Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (9) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Малкият син кабриолет бавно премина по тесния път нагоре по ниския хълм, на чийто връх се извисяваше замъкът Елфенберг. Скоро той стигна до величествената сграда с осветени от слънцето жълти стени. Преди да тръгне по алеята, която водеше към централния вход, Лео спря и се загледа в сградата. Тя не харесваше прекалената пищност и помпозност на рококото, но този замък й допадна от пръв поглед. Всичко в него беше направено стилно, красиво и с мярка. Беше във формата на подкова и очевидно съвсем скоро беше ремонтиран. Паркът, който слизаше надолу към езерото, обаче изглеждаше някак запуснат — явно не бяха помислили за него.

Тя продължи и стигна до стълбата, водеща до богато украсената и боядисана в бяло входна врата на замъка.

Още не беше извадила куфара си от багажника, когато вратата се отвори и отвътре излезе възрастен господин в безукорен черен костюм.

— Графиня Кутнер? — попита той и се приближи към нея, след като тя кимна. — Добре дошли в замъка Елфенберг. Аз съм Готлиб, секретарят на негово височество. Моля позволете ми да взема багажа ви.

Лео погледна слабичкия възрастен човек изненадано.

— Моля ви, няма нужда, сама ще се погрижа за багажа, куфарът не е тежък — каза тя и той я погледна с облекчение. — Ще ви бъда благодарна, ако ме заведете при негово височество.

Той кимна.

— Моля, последвайте ме.

Тя тръгна след него, влизайки в голямото елегантно фоайе на замъка! Подът беше постлан с бял и зелен мрамор, вратите бяха с позлатен обков, а картините на стените бяха в скъпи рамки. Мраморна стълба с позлатен парапет водеше към горния етаж.

Те минаха в едно от страничните крила на сградата и влязоха в светла и приветлива работна стая, в която имаше старинно бюро, отрупано с книги, и модерни кресла и диван. Подът беше от бял мрамор — също както и камината. Помещението беше уютно и приятно, но доброто впечатление се разваляше от пръснатите навсякъде кутии и кашони.

— Тук е библиотеката на негово височество — каза Готлиб и отвори бяла странична врата.

В библиотеката имаше безброй рафтове, повечето от които обаче все още бяха празни, а книгите бяха в кашони на пода. В средата на целия хаос от книги, кашони и кутии седеше принцът, вглъбен в една от безбройните книги. За свое голямо удоволствие той продължаваше да намира неподозирани „съкровища“ — книги, които дори не знаеше, че притежава.

Този висок едър човек се беше зачел и не обръщаше внимание на никого и нищо около себе си. Лео се засмя.

— Ваше височество — каза Готлиб, притеснен, че смущава господаря си. — Графиня Кутнер е тук.

— Кой? — изненадан попита принцът.

В следващия момент се сети, че ставаше дума за Лео — жената, за която брат му беше споменал, че може да му е от полза, и й подаде ръка за поздрав.

— Леополдин фон Кутнер — представи се тя. — Брат ви трябва да ви е казал за мен.

— А да, да, разбира се. Но той спомена за… Лео фон Кутнер.

Тя се усмихна.

— Може би брат ви не е споменал, че съм жена, а не мъж.

Той я погледна. Тази висока стройна жена имаше излъчване, което определено му хареса.

— Хм, може би… — замислено каза той. Защо Саша не му беше казал да очаква жена, а не мъж? Или пък беше… все едно.

Лео се огледа наоколо.

— Изглежда се нуждаете от помощ тук — каза тя.

— Тук в библиотеката — не. С книгите си се занимавам само аз, графиньо — каза той, почти изпадайки в паника, че някой почти непознат може да пипа „съкровищата“ му.

— Както желаете, ваше височество — каза тя и принцът се успокои — „съкровищата“ бяха в безопасност. — Трябва обаче да ви кажа, че притежавам значителен опит в каталогизиране и подреждане на книги.

— Моля, погрижете се за останалата част от къщата, ще съм ви много благодарен.

Принц Корнелиус не можеше да позволи на чужд човек да слага ред в книгите му, ако ще да беше най-опитният архивар и библиотекар в света.

Тя кимна.

— Както желаете, ваше височество.

— Ако позволите, ще ви покажа замъка, графиньо — каза Готлиб.

— Разбира се, Готлиб. Страхувам се, че обезпокоихме негово височество. Той очевидно е много зает.

— Права сте, страшно зает съм — каза принц Корнелиус и отново се зачете в книгата си.