Мартина Линден
Не е жена за принц? (13) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Принц Артур фон Халберг беше на път още от сутринта. Той не спираше да мисли за Алина и начина, по който се разделиха в замъка Ротенбух онази вечер. Реши, че не може да чака повече, взе самолета до Базел, а там нае кола, с която да отиде до вилата на Сузане. Беше безкрайно благодарен на приятелката на Алина за това, че му каза къде се намира тя.

Артур не спираше да се обвинява, че и за момент е допуснал да се усъмни в честността и намеренията на Алина. Тя беше попаднала в капан, как той не се сети по-рано, защо въобще допусна, че баронът казва истината? Принцът не можеше да забрави болката, която видя в очите й онази вечер. А той просто си тръгна…

„Ти си пълен идиот, Артур“ — каза си той огорчен от собствената си постъпка. Той никога не беше харесвал барон Раймерс, защото знаеше много добре що за човек е. Как можа да допусне, че той казва истината, а Алина се е опитала да се възползва от парите му, които и без друго вече бяха сериозно намалели — баронът харчеше с лека ръка събираното в рода му от поколения и имотите и парите му се топяха като пролетен сняг. Принц Рудолф и принцеса София бяха предубедени спрямо Алина и със сигурност са искали да я представят в лоша светлина пред семейството и обществото, а Фредерик им е бил много удобен за целта. Безскрупулен човек като него нямаше проблем да причини нещастие на напълно невинна жена като Алина — за барона това си беше напълно в реда на нещата, а и по този начин беше натрупал точки пред принца и принцесата. Те обикновено не канеха този човек в замъка си и Артур беше много учуден да го види там по Великден… ето каква е била целта на присъствието му…

Младият принц достигна границата между Швейцария и Германия. Той кара по брега на езерото в продължение на няколко километра, след което зави по тесен път, от двете страни, на който имаше овощни градини. Той го отведе до малка вила с бели стени, червени капаци на прозорците и покрив от сиви керемиди. Паркира колата пред оградата и слезе. Първото нещо, което чу беше смехът на близнаците.

Артур пое дълбоко въздух. Той се чувстваше виновен за държанието си онази вечер и се притесняваше от срещата с Алина.

— Сам си затвори вратите, глупако — каза си тихо той, влизайки в градината. — Никой няма да ти е виновен, ако те отхвърли. Заслужил си го!

Той премина през малката градина, отиде до входната врата на вилата и спря пред нея. Алина го беше видяла от прозореца още докато паркираше колата си. Тя искрено се зарадва, че той беше дошъл чак до тук само заради нея, но беше решена да му покаже, че държанието му в замъка онази вечер беше всичко друго, но не и приемливо. Тя го изчака да позвъни на звънеца и след това отиде да му отвори.

— Здравей — каза той, гледайки в очите й. — Благодаря, че си готова да ме изслушаш.

— Намерили сте добра слушателка, принце — каза тя, без да му подаде ръка. — Моля влезте.

Двамата отидоха във всекидневната.

— Искате ли кафе?

Какво ти кафе? Не беше дошъл чак до тук, за да пие кафе, а за да й обясни какъв глупак е и да се опита да й се извини за поведението си. Самият той не беше убеден, че заслужава да бъде извинен.

— Аз много съжалявам за случилото се и за държанието си, госпожо Вагнер — започна той. — Проявих се като пълен наивник. Не мога да си простя, че не разбрах по-рано за намеренията на принца и принцесата да ви злепоставят, а когато това се случи, си тръгнах… като страхливец…

— Така е, принце. Вие си тръгнахте, без дори да се замислите дали в действителност този човек не си измисляше и не се опитваше да ме очерни пред всички. Още от идването ми в Ротенбух започна да ми досажда, а аз се опитах да му покажа, че компанията му ми е крайно неприятна. Той обаче постоянно се въртеше около мен и искаше да покаже на всички колко добре се разбираме и как нямам нищо против присъствието му, а дори напротив — тя се усмихна тъжно. — Ако наистина сте повярвали, че съм проявила интерес към този човек и парите му, значи имате много лошо мнение за мен.

