Мартина Линден
Не е жена за принц? (14) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Замъкът Халберг се намираше в гората, много близо до брега на морето. Ослепително бялата му фасада контрастираше със зеленината на липите и поляните, които го заобикаляха. До замъка имаше малко село с тухлени къщички, кметство, в което сега се помещаваше и детската градина, и фурна, която жените от селото използваха от време на време. Между замъка и селото имаше църква с висока камбанария, която се виждаше от километри и служеше за ориентир на пътуващите към Халберг. Точно под терасата на замъка имаше езерце с водни лилии, по чийто бряг бяха разположени бели пейки.

Алина и децата бяха настанени в стаи на втория етаж на замъка. Стаята на Алина не беше луксозна като апартамента в замъка Ротенбух, но въпреки това тя се чувстваше прекрасно. До банята се стигаше по тесен коридор. Дюшемето му скърцаше под стъпките им.

— Надявам се престоят при нас да ви хареса, госпожо Вагнер — каза принцеса Хелга фон Халберг, която лично ги придружи до стаите им. — От цялото си сърце ви приветствам с добре дошли при нас. Приятелите на Артур са и наши приятели.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Алина. — Сигурна съм, че тук много ще ни хареса.

Младата жена беше напълно искрена — в момента, в който прекрачи прага на Халберг, тя се почувства така, сякаш отново можеше да диша свободно след последните мъчителни седмици.

— В замъка има ли други деца? — попита Шарлоте. — В къщата на леля Сузане трябваше да си играем сами, защото нямаше никого другиго.

— Тук има други деца само когато внуците ми ни идват на гости, Шарлоте — отвърна принцеса Хелга. — В селото обаче има много деца. Можем да ги поканим тук, за да се запознаете.

— Кога? — нетърпеливо попита Доминик.

— В някой от следващите дни — отвърна принцесата и сложи ръка на рамото му. — Обещавам ви, че няма да допуснем да ви е скучно в Халберг. Ако искате и ако майка ви позволи, можете да се повозите на трактора. Нашият управител няма да има нищо против.

— Може ли, мамо, може ли? — в един глас попитаха и двамата.

— Може. Но бъдете внимателни — каза Алина.

— Подредете багажа си на спокойствие, госпожо Вагнер — каза принцесата. — Доколкото познавам сина си, по-късно през деня ще ви разведе из замъка и в парка — усмихна се Хелга фон Халберг. — Синът ми съжалява, че не можа да ви посрещне лично, но трябваше да отпътува за Хамбург по спешност. Очакваме го в близките два часа.

Алина си помисли, че това е някакъв знак от съдбата — Артур никога не беше там, когато тя пристигаше — първо в Ротенбух, сега и в Халберг. Тя се радваше повече от всичко, че ще го види отново — час или два по-късно или по-рано нямаха такова значение.

След като принцеса Хелга излезе, две домашни помощници внесоха багажа на Алина и близнаците. Те се представиха като Гизела и Хайдрун.

— Ако имате нужда от нещо, госпожо, моля наберете 12 по вътрешния телефон. Това е номерът на обслужващия персонал — каза Хайдрун.

Алина благодари и момичетата излязоха.

— Мамо, тези момичета не се поклониха, а в Ротенбух винаги ни се покланяха на влизане и на излизане — каза Шарлоте.

— Така е по-добре, миличка — отвърна майка й. — Всички хора сме еднакви пред Бог и никой не трябва да се покланя на друг.

Доминик поклати глава.

— Не, мамо, Шарлоте и аз сме от семейство Фон Ротенбух, дори да не носим тази фамилия. Нашият баща е принц Йоханес и затова…

— Вашият баща щеше да е много тъжен, ако ви чуеше да говорите така — прекъсна го майка му. — Самият той смяташе, че да си Ротенбух не те прави с нищо по-различен от останалите хора.

— Но дядо каза друго — отвърна Доминик.

