Мартина Линден
Не е жена за принц? (15) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

В събота сутринта те тръгнаха за Дания веднага след закуска. Готвачката се беше погрижила да им приготви кошница за пикник с напитки и храна, в случай че децата огладнеят или ожаднеят по пътя.

Доминик и Шарлоте не се бяха возили в кабриолет никога досега. Те вдигаха глави високо и се наслаждаваха на приятния пролетен вятър, който разпиляваше косите им. И двамата нямаха търпение да отидат в магазина, в който празнуваха Коледа и през юни.

Бързо стигнаха до Фленсбург, а от там до границата с Дания имаше само няколко километра.

Алина се удиви на търпението, с което Артур отговаряше на всички въпроси на близнаците, много от които бяха досадни дори според собствената им майка.

— Аз съм роден за баща — с усмивка отвърна той, след като тя го беше похвалила за усета и търпението към близнаците. — Сестрите ми и техните съпрузи са на същото мнение. Нямам нищо против да имам и дузина деца — каза той и се усмихна. — Баба ми и дядо ми са имали четиринайсет.

Те се познаваха от съвсем скоро, бяха се виждали за кратко няколко пъти, а Артур не се притесняваше да говори за бъдещето си като съпруг и баща. Алина се радваше, но изпитваше и известен страх. Ще бъде ли достойна за съпруга на Артур? Когато беше с Йоханес, никога не си беше задавала този въпрос. Тогава беше само на осемнайсет години — млада и явно достатъчно наивна, за да вярва, че може да бъде принцесата от приказките редом до своя принц на бял кон. Реалността обаче се оказа друга.

Те подминаха Фленсбург и пресякоха границата с Дания. Артур паркира на една отбивка до пътя и Алина извади от багажника кошницата с напитки и лакомства. Децата не бяха гладни, а по-скоро жадни. Те изпиха всичката лимонада, която готвачката беше сложила, и веднага настояха да продължат. Близнаците нямаха търпение да отидат в коледния магазин.

Отвън някогашната аптека беше абсолютно безлична и неразпознаваема, но веднага след като прекрачиха прага й, те бяха обхванати от коледно настроение. Хванати ръка за ръка, близнаците обикаляха от една атракция на друга усмихнати и с блеснали очи. Алина също много хареса това място. Тя се почувства като малко дете, което бяха довели, за да му купят подарък.

В магазина обаче имаше прекалено много хора и Артур съжали, че беше избрал да дойдат точно в събота. Явно същата идея за прекарване на уикенда беше хрумнала на много други германци и датчани.

Нито Артур, нито Алина забелязаха тъмнокосия мъж с джинси и тениска, който не изпускаше Шарлоте от очи и за миг. Той ги следваше като сянка навсякъде в магазина.

— Мамо, мамо, виж — извика Шарлоте, отскубна се от ръката на брат си, бързо мина между две по-големи деца и отиде до една къща за кукли, която много приличаше на тази в Ротенбух. Тя се обърна към Артур и го погледна с големите си искрящи от вълнение очи. — В Халберг имате ли къща за кукли?

— Мисля, че е на тавана, но не съм съвсем сигурен. Когато бяхме малки, сестрите ми със сигурност имаха. Дано да сме я запазили.

— А там има куклен театър — развълнувано каза Доминик и тръгна към него. — И един магазин, леле колко е хубав!

В помещението продължаваха да влизат все повече деца и възрастни. Доминик се спъна и залитна към масата, на която беше магазинът играчка. Артур го хвана, преди да падне на земята, но с ръката си Доминик събори магазина от масата. Чекмеджетата, рафтовете, шкафовете, клиентите и касовият му апарат паднаха на земята.

Артур, Алина и още няколко души около тях събраха падналите играчки и ги подредиха отново на масата.

— Къде е Шарлоте — попита Доминик, оглеждайки се за сестричката си.

Алина се разтрепери. Само преди две минути Шарлоте беше до къщата за кукли.

— Шарлоте! — ужасена извика тя. Никакъв отговор. — Шарлоте, къде си?!

Доминик искаше да отиде в съседното помещение и да я потърси там, но Артур го хвана за ръката. Той се обвиняваше, че е оставил малката Шарлоте без надзор, макар и за секунди.

— Не може да е отишла далеч — каза той на Алина, опитвайки се да я успокои.

