Мартина Линден
Не е жена за принц? (2) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

След почти безсънната нощ Алина прекара повече време от обикновено, правейки сутрешния си тоалет. Не искаше никой да забележи тъмните кръгове под очите й. Днес сигурно всички вестници щяха да пишат за трагичната смърт на принц Йоханес и съпругата му. Темата беше водеща в ранните новини в шест сутринта. През последните няколко години Алина почти не беше притеснявана от журналисти, но сега беше сигурна, че щяха да се сетят за връзката й с принца и децата, които имаше от него.

Алина и децата закусваха, когато телефонът иззвъня.

— Как си, Алина — загрижено попита Сузане Бек. Приятелката й беше чула ужасната новина по радиото. — Ако имаш нужда от нещо, мога да дойда веднага.

— Добре съм, Сузи — отвърна Алина и й обясни, че още снощи беше разбрала за трагедията. — Ще заведа Доминик и Шарлоте на детска градина и ще дойда да те видя.

— Супер — отвърна Сузане. — Каня те на кафе в „Долмити“. Ще оставя Хайке сама в магазина. За два часа няма да има проблем да се справи и без мен.

— И ние искаме да дойдем при леля Сузи и Тигър — каза Доминик и погледна намусен в чашата си с какао. — Не обичам каймак.

Алина махна каймака от чашата му.

— Друг път ще ви заведа при леля Сузи — каза тя. — Шарлоте, не си играй с хляба!

— Исках сирене, а не шунка, мамо! Три пъти ти казах! — сърдито отговори малката русокоска.

Алина не беше чула дъщеричката си. Тя взе шунката от чинията й и й подаде сиренето.

— Ако не си изядете закуската, за обяд няма да получите спагети — каза Алина и ги погали по главите.

— Аз ще си изям всичко — каза Доминик и за доказателство напълни устата си с половината му останало хлебче.

Детската градина не беше далеч от къщата. Обикновено Алина водеше децата пеша, но днес ги закара с колата, защото после щеше да отиде при Сузане.

Алина паркира и помогна на децата да слязат от задната седалка. Тя забеляза особения начин, по който я гледаха две майки, които също бяха докарали децата си тази сутрин.

— Добро утро, госпожо Вагнер — поздрави я с пресилена любезност друга майка на входа на детската градина.

— Добро утро, госпожо Новак — отвърна Алина, помагайки на близнаците да свалят анораците и ботушките си. Веднага след като се преобуха, те тичешком влетяха в стаята за игра — нямаха търпение да започнат да играят с връстниците си.

Алина размени няколко думи с една от възпитателките и се върна при колата си. Тя усещаше погледите на всички. Те сякаш пробиваха дупка в гърба й.

Разстоянието от детската градина до улица „Уланд“, където се намираше бутикът на Сузане, не беше голямо и след няколко минути Алина пристигна при приятелката си. Тя паркира на платен паркинг точно до магазина, защото всяка сряда на тази улица се организираше пазар и щеше да е почти невъзможно да намери място за паркиране.

Когато видя приятелката си да влиза, Сузане стана и я прегърна.

— Всички говорят за инцидента в Африка — каза тя. — Сигурно не ти е лесно.

— И на мен не ми излиза от главата — отвърна Алина. — Още не мога да повярвам, че вече го няма.

— Представям си как е — отвърна Сузане и се обърна към служителката си: — Отиваме в „Долмити“, Хайке — каза тя. — Ако има нещо спешно, мобилният ми телефон е с мен.

— Разбира се, госпожо Бек — отвърна Хайке и отиде при една клиентка, която беше взела две рокли и се колебаеше коя от тях е по-подходяща за нея.

— Къде е Тигър? — попита Алина, оглеждайки се наоколо. — Да не си го оставила вкъщи?

Алина не можеше да си представи, че Сузане би отишла, където и да било без малтийската си болонка. Те бяха неразделни.

— Не, тук е, но е отзад в офиса. Той не обича навалицата в пазарните дни — отвърна Сузане.