— Понякога и дядовците бъркат — отвърна Алина. Тя щеше да направи всичко по силите си отсега нататък близнаците да имат колкото се може по-малко контакти с баба си и дядо си. Младата жена смяташе, че общуването с тях не се отразява добре на децата и ги обърква. Близнаците попиваха всичко, което им се казваше, и бяха започнали да се държат така, както принц Рудолф им беше обяснил, че подобава на принц и принцеса. Алина нямаше да допусне повече подобно вмешателство в съзнанието на децата си. В Халберг тя се чувстваше сигурна и спокойна. Съдейки по поведението на Артур, тук никой нямаше да им обяснява, че принцовете и принцесите трябва да се отнасят с обикновените хора така, сякаш са по-достойни и по-добри от тях. Самият принц Артур и сестрите му като деца бяха играли с връстниците си от селото, бяха ходили на училище с автобуса и всяка есен бяха събирали картофи заедно с останалите деца.

Алина подреди багажа си, смени дрехите, с които беше пътувала и изкъпа и преоблече децата. Точно беше приключила с това, когато принц Артур се върна от Хамбург и веднага се качи при тях.

— Да, моля — отвърна Алина, когато чу да се чука на вратата й. Очакваше, че е някоя от домашните помощници.

Младата жена се наведе, за да провери дали Доминик беше вързал правилно връзките на обувките си.

— Чичо Артур! — радостно извика Шарлоте. — Тези рози за мама ли са?

— Една от тях е за теб, млада госпожице — каза Артур, извади една роза от големия букет и галантно й я подаде с лек поклон. — Извини ме, че не успях да ви посрещна — каза той, обръщайки се към майка й. Той й подари букета, прегърна я и я целуна.

През последните няколко дни Алина често се питаше дали това, че Артур беше дошъл във вилата на Сузане и я беше поканил в замъка Халберг не беше просто прекрасен сън, от който тя всеки момент ще се събуди. Той й се обаждаше всеки ден, казвайки й колко много я обича, но въпреки това тя се страхуваше, че всичко може да е просто илюзия. Оказа се обаче, че е действителност. Преди няколко часа тя беше пристигнала в замъка, майката на Артур лично я беше придружила до стаите им, а ето че сега беше в обятията на любимия си човек.

— Броях часовете и минутите, които оставаха до идването ти — тихо каза той, взе розите, сложи ги на масичката и я притисна до себе си толкова силно, сякаш никога и за нищо на света нямаше да я пусне. — Липсваше ми, мила моя — прошепна й той. — Не можеш да си представиш колко много ми липсваше.

Доминик хвана сестра си за ръка.

— Тук само пречим — каза той и я отведе в другата стая. — Ще играем на монополи, докато мама и чичо Артур дойдат.

Шарлоте въздъхна.

— Това може да продължи доста дълго — каза тя и остави розата си на леглото. — Когато възрастните започнат да се целуват, те не спират, а продължават дълго време.

Принц Клеменс фон Халберг седеше в удобно кресло на терасата, наслаждавайки се на една от любимите си книги. На всеки няколко минути той оставяше книгата и поглеждаше към съпругата си, която се занимаваше с водните лилии в езерото. Тя винаги се грижеше за тях сама и не позволяваше на градинаря да й помага.

Принц Артур изведе Алина и близнаците на терасата.

— Татко, искам да ти представя госпожа Вагнер — каза той. — Тя и децата й ще ни гостуват в замъка през следващите няколко седмици. Алина, това е баща ми — принц Клеменс.

Старият принц остави книгата на масичката до себе си.

— Моля да ме извините, че не мога да стана, госпожо Вагнер — каза усмихнат той. — Не ми стигаха проблемите със сърцето, ами сега и подаграта започна да напомня за себе си. Старост — нерадост — каза той и й подаде ръка. — Радвам се да ви поздравя с добре дошли в Халберг.

— Благодаря, ваше височество — каза Алина и му представи близнаците.

— Според мен трябва още сега да разгледат парка, много ще им хареса — каза принц Клеменс.

— А можем ли да пояздим? — попита Доминик. — При дядо имахме понита — каза той и погледна тъжно. — Тръгнахме си от замъка, без да вземем с нас понитата си и сега ни е мъчно за тях.

— Да, тъжни сме — подкрепи го Шарлоте. — Когато си тръгнахме, не казахме на баба и дядо довиждане.

— Не се притеснявайте за това, дечица. Аз познавам баба ви и дядо ви добре, те ще разберат, че много сте бързали и не сте могли да се сбогувате.

— Ами понитата? — попита Доминик.

