Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (10) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Още от първия момент Лео се почувства изключително добре в Елфенберг. Нейните стаи — дневна, спалня и собствена баня — се намираха точно срещу крилото, в което беше библиотеката, и тя виждаше, че принцът почти всеки ден работеше до късно през нощта. Когато беше в замъка, той почти не излизаше от там — явно неговият свят беше само и единствено библиотеката.

През следващите няколко дни Лео разгледа помещенията на замъка и разбра, че наистина имаше много работа. Имаше мебели за сглобяване или преместване; кашони, които трябваше да се изпразнят и съдържанието им да се подреди по рафтовете и шкафовете, както и много картини и огледала, които трябваше да бъдат окачени по стените.

Лео се беше качила на стълба в коридора на горния етаж и с бормашина в ръка изчисляваше къде точно да пробие дупка за куки, на които да бъде окачен портретът на ездач в блестящо снаряжение и бяла перука. Мъжът излъчваше сила и увереност и много приличаше на принц Корнелиус.

Самият принц мина по коридора на път за библиотеката и видя облечената в дънки и тениска Лео, за присъствието, на която почти беше забравил, сръчно да пробива дупка с бормашината.

— Това не е ли работа на Готлиб? — попита той, след като тя приключи с пробиването.

Лео го погледна изненадана. Не го беше чула да идва, може би защото бормашината издаваше много силен шум.

— Готлиб има артрит и ставите много го болят. Горкичкият не може да се качи на стълба, камо ли да пробива с бормашина.

— Артрит ли? Нямах никаква представа за това.

— Така си и помислих — каза тя и заби и последния дюбел в стената, след което сложи куката. — Бихте ли ми подали картината?

Принц Корнелиус взе портрета на своя дядо — принц Улрих Еберхарт — и й го подаде. Тя го закачи.

— Добре ли е? — попита го тя.

— Мисля, че трябва да се премести малко наляво.

— Мислите ли? — попита Лео и я нагласи така, както принцът й беше казал. — По-добре ли е?

— Идеално.

— Мислите ли?

Принцът се усмихна широко за изненада и на самия себе си.

— Убеден съм.

Лео слезе от стълбата и сложи бормашината обратно в кутията с инструменти.

— И все пак смятам, че работата с бормашина не е за жена — каза принцът.

— Опасно е да дадеш на жената равноправие, защото твърде скоро тя няма да е доволна от него и ще поиска нещо повече.

Корнелиус я погледна сякаш беше призрак.

— Познавате творчеството на Ницше?

Лео се засмя.

— Това учудва ли ви?

— Ами всъщност — да — призна той.

— Може би извадих думите от контекста, но „надмощието“ на мъжа никак не ми допада като идея — отвърна тя.

— Да, чела съм доста книги на Ницше. Дядо ми беше специалист по творчеството му.

— Дядо ви? — изненадан повтори той.

— Фридман Шафнер. Може би името ви е познато, той преподаваше философия в Марбург.

— Фридман Шафнер е ваш дядо? Разбира се, че името му ми е познато — каза удивен той и от този момент нататък сякаш погледна с други очи на графинята. — Той беше един от най-забележителните учени на своето време. Аз лично обаче смятам, че незаслужено подценяваше приноса на натурфилософите от Древността като Талес от Милет например.

— Може и да е грешал в някои от вижданията си — каза Лео и затвори стълбата. — Но Талес от Милет… моля ви! Гледайки към звездите, опитвайки се да разбере скрития им смисъл, той не видял, че на пътя му има кладенец и паднал в него, ставайки обект на присмех. Може и да е бил наясно с духовното и метафизичното, но не е имал представа какво се случва около него.

— Да си философ означава да правиш жертви…

— Да, жертви. Колко добро оправдание — иронично и с лека усмивка каза Лео. Тя му подаде тежката кутия с инструменти и го помоли да я последва към сервизните помещения. — Ще ми е необходим допълнителен бюджет за ремонти и обзавеждане — каза тя.

Той не очакваше Лео да смени темата толкова бързо.

— За какво? — попита принцът.

— Ами в някои от стаите все още няма тапети, килими, завеси…

— Колко прозаично…

— … но твърде необходимо.

— Не искам да се занимавам с подобни баналности от ежедневието — с досада каза той.

— Зная. Затова сте наели мен. Та ще отпуснете ли бюджет?

— Ще ви открия сметка — каза той и Лео се усмихна.

— Благодаря ви — каза тя. — Така ще можете да се отдадете на работата си в библиотеката абсолютно необезпокояван. Имате ли вече напредък или все още се прехласвате по всяка извадена от кашоните книга?

Корнелиус се засмя.

— По-скоро второто — отвърна той.

Откритостта и прямотата на графинята му допадаха. Тя очевидно не се смущаваше от нищо и никого, а Корнелиус никак не обичаше хората да се държат угоднически и лицемерно с него само защото е принц. Тя явно виждаше в него най-обикновен човек, който трудно се справяше с ежедневните проблеми. Принцът гледаше на себе си точно по този начин.

— Можете да помолите някои от студентите ви да ви помогнат — предложи Лео. — Аз също бих могла да съм ви от полза.

— Вие имате достатъчно работа по замъка — отговори той. Принц Корнелиус никога не беше приемал студенти в къщата си и искаше това да си остане така и занапред.

— Аз съм много организиран човек — каза тя.

Той й повярва. Принцът не можеше да си спомни да е познавал преди толкова практична и организирана жена. Той много уважаваше тези качества у другите, тъй като самият той не ги притежаваше.

Малко по-късно вечерта принцът сподели отличното си мнение за графинята на Готлиб, който беше дошъл в спалнята, за да оправи леглото му.

За пръв път принц Корнелиус забеляза, че старият човек наистина се придвижваше трудно и почти не можеше да свие едното си коляно.

— Да, графинята е прекрасен човек — съгласи се Готлиб. — Истинско щастие е, че е при нас.

— Освен всичко тя е и много пряма. Не се смущава да говори по каквито и да било теми.

— Така е — каза Готлиб със стоическа физиономия. Коленете го боляха особено силно днес. — Напълно прав сте.

Принцът влезе в банята и отвътре се чу водата, която започна да пълни ваната.

— Трябвам ли ви за още нещо, ваше височество? — извика Готлиб от спалнята.

— Не, благодаря, Готлиб. Лягайте си, късно е вече.

Секретарят излезе от спалнята, а принцът се отпусна в горещата вана, мислейки си за Лео фон Кутнер. Наистина беше истинско щастие, че тази жена беше дошла в дома му. Тя беше много упорита и организирана и съвсем скоро щеше да се справи с целия хаос, който цареше в замъка Елфенберг. Дори малкият спор на философска тема с нея му беше харесал.

Той въздъхна. За бога, тази жена цитираше Фридрих Ницше!