Мартина Линден
Не е жена за принц? (17) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Дните минаваха, а от похитителя нямаше и следа. Много от хората, участващи в издирването, бяха загубили надежда, че ще открият Шарлоте. В разследването се беше включил и Интерпол, защото в Дания бяха изчезнали още три деца — две момичета и едно момче. В един от случаите следите водеха до престъпна група от чужбина, занимаваща се с търговия с деца. Полицията и Интерпол ги издирваха от месеци, но те успяваха да се изплъзнат.

Случилото се с Шарлоте разтопи ледовете между семейство Фон Ротенбух и Алина. За подобряването на отношенията им допринесоха и принц Артур, и родителите му. Принц Рудолф и принцеса София осъзнаха колко бяха грешали за Алина и бяха решени веднага щом Шарлоте се върне да направят всичко възможно, за да поправят грешката си.

Всяка сутрин, когато Алина излизаше на балкона и гледаше към парка и Балтийско море, се питаше как щеше да продължи животът й без Шарлоте, ако детето не се върнеше.

Тя много често беше обсебвана от мисълта да скочи през парапета, но мисълта за Доминик я спираше. Тя трябваше да живее, поне за него. Алина не можеше да си позволи да остави сами сина си и мъжа, когото обичаше, не искаше да им причини това.

В тези тежки дни я крепеше единствено силната любов на Артур и мисълта за Доминик, който се нуждаеше от майка си повече от всякога. До нея в тежките моменти беше и Сузане, решена да е близо до приятелката си колкото се наложеше. С нея правеха дълги разходки в парка и изливаха душите си една пред друга.

Този ден Алина реши да не си ляга веднага след вечеря, както обикновено правеше, а отиде в близката църква, чиято врата беше постоянно отворена.

Светлината от голямата свещ, която гореше пред олтара, изпълваше малката църква с тайнствени сенки.

През украсените със стъклописи прозорци се процеждаше светлината от двете улични лампи близо до църквата. Алина се качи по дървените стълби на горното ниво, което от столетия бе специално отредено на семейство Халберг, а сега там се намираше органът.

Алина се наведе през богато декорирания парапет и погледна към олтара надолу. Тя се сети, че два дни след пристигането им с Артур и децата бяха дошли в тази църква. Шарлоте беше много впечатлена от коритото за кръщаване, направено от черен и бял мрамор. Алина затвори очи и й се стори, че чува гласа на дъщеричката си. Изведнъж осъзна, че не беше сама.

— Артур, какво правиш тук? — каза тя, виждайки принца на входа на църквата.

Той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Не губи надежда, мила моя, Шарлоте ще се върне. Аз истински вярвам, че ще се върне.

— Кога? — попита тя и от очите й бликнаха сълзи. — От ден на ден ми става все по-трудно да не изгубя всяка надежда, че ще я видя отново.

Тя погледна към олтара.

— Понякога изчезналите деца се намират чак след години, ако изобщо са живи… — продължи през сълзи тя. — Кой знае къде са завели Шарлоте. Кой знае какво правят с нея сега…

— Никой няма да й причини нищо лошо, мила. Сигурен съм в това — каза Артур, силно надявайки се думите му да се окажат истина. — Трябва да вярваме!

— Аз…

Мобилният му телефон звънна. Той вдигна и Алина веднага разбра, че ставаше дума за Шарлоте. Изведнъж изражението му се промени и той се усмихна.

— Какво се е случило? — почти останала без дъх извика Алина. — Шарлоте…

Артур я притисна до себе си.

— Да, Шарлоте — отвърна той. — Намерили са я при богато семейство в Сан Франциско. Стигнали са до нея по следите на отвлеченото момченце от Дания.

— Добре ли е? Здрава ли е?

— Татко каза, че всичко е наред. Той е разговарял с високопоставен служител от Интерпол.

Алина изведнъж се почувства по-щастлива от всякога.

— А другите деца? — попита тя.

— Добре са. Извършителите са заловени.

Двамата излязоха от църквата, хванати за ръка. Алина погледна нагоре към нощното небе. Искаше й се да затанцува от щастие. Шарлоте беше добре и съвсем скоро щеше да си дойде у дома заедно с другите похитени деца.

— Любимият писател на Йоханес беше Антоан дьо Сент-Екзюпери — каза Алина.

— Да, той особено много харесваше „Малкият принц“ — отвърна Артур и също погледна нагоре към небето. — „Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите… Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди.“

— Мисля, че сега виждам звездата на Йоханес. Той се радва за нас и ни се усмихва — тихо каза Алина.

— Той се радва не само защото Шарлоте ще си дойде, а и защото с теб се срещнахме, мила моя — каза Артур и я целуна.