— И понитата ще разберат — увери ги принц Клеменс. — Доколкото познавам чичо ви Артур, той още утре ще ви заведе при конете. Щеше да го направи и днес, но вече е доста късно — каза то й и им намигна. — А сега отивайте да си играете в парка. На онзи голям дъб ей там има люлка. Моите внуци много обичат да се люлеят на нея, сигурен съм, че и на вас ще ви хареса.

— И не тичайте! — каза майка им.

— Не се тревожете за децата, госпожо Вагнер — каза принцеса Хелга, качвайки се по стълбите към терасата. — Момичетата от персонала ще ги наглеждат. Внуците ни си играят в парка по цял ден.

Една от домашните помощници донесе освежаващи напитки и кроасани с бадеми, които бяха току-що изпечени в кухнята на замъка. Артур беше споменал на Алина, че баща му е бил резервиран към посещението й в замъка, но тя го намери за не по-малко мил и симпатичен от съпругата му. На младата жена повече от всичко й хареса колко топло и сърдечно ги бяха посрещнали господарите на замъка. В Ротенбух посрещането също беше на ниво, но всички бяха някак резервирани и студени — и персоналът, и семейство Фон Ротенбух. Тук беше различно.

След като запозна Алина с баща си, принц Артур й показа замъка. В Халберг също имаше библиотека, но тя не беше нито толкова богата, нито така елегантно обзаведена както в Ротенбух. Артур й разказа как като деца той и сестрите му бяха прекарвали тук дълги часове, слушайки приказките и историите, които баба им им разказвала.

— Със сестрите ми имахме чудесно детство — каза Артур. — На Йоханес му харесваше много повече тук, отколкото при родителите му в Ротенбух.

Хванати ръка за ръка те отидоха в семейната галерия на третия етаж на замъка. Историята на фамилията им можеше да бъде проследена чак до началото на XV век. Тя беше свързана с краля на Дания Кристиан I — факт, с който всички в семейството много се гордееха. Семейството имаше роднини в Дания и днес. Бабата на Артур произхождаше от датска благородническа фамилия, а сестра му Александра беше омъжена за датски граф.

Артур отвори вратата в края на галерията. Тя водеше към малък балкон, от който се виждаха паркът, гората и дори морето, чиито води днес бяха равни като огледало. В далечината се мяркаше платноходка.

— Какво ще кажеш да отидем в Дания за уикенда — предложи Артур. — Много близо до границата има магазин, в който празнуват Коледа всеки ден. Преди много години е бил аптека. След като го разгледаме, ще обядваме и ще отидем в едно малко градче, в което времето сякаш е спряло — изглежда така както преди столетия. Какво ще кажеш — погледна я той. — Според мен децата много ще се зарадват.

— Мисля, че ще трябва да отложим градчето за друг път. В магазина близнаците ще изразходват цялата си енергия и след като обядваме, ще са уморени до смърт.

— Добре, тогава ще се върнем вкъщи, а вечерта ще отидем на концерт — каза той и я целуна. — Все още не сме излизали никъде заедно. Ще бъде чудесно.

Алина се притисна в него.

— Родителите ти са много мили хора. Не съм и мечтала за по-топло посрещане. Все пак и те са чели вестниците и знаят какво се пише за мен.

— Майка ми обича сама да си изгражда мнение за хората, а баща ми има някои резерви, но е твърдо решен да не ги показва. Вчера разговаря много дълго с чичо Рудолф. Не ми каза какво точно са си говорили, но сподели, че семейство Ротенбух не са очаровани от това, че си тук.

— Съжаляваш ли, че си ме поканил? Все пак са ти роднини, може би гледат на теб като на предател…

Той се засмя.

— Ще го преживея някак. Не, не съжалявам, за нищо на света не съжалявам, че ви поканих — каза той и силно я прегърна. — Обичам те, Алина, никой не може да ми забрани да те обичам. Ти си моя, не ме интересува какво мислят чичо и леля по въпроса. Що се отнася до родителите ми — убеден съм, че ще ме подкрепят.

— Но вие сте роднини със семейство Ротенбух и…

— Понякога, противно на поговорката, кръвта става вода — прекъсна я той. — Освен това те са ни много далечни роднини!

Тя се опита да каже нещо, но той сложи пръст върху устните й.

— Не искам да чувам нищо повече по въпроса, мила моя. Ти и децата сте по-важни за мен от всички и всичко друго.

Тя го целуна.