Артур пое дълбоко въздух.

— Не, госпожо Вагнер, аз нямам лошо мнение за вас, даже напротив. Това, че съм тук днес, е доказателство за думите ми — каза той и въздъхна. — След случката онази вечер излязох от замъка, отидох в парка и премислих случилото се. Когато се върнах, исках да говоря с вас, но ме уведомиха, че вие сте си тръгнали от Ротенбух заедно с децата.

— Мислите ли, че можех да остана там и секунда повече? През целия си живот не съм била унижавана така. Тези хора направиха всичко възможно, за да разбият живота ми отново, след като веднъж вече почти го бяха направили.

Алина посочи дивана, който беше близо до кухненската маса.

— Моля седнете, принц Артур. Знам, че диванът не е много удобен, но…

— Иска ми се да не си бях затворил очите за реалността — прекъсна я той. — Семейство Ротенбух и семейство Халберг са далечни роднини и са в отлични отношения от векове. Разбирам болката на родителите на Йоханес от загубата на сина им. Разбирам също така, че на тях повече от всичко им е нужен наследник, в чиито вени да тече тяхната кръв. Въпреки това аз трябваше да ви предупредя, че намеренията им, канейки ви в замъка, не са напълно чисти. Доскоро те не желаеха дори да се срещнат с вас, а човек като принц Рудолф не мени мнението си от днес за утре.

— Казвате, че със семейство Ротенбух ви свързва далечно роднинство и приятелство — отвърна Алина. — Все пак те натовариха вас със задачата да дойдете при мен и да ми предложите да купите Доминик, нали?

Той хвана ръката й.

— Алина, аз се влюбих в теб — каза той, вглеждайки се в очите й. — Не знам дали ми вярваш и какво мислиш за мен след всичко случило се, но това е истината. Ти означаваш много за мен, Алина. Още от първия момент, в който те видях, осъзнах, че гледам на теб като на много повече от красива дама, приятелка или позната.

— Обичаш ме? — несигурно попита тя. — Как можеш да ме обичаш след цялата помия, която семейство Ротенбух изляха върху мен през годините?

— Алина, аз те обичам и много добре знам, че всичко, изписано по твой адрес, не е вярно. Ти си не само прекрасна майка, но и чудесен човек, който спечели уважението ми.

Той леко докосна брадичката й и я повдигна нагоре.

— Моля те, довери ми се, Алина. Ще направя всичко възможно да не правя повече грешки спрямо теб и да не те разочаровам така, както го направих онази вечер.

Тя разбра колко сериозен беше той. Всяка дума, която й каза, беше самата истина.

— И аз се влюбих в теб, принце мой — тихо каза тя. — Не знам как стана, даже не бях сигурна какво изпитвам, но сега знам — обичам те.

Той помилва лицето й.

— Искам да поканя теб и децата в Шлезвиг-Холщайн. Какво ще кажеш да прекарате следващите няколко седмици в замъка Халберг?

— Ами родителите ти? — плахо попита тя. Алина беше убедена, че те нямаше да я посрещнат с добре дошла в дома си.

— Майка ми много би искала да се запознае с теб и децата. Баща ми може би е на страната на семейство Ротенбух, но моите гости винаги са добре дошли и за него — каза Артур и я прегърна. — Моля те, Алина, дай ми шанс!

Предложението на Артур беше чудесно. Алина щеше да се радва да прекара повече време с него, но можеше ли да приеме поканата? Веднъж вече беше разочарована от семейството на принц, който също нямаше намерение да я предаде, но го направи.

— Обичам те, Алина — каза тихо той. Устните им се сляха в целувка.

Алина се чувстваше на седмото небе в обятията му. Присъствието му й даваше криле.

— Какво правите, мамо? — попита Шарлоте, която току-що беше влязла.

— Целувате ли се? — учуди се Доминик. — Това значи, че се обичате, нали?

— Повече от всичко на света — отговори Артур и пусна Алина, за да прегърне Шарлоте и Доминик. Той не искаше нищо друго, освен да е с Алина и децата до края на живота си.