Алина погледна в офиса на бутика, който се намираше зад пробните. Тигър лежеше на диванчето си и лениво примижаваше.

— Името Тигър много му отива — засмя се Алина.

— Да, нали? — отвърна Сузане. — Том понякога имаше много странни идеи — каза тя и при мисълта за бившия й приятел по лицето й премина сянка. Той й беше подарил Тигър за рождения й ден преди четири години, а малко след това я беше напуснал. Един ден просто й каза, че обича друга и си тръгна.

Двете приятелки преминаха през пазара и стигнаха до „Долмити“. Кафенето беше отворено от няколко дни след зимната пауза, през която го ремонтираха. В най-далечния от вратата ъгъл имаше свободна маса за двама.

Те си поръчаха капучино и Алина й разказа за погледите на всички, които я срещаха тази сутрин.

— Само се надявам журналистите да не се сетят за мен и да започнат отново да ровят в живота ми — каза тя. Сервитьорът донесе напитките. — Децата са още малки, а и аз не ги запознах с баща им… а ето че вече е твърде късно. Не знам дали беше правилно, че взех парите, които той ми даде за отглеждането им.

— Разбира се, че е било правилно — отвърна Сузане. — С тях успя да стъпиш на крака и сега се оправяш сама с фирмата си за набор на текстове и легализация. Ти похарчи тези пари за децата, Алина, не се обвинявай за нищо.

— Права си — отвърна Алина и се сети за принц Йоханес, който реши да се подчини на волята на родителите си и да я остави. Семейството му изпрати адвоката си, който й предложи пари за отглеждането на децата и й обясни, че повече никога не трябва да се вижда с Йоханес. Тя се задължаваше да не дава изявления за връзката си с принца, а майка й я беше посъветвала да си наеме адвокат и да договори по-висока сума. Алина отказа. Някой от служителите на семейството на принца обаче беше проговорил пред журналистите и много скоро те знаеха за всичко, случило се между Йоханес и Алина. В пресата се изписаха тонове неистини за нея — че е златотърсачка и нагаждачка, която е вкарала в леглото си принц Йоханес заради парите и титлата му.

— Страхувам се, че когато започнат да пишат за погребението на принца, журналистите отново ще се сетят за парите, които ми плати семейството му — каза Алина. — Спомняш ли си, че жълтата преса се сети за тях, когато Йоханес се ожени за Джорджина.

— Може би трябва да заминеш за малко, докато утихне всичко — предложи Сузане. — Например във вилата ми на Боденското езеро.

— Може и да приема, Сузи — замислено каза Алина. — Може и да приема…

Сузане я погледна замислено.

— Ще отидеш ли на погребението му?

— Не знам… наистина не знам — отвърна Алина, гледайки съсредоточено в чашата си. — Чувствата ми към него отдавна изстинаха, Сузи. Или поне така си мислех до вчера. Сега обаче не съм сигурна… никак не съм сигурна… — тя въздъхна и продължи: — Ние се обичахме истински. Когато го срещнах, нямах представа кой е или кое е семейството му — тихо каза тя и се сети за прекрасните дни и нощи, които бяха прекарали заедно. — Да, мисля, че ще отида на погребението. Дължа им го — на него и на децата.

— И аз ще дойда, искам да съм до теб — каза приятелката й, слагайки ръка на рамото й. — Йоханес беше добър човек, но се оказа твърде слаб, за да се противопостави на волята на родителите си. Ако не бяха те, вие щяхте да бъдете заедно и да имате цялото щастие на света.

— Права си, Сузи — замислено каза Алина. — Никога няма да забравя мига, в който го срещнах в археологическия музей в Кайро. Тогава той ме попита дали искам да изпия чаша чай с него… Ако ме попиташе същото сега — тук в този момент, пак щях да кажа „да“. Не съжалявам за нищо, Сузи. Не съжалявам за нищо. Аз го обичах, той мен също. Явно не е било писано да сме заедно.