Мартина Линден
Не е жена за принц? (12) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Алина реши да опита да се пребори с мъката и горчивината във вилата на Сузане на Боденското езеро. Всеки ден тя правеше дълги излети с децата по брега на езерото и в околността, а често ходеха и в Швейцария, до която беше съвсем близо. Беше доволна, че вилата е далеч от големите градове. Тук никой не можеше да я разпознае като Алина Вагнер — жената, на която жълтата преса пак беше започнала да посвещава дълги статии.

Всички от семейството на принца и принцесата не пропускаха възможност да представят Алина във възможно най-негативна светлина. Барон фон Раймерс охотно даваше интервюта за жълти вестници, в които най-безпардонно твърдеше, че тя му е предлагала да спи с него и да се оженят, целейки да се докопа до парите му. В повечето от статиите пишеше, че много по-добре би било близнаците да бъдат отглеждани от баба си и дядо си, а не от развратната си майка. Появили се бяха и адвокати, които обсъждаха възможността да й отнемат децата и да ги дадат на принца и принцесата.

— Дори хора, които би трябвало да ме познават добре, смятат, че съм се хвърлила на врата на този никаквец, за да се домогна до парите му — каза Алина на Сузане, която често ги посещаваше във вилата. — Попаднах в най-ужасната ситуация в живота си, без да съм я предизвикала и без ни най-малко да съм я очаквала.

— Вярвам ти, Алина — каза Сузане и хвана ръката й. — Поне за децата не трябва да се притесняваш — никой не може да ти ги отнеме. Не обръщай внимание на жълтите вестници.

— Не става въпрос само за децата — каза Алина, поглеждайки навън към градината. Близнаците се опитваха да накарат Тигър да им донесе топка, но болонката нямаше никакво намерение да ходи, където и да било и само лениво се прозяваше. — Никога няма да забравя презрението в очите на Артур, когато ме видя с барона.

— Той съжалява за случилото се повече от теб, повярвай ми.

— Откъде знаеш — остро попита тя. — Да не си говорила с него?

Сузане Бек кимна.

— Обади ми се, защото иска да говори с теб, а ти си изключила мобилния си телефон.

Тя отиде до приятелката си и сложи ръка на рамото й.

— Повярвай ми, Алина, принц Артур те обича. Той…

— Ако любовта му е такава, то аз с удоволствие се отказвам от нея — прекъсна я Алина. Тя стана и отиде до прозореца. — Отначало отказвах да повярвам, но когато Артур дойде в замъка, наистина мислех, че се влюбвам в него. Той е умен, забавен, децата много го харесват, а и… кара сърцето ми да бие учестено, всеки път, когато го видя. Когато той е до мен, се чувствам някак сигурна и защитена. Той… — тя прекъсна и поклати глава. — Не, Артур с нищо не е по-различен от родителите на Йоханес. За тях аз съм нищожество, Сузане — тъжно се усмихна тя. — Даже понякога се питам дали принцът и принцесата не са накарали барона да се държи така с мен.

— Може би имаш право да се съмняваш…

Алина я погледна.

— Мислиш ли?

— Ами принц Артур също предполага, че нещо не е наред и се съмнява в цялата тази история. Барон Раймерс е всеизвестен женкар, но досега никога не се е интересувал от жени с деца. Освен това едва ли в дома на принца и принцесата би направил каквото и да е без тяхно разрешение — все пак ти си майката на единствените им внуци.

— Така както го казваш, принц Артур наистина има повод да се замисли върху случилото се — замислено каза Алина и отново седна на масата. — Ако е така, както казваш, принцът и принцесата още отначало са планирали да ме очернят пред всички и жълтата преса отново да се занимава с мен, а поканата за гостуването в замъка е имала за цел само и единствено това — Алина се плесна по челото. — Как можах да съм толкова сляпа за намеренията им и сама да падна в капана? Как въобще ми дойде наум да се съглася да отида отново в този замък? Защо… — тя прекъсна и се замисли. — А Артур явно е подозирал нещо…

Сузане сложи ръка на рамото й.

— Принц Артур не е можел да застане на твоя страна там, особено при така създалите се обстоятелства. Все пак той е част от това семейство, а и е задължен на принц Рудолф.

Сузане седна на масата до приятелката си.

— Говори с него, Алина — каза тя. — Да му кажа ли къде си? Той се притеснява за теб, повярвай ми.

— Аз винаги съм се доверявала на преценката ти за хората, Сузи — каза тя. — Ти определено си много по-добра от мен в това отношение. Само че в случая с Артур се питам дали и ти не си заслепена като мен?

— Не съм, повярвай ми — отвърна Сузане. — Дай му шанс, Алина. Той го заслужава!

— Ще си помисля — обеща приятелката й. Тя се улови, че независимо дали го искаше или не, Артур постоянно беше в мислите й. Винаги когато мислеше за него, сърцето й забиваше учестено. Любов ли беше това? Как можеше да обича човек, който я беше разочаровал по такъв начин?