Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (6) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Принц Саша фон Розенхайн отвърна на силното сърдечно ръкостискане на брат си.

Принц Корнелиус беше висок и слаб човек. Братята изобщо не си приличаха — нито по външен вид, нито по характер. Корнелиус имаше тъмноруса коса, която определено се нуждаеше от подстрижка. Лицето му беше дълго и слабо, а кафявите му очи гледаха сериозно иззад очила с тънки рамки, които пораждаха у всеки, който се запознаваше за пръв път с него, усещането, че всеки момент ще паднат. Те обаче си оставаха там, закрепени на върха на аристократичния му орлов нос. Принц Корнелиус фон Розенхайн приличаше на интровертен учен, а сивите панталони, карираната риза и старомодната жилетка, с които обикновено беше облечен, само допълваха този му имидж.

Принц Саша погледна фасадата на замъка, в който брат му щеше да живее от сега нататък. Той беше доста различен от замъка им в долината на река Рейн. Елфенберг се намираше на върха на малък хълм, близо до брега на малко езеро и заобиколен от гъста гора. В миналото голяма част от тези земи са били част от блатист район, а Елфенберг е бил построен като място, в което господарите на Розенхайн да отсядат, докато са на лов по тези места.

Саша винаги се беше питал защо архитектът на тази сграда, която трябваше да представлява ловна хижа, а не замък, беше избрал да я построи в стил рококо. Той не приличаше на убежище на ловци, а по-скоро на изтънчена мечта на някой любител на изкуството. Явно предците му, които бяха одобрили този външен вид на Елфенберг, са били любители на красивото и удоволствията в живота. Също както самият принц Саша днес.

— Да напуснеш замъка беше добра идея — каза той на брат си. — Какъв е смисълът да поддържаш сграда с над 200 стаи? Само консумативите й са хиляди на месец. Напълно безпредметно е.

Принц Корнелиус кимна.

— Замъкът в бъдеще ще е културно средище за университета и областта. Историческият музей вече се нанесе, а наскоро пристигна запитване от училище за приложни изкуства. Могат да използват част от залите, за да излагат творбите си. Те смятат да използват и стаите като ателиета и помещения за настаняване на ученици стипендианти.

— Да, напълно те разбирам — каза Саша. — При толкова много движение и хора в замъка ти няма как да живееш там.

Принц Корнелиус се засмя.

— Прав си, спокойствието за мен е по-важно от всичко. В университета имам достатъчно възможност да се срещам с шумни младежи. В дома си искам тишина и уединение.

Погледът на Саша премина отново по прясно боядисаните стени на замъка и се спря на кичозните гипсови орнаменти около прозорците и под покрива.

— Ще се справиш ли с преместването? — попита той брат си и го погледна загрижено.

— Разбира се — отвърна принц Корнелиус. — Отделил съм цялото западно крило за новата си библиотека и работните си помещения. Разбира се, ще трябва още малко време, за да се обзаведе и завърши напълно, но аз мога да се нанеса и да започна да работя тук още днес, имам всичко необходимо за целта.

— Да работиш? Не работиш ли достатъчно в университета?

— Не съм ли ти разказал? Решил съм да започна голям философски труд — всеобхватен — от Платон до Карл Попър…

— Боже господи — отвърна Саша, — ти никога няма да спреш, нали? Та подобен научен труд би ти отнел години, ако не и десетилетия…

— Напълно прав си — кимна принц Корнелиус и се усмихна доволно.

— Дори да го напишеш, кой ще издаде подобен труд?

— Ако е необходимо, ще го издам сам — уверено отвърна принц Корнелиус.

— Та ти си в университета почти денонощно. Кога ще намериш време?

Принц Корнелиус повдигна гъстите си вежди.

— Разбира се, няма да допусна преподавателската ми дейност да страда. Ще пиша най-вече през ваканциите между семестрите.

— Защо ли си мислех, че ще ги използваш, за да направиш замъка малко по-обитаем за живи хора…

Принц Корнелиус му намигна.

— Не се безпокой и за това ще намеря време. Замъкът вече е почти готов, а и винаги мога да разчитам на помощта на Готлиб.

Готлиб Херцфелд беше секретар на Корнелиус, но на практика — момче за всичко. Дребничкият слаб човек работеше за семейството му от десетилетия и вече беше надхвърлил седемдесетте.

Саша въздъхна.

— Сигурен съм, че кашоните ще са в същото положение, когато дойда да те видя пак.

— Какво значение има? — махна с ръка Корнелиус и прегърна брат си. — Веднага ли се връщаш в Берлин? — попита го той, докато Саша се качваше в скъпата си спортна кола.

Той се усмихна.

— След този напрегнат уикенд заслужавам малко да си почина, не смяташ ли?

— Пак ще обикаляш казината, нали? — каза брат му и повдигна вежди.

— Разбира се, че пак ще ги обикалям. Не се притеснявай за мен, братко, знам си мярката. Рулетката ми е само за отпускане.

Двамата братя вечно бяха загрижени един за друг. Саша запали двигателя и махайки за довиждане тръгна. Той се опасяваше, че брат му няма да може да се оправи в целия този хаос, който сам си беше създал — преместване, студенти, научен труд… а колко по-приятно беше просто да поиграеш в казиното.