейство Ротенбух и в тухларната фабрика, основана от дядото на Йоханес.

Пред църквата спря поредната лимузина. Един от мъжете, които слязоха от нея, беше познат на Алина. Това беше барон Фредерик фон Раймерс — далечен роднина на семейство Ротенбух. Алина го познаваше от парти, на което бяха с Йоханес преди няколко години. Тя си спомни, че косата му тогава беше тъмноруса, но сега беше по-скоро посивяла. На партито Фредерик фон Раймерс я беше гледал изпитателно и недоверчиво и само при мисълта за това преживяване, покрай което имаше и много други подобни, я побиха тръпки.

От следващата черна лимузина слязоха семейство Халберг — фамилия на принцове от провинция Шлезвиг-Холщайн. Принц Артур фон Халберг, тъмнокос слаб мъж в началото на трийсетте, беше един от най-близките приятели на Йоханес. Алина се беше срещала с него два или три пъти.

И той заедно с родителите си влезе в църквата.

От следващата кола слезе принцеса Алис фон Ротенбух — мащехата на бащата на Йоханес, придружавана от внука си Едуард. Принцеса Алис живееше на остров Капри, където притежаваше голяма луксозна вила. Дълбоко опечалена, тя тръгна към църквата, хванала под ръка внука си, който й помагаше да не падне. Алина предположи, че той ще е бъдещият глава на семейството и наследник на титлата — починалият му баща беше полубрат на стария принц.

След няколко минути пред църквата паркира лимузината на принц Рудолф фон Ротенбух и съпругата му София. Принцесата беше много разстроена от смъртта на сина си и очевидно едва стоеше на краката си. Принцът слезе от колата и й подаде ръка. Двамата тръгнаха към църквата, минавайки покрай Алина. Тя никога не се беше срещала с тях лично, но когато минаха покрай нея, младата жена почти се обърна с гръб към тях — имаше чувството, че беше направила нещо нередно, а те я бяха хванали.

Богослужението се извърши на открито заради големия брой хора, дошли да изпратят принца и принцесата в последния им път, които просто нямаше как да се поберат в църквата. Камбаната огласи целия град. Всеки удар прорязваше сърцето на Алина като нож. Тя заплака, макар че си беше обещала да не го прави. Операторът, носещ на рамото си голяма камера, приближи двата отрупани с цветя ковчега, след това премина през семейството на Йоханес и продължи да снима гостите на печалното събитие.

Службата продължи около час. След като приключи, двата ковчега бяха качени в катафалките, които ги очакваха до църквата. Опечалените с колите си последваха процесията към замъка Ротенбух, където телата на принц Йоханес и принцеса Джорджина щяха да бъдат положени в семейното гробище.

Алина отиде на паркинга, където беше оставила колата си. Отключи я и седна зад волана. Младата жена се облегна назад и затвори очи.

— Сигурно Бог те е изпратил — чу тя гласа на Йоханес. — Ти ангел ли си?

— Не, аз съм съдбата ти — отвърна тя.

Йоханес я погледна сериозно.

— Всичко можеше да е много по-различно, Алина — каза й той.

Алина отвори очи. Тя си спомни Йоханес, страстните му прегръдки и красивите му очи. Той я обичаше, но се страхуваше да се изправи срещу семейството си. Тя нямаше късмета да бъде негова жена и децата й да имат баща, когото да познават.

Алина не можеше да си отиде вкъщи. Искаше да види Йоханес за последен път отблизо. За последен път…

Младата жена излезе от колата, отиде до магазина за цветя и купи букет рози и една ваза. Тя ги сложи на задната седалка на колата си и тръгна към замъка. Малко преди да стигне до парка на замъка, зави и тръгна по черен път през гората.

След няколко минути стигна до малка поляна, на която имаше параклис, скрит зад високи храсти. Йоханес я беше довел тук веднъж и й беше показал голяма икона на Дева Мария. Модел за нея била млада жена от семейството му, живяла през XIX век.

Параклисът беше заключен, но Алина знаеше, че ключът за катинара стои зад един камък в стената. Тя взе хладното парче метал, отключи и отвори вратата. Отвътре я лъхна застоял въздух — явно никой не беше идвал тук от месеци.

Алина излезе от параклиса и взе от колата си вазата и розите. Тя напълни вазата с вода от кладенеца пред параклиса и отиде пред украсения със сребърни орнаменти величествен олтар. През изрисуваните със стенописи прозорци се процеждаше съвсем малко от и без това оскъдната светлина. Стъпките на Алина отекваха по каменния под на малкото помещение.

Младата жена постави вазата с розите пред олтара и запали свещите, които беше взела със себе си. Пламъчетата им хвърляха отблясъци по каменните стени. Светлината от свещите ясно огряваше очите на Дева Мария на иконата. Алина и за миг не се усъмни, че модел за иконата е била някоя прабаба на Йоханес — тя имаше същите очи като неговите. Близнаците също ги бяха наследили от баща си.

Сякаш изпаднала в транс, тя вдигна ръка и погали лицето на иконата.

— Почивай в мир, Йоханес — тихо каза тя. — Почивай в мир, мили мой — повтори тя и заплака.