През следващите двайсет минути те претърсиха всички помещения на този етаж. Това не беше никак лесно, защото магазинът вече беше препълнен, а нови и нови клиенти прииждаха постоянно. Алина се опита да не се поддаде на ужаса, който изпитваше, и да не изпада в паника.

— Ще отида на долния етаж и ще помоля някой от администрацията да обяви Шарлоте за издирване по високоговорителите — каза Артур. — Ще взема Доминик със себе си, а ти иди на горния етаж и потърси там.

Алина кимна и веднага тръгна по стълбите нагоре.

След повече от час търсене стана ясно, че Шарлоте не беше в магазина. Алина знаеше, че малката й дъщеря не би си тръгнала сама, а много пъти беше предупреждавала и нея, и брат й да не ходят никъде с непознати и да не им обръщат внимание, ако се опитат да ги заговорят.

Принц Артур уведоми полицията за случилото се и се обади на родителите си. Когато принцът обясни на служителите на магазина как изглеждаше Шарлоте, той забеляза, че те се спогледаха някак крадешком. Артур също беше убеден, че детето беше отвлечено.

Една дама, която живееше до магазина, беше видяла тъмнокос мъж с джинси и тениска да влиза в някаква разнебитена кола с малко момиче с цветни панталонки и светла тениска. На това описание обаче можеха да отговарят много хора.

До късно през нощта полицията заедно с принц Артур, Алина и доброволци търсиха Шарлоте в района около магазина. Спецотрядът използваше и кучета, но от момиченцето нямаше и следа. Ако я бяха отвлекли, със сигурност отдавна я бяха отвели в Германия или в Дания и я бяха скрили някъде.

Принцеса Хелга пристигна в Дания, за да бъде до сина си и Алина в този тежък момент. Наложило се беше да бият успокоителна инжекция на младата жена, която беше полегнала на една кушетка в полицейското управление. Завит със сиво одеяло, Доминик спеше на стола срещу нея.

Принцесата погледна малкия, който спеше дълбоко, уморен от тежкия ден, взе един стол и седна до Алина, хващайки ръката й.

— Ще намерят Шарлоте, госпожо Вагнер — каза тя. — Този, който я е отвлякъл, сигурно ще иска откуп за нея и не й е направил нищо.

— Не, не откуп — тихо каза Алина. — Те искат Доминик. Те… — тя се разтрепери.

— Кой иска Доминик? — учудено попита принцесата.

— Семейство Ротенбух. Питайте Артур, те дори искаха да го „купят“ от мен, предлагаха ми пари, за да го осиновят…

Хелга фон Халберг знаеше за случая, но не искаше да повярва, че Фон Ротенбух биха отишли толкова далеч.

— Не, Алина, семейство Фон Ротенбух нямат нищо общо с това — убедено каза тя. — Дори предполагам, че Шарлоте е отвлечена, за да изнудват баба й и дядо й за пари. Фон Ротенбух нямат нищо общо с отвличането и според мен дори не знаят за него. Трябва веднага да ги уведомим. Доколкото познавам принц Рудолф и принцеса София, те няма да се поколебаят да платят каквато и да е сума, за да освободят внучката си.

Алина се замисли над думите на принцеса Хелга. Всъщност може би тя имаше право. Фон Ротенбух не можеха да си позволят да се замесят в отвличане. Не биха спечелили нищо, освен…

— Те искат да ме изкарат лоша майка, която не се грижи за децата си — неочаквано каза Алина. — С отвличането искат да докажат пред съда, че не мога да се грижа за Доминик и Шарлоте. Те искат да вземат попечителски права над децата.

— Няма причина да мислите, че искат да ви отнемат децата, госпожо Вагнер — убедено отвърна принцеса Хелга. — Аз познавам семейство Фон Ротенбух още откакто бяхме деца. Те нямат нищо общо с това, дори напротив, според мен ще направят всичко, за да ви помогнат да си я върнете.

Артур също беше убеден, че родителите на Йоханес нямаха нищо общо с отвличането. Алина погледна към Доминик и от очите й потекоха сълзи. Семейство Фон Ротенбух рано или късно щяха да разберат какво се беше случило, тя не можеше да го предотврати.

— Артур е с хората, които все още търсят Шарлоте — каза принцесата. — Ако искате, мога да се обадя на семейство Фон Ротенбух — предложи тя и сложи ръка на рамото й. — Сега Шарлоте се нуждае от всяка помощ.

Алина кимна.

— Да, обадете им се.

Младата жена отново заплака.