Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (3) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Ивет Мортенсен почти не забеляза, че до нея на масата с ролетката седна нов играч. Погледът й беше съсредоточен само в добре изглеждащия я придружител и топчето от слонова кост.

— Жалко — каза тя, виждайки, че то отново не попадна на нейното число. Погледът на небесносините й очи накара граф Едуард да стане и да отиде до касата, за да купи още жетони.

Ивет отпи от шампанското си. Тя вече беше изпила няколко чаши и съзнанието й беше доста замъглено. Поради тази причина пропусна да забележи усмивката, с която я гледаше новият играч на масата.

Ивет обичаше разкоша и разточителството на казината повече от всичко на света. Тя беше горда от себе си — беше дошла тук в компанията на истински граф, който беше не само богат, но и изглеждаше твърде добре. Ивет обичаше лукса и парите и ги поставяше на първо място в живота си. Мъжът до нея трябваше да е в състояние да й ги осигури. Ако не беше, идваше ред на следващия.

— Късметът в любовта почти винаги идва за сметка на неуспех в залаганията, мила моя — изненадващо каза съседът й по маса.

Ивет изгледа нисичкия пълен господин с пренебрежителна усмивка. След още една глътка шампанско обаче реши, че може да си побъбри с него. Така или иначе Еди беше отишъл за нови жетони и беше започнало да й става скучно.

— Едуард е граф — каза тя. — Той изпълнява всяко мое желание, а освен това е много богат.

— Щом казвате — отвърна нисичкият пълен мъж, облечен с ленен костюм. Ивет го изгледа и си помисли, че той беше крайно неподходящо облечен за това място, където почти всички мъже бяха с костюми, а жените — с официални рокли. Едуард например дори носеше смокинг, а самата Ивет беше облечена с вечерна рокля от сребърно ламе с дълбоко деколте.

Снизходителността на тона му я подразни и за да му докаже правотата си, тя му показа безименния пръст на лявата си ръка, навирайки го почти в лицето му. На него блестеше пръстен с диамант.

— Ето, той ми го подари — каза тя. — Едуард ме обича и е готов да изпълни всяко мое желание. Той може да ми предложи живота, за който винаги съм мечтала.

Мъжът до нея я погледна.

— Не сме ли се срещали вече, уважаема?

Тя вдигна рамене.

— Не знам… може би.

— На едно парти в Берлин. Нека опресня паметта ви. Мисля, че там бяхте в компанията на богат индустриалец или бъркам?

Ивет беше прекалено пияна, за да може да разсъждава трезво и да осъзнае, че може би е по-добре да не разговаря с нисичкия господин.

— Ааа, Отокар, този сладур — усмихна се тя. — Той беше много щедър, обаче не пожела да сподели нашата малка тайна на съпругата си и предпочете да си остане с нея.

— С други думи — заменили сте го като носна кърпичка, така ли?

Тя се изсмя.

— Ами за какво друго са мъжете?

— И на Отокар това ваше отношение му харесваше, така ли?

— О, за хора като Отокар е много трудно да осъзнаят, че жените са с тях само заради парите им. Те предпочитат да гледат на себе си като на потентни атлети, а и не могат да си позволят да развалят дълго градения си в обществото образ на примерни мъже. Повярвайте ми, не се е родил мъжът, който може да ми устои, ако реша, че го искам.

Той й вярваше и знаеше, че е права.

— А граф Кутнер е поредната ви жертва, така ли? Горкичкият.

— О, не, с Едуард е различно. Той е истински граф все пак.

— Но е женен, нали? — с усмивка попита пълничкият мъж.

Ивет се усмихна победоносно.

— Всички бяха женени. Едуард обаче ще се разведе заради мен. — Тя се обърна и потърси с очи Едуард, който вече трябваше да се е върнал. — А, ето го, идва. Защо не го попитате и не се уверите, че съм права?

Мъжът до нея обаче се изправи.

— Стана късно, трябва да си тръгвам. Утре сутринта летя за Германия. Брат ми се мести и обещах да му помогна — каза той и елегантно й целуна ръка. — За мен беше удоволствие да ви видя отново, госпожице Мортенсен. Поздравете графа от мен — каза той, стана и изчезна в тълпата от хора в казиното точно в момента, в който Едуард се върна с жетоните.

Графът изгледа отдалечаващия се мъж с недоверие.

— Кой беше този? — попита той с нотка на ревност, а Ивет се засмя загадъчно.

— Не се притеснявай — каза тя. — Дребни и дебели мъже не ме интересуват. А и този май никак не беше богат. Видя ли го? Беше с някакъв ленен костюм. Как изобщо са го пуснали да влезе тук?

Едуард погледна отново към мъжа, който вече беше съвсем близо до изхода.

— Познат ми е отнякъде.

— Ами той със сигурност те познава, както и мен — отвърна Ивет, отпивайки от поредната си чаша шампанско. — Сигурно от Берлин. Донесе ли жетони?

Едуард й ги подаде и тя го погледна радостно.

— Вече можем да се връщаме у дома — каза победоносно той. — Получих обаждане от адвоката ми — Лео няма да прави спънки. Съгласна е да се разведем, без да поставя условия.

— Каква глупачка — презрително каза Ивет и заложи всичките жетони на 17. — Щастливото ми число — усмихна се тя.

Граф Едуард изведнъж се сети кой беше мъжът, с когото Ивет говореше. Без съмнение той беше Саша фон Розенхайн, по-точно принц Саша фон Розенхайн. Той не беше наследник на титлата на фамилията, защото имаше по-голям брат, но пък за сметка на това беше наследник на половината от богатството й, което беше доста значително. Принцът имаше малка галерия в Берлин, която беше по-скоро негово хоби. Принц Саша принадлежеше към света на хората с частни самолети и лични яхти и се чувстваше много добре в него. Той обаче беше и всеизвестен клюкар и имаше очи и уши навсякъде. Принц Саша не беше човек, на когото можеш да довериш тайните си, без утре всеки да знае за тях, но пък и без друго граф Едуард не го познаваше толкова добре, че да се опасява от нещо подобно. Двамата само се бяха виждали на светски събития и почти не бяха разговаряли.

— Саша фон Розенхайн — тихо каза Едуард и въздъхна.

Кого заблуждаваше? Почти със сигурност още утре светските хроникьори на хайлайфа щяха да узнаят с кого беше граф Едуард на Лазурния бряг и заради кого щеше да се разведе. Ивет прекалено дълго беше останала в компанията му, а и беше изпила прекалено много шампанско, за да държи езика зад красивите си зъби.

Едуард с гордост погледна към Ивет. Тя беше просто съвършена — мечтата на всеки нормален мъж. Той си я беше извоювал и беше много горд с постижението си. Графът въобще не мислеше за Лео и силно се надяваше, че когато утре пристигнат в имението, тя вече ще си е